Става хубава снимка. Вътре в къщата Жена ми разглежда джобен автоатлас, а до мене на масичката в двора блести чаша с оранжев коктейл. Маршрута за бъдещото пътуване сме го изчислили в по-голямата му част вече и сега три дни преди старта току що сме доизчистили подробностите.....
Накрая Луната се скрива окончателно зад огромен черен облак, аз прибирам сапунерката и приспособлението и хлътвам под юргана. На другата сутрин ми предстои началото на дълга 48-часова смяна в Девня. Това е цената за малко повечето свободни дни, които успях да изкопча от двете си работни места. Трите дни - два за работа и един почивка преди старта се изтъркалват като кавуни от циганска каруца и една сутрин най-сетне потегляме. Продължава да ръми. Пътя за Котел е по обичайния за нас маршрут през Преслав и Мингишево. Трафик почти няма. Минава ми през главата и мисълта, че ако случайно аварирам, помощ няма да пристигне скоро. Бързо се потапям в ритъма на карането и започвам да си мисля за свои си неща. Все от хубави по-хубави. Верно, трудно ми е да дефинирам за какви точно. Децата скоро спират да бръщолевят от задната седалка и се унасят. Малко след Котел спираме за по кола.
Жена ми ме пита няма ли да хапна нещо. Отказвам с аргумента, че на фронта преди бой на войниците не е било препоръчвано да се хранят:lol:. Причината е, че пълният стомах и черва предполагат по-сериозни последствия от едно огнестрелно нараняване. Тя пита какво общо има това с нас. „Ами, нали е война по пътищата” – обилвам невинно.
Тя въздъхва тежко-тежко. После половин час ме гледа със съжаление:blink:... Покрай Стара Загора се появява даже магистрала.
Или темповете на строеж на пътища са се увеличили в България или скоро не съм идвал насам. През Асеновград ни води GPS....”завийте насам, продължете натам...” По пътя за Хвойна, по някое време отзад започват да ме притискат Джип с паркетен вид и някакво Рено. Искат да ме изпреварят хората. Бързат ли, бързат.
Скоро ми писва и им давам път като намалявам на удобна права отсечка. Профучават победно покрай нас. След малко ги виждам спрели точно в началото на Хвойна. Двамата шофьори беседват за нещо с навъсен пътен полицай. Върху служебната „Астра” се мъдри хитро електронно устройство, а другият полицай пише нещо в семпла на вид папка. Шофьорът на „Рено”-то стои до наблизо и нерно се попипва с ръка то ли по джоба на панталона, то ли по нещо друго при това:rotfl24:.... Забелязвам всичко защото отмъститетелно преминавам с мравешка скорост покрай тоя образец на отношенията между видовете. После се откланяваме за Орехово и навлизаме в долината на Ропката. Облаците се сгъстяват и пак завалява.
Обичам го това мрачно време. Само за пътувания е.
Пристигаме в къщата на Пепа и Атанас Калинови, стари наши приятели от няколко години, освежаваме се и сядаме на сладък мохабет. Познаваме се с тия хора от пет години, и винаги имаме какво да си кажем. А, Орехово е симпатично, неголямо селце, буквално скътано в полите на Родопите.
Преди полунощ, клепачите ни натежават и се оттегляме за почивка. Аз май съм облъчен от някакъв зъл респираторен вирус и не след дълго започва да ме тресе. Тракайки със зъби и със кости дори като кастанети, изпълзявам мъчително изпод тежките родопски одеяла, дотътрям се до чантата с лекарствата и глътвам съдаржанието на някаква ампула, която си мисля, че е аналгин. В чантата особени отрови няма, но все пак уповавам на провидението и угрижено заспивам. На сутринта съм като репичка.
След топло сбогуване с домакините продължаваме към Доспат. Времето се оправя помалко и дори се показва слънце. В Доспат има красива джамия.
Кой знае защо не спирам да я разгледам, а се насочваме към западния бряг на язовира. Красиво е, но е доста замърсено от многобройните палаткаджии. Източният бряг е много по привлекателен. сигурно защото не се виждат асфалтирани пътища до там...
Известно време преследвам едни бели птици които приличат на чапли и едно съвсем малко пиле, досущ Орехче.
Ранния следобяд е и Децата надават гладни викове. Удряме по една супа от газовия котлон и подновяваме движението.
Наоколу е свежо, хладно и зелено.
По разни поляни местни жители търпеливо изчовъркват от земята големи вкусни картофи. Селцата са чистички, хората усмихнати, а пътят идеален. Минаваме и през някакъв селски панаир. Продават камуфлажни дрехи, вълнени чорапи и захарни пръчки. Друго не успявам да забележа. Има и много деца....Навлизаме в т.н. област Македония покрай Гоце Делчев.
Шофьорите стават чувствително по-нервни. Едва не ставаме жертва на ПТП заради неправилно изпреварващ и навлязъл в насрещното местен джигит. Спасява ме вродената ми мнителност и постоянно озъбеното внимание. Влизаме в Банско и се завъртаме по центъра.
Разглеждаме къщата на Никола Вапцаров. Той е уважавана у дома личност и ние опитваме да предадем чувствата си към поета и моряка и на децата.
Обаждам се на х. Бъндерица. Има места. Избираме бунгало.
Вътре е тъмно, влажно и страшно. С две думи, не е нещо особено и определено не си струва дори и малкото пари А и девойчето с което комуникираме и от което вземаме ключовете за стаята е доста нацупено. А, може да е имала душевна рана, знам ли. А, може и така да си общува с хората. Като самозащита в днешния свереп свят и това е вариант. С две думи за мене Бъндерица – не е нещо особено и не си струва, без да се сърдя обаче.... Преди да падне вечерта се разхождаме до х. Вихрен. Затворена е от РИОКОЗ. Фоаето е достъпно. Печатите за книжките на децата също. Наоколу се върти и доста пухкав ояден котарак.
На връщане се отбиваме до Байкушевата мура и паметника на военните алпинисти. Странно, не знам нищо за това нещастие през 50-те години на миналия век.
Най-ценното на нашето бунгало е дървената веранда отпред. Правим на котлона гигантска порция макарони с месо, издуваме коремите и изгонваме децата по леглата.
Днес 09.09 е Рожденият ден на жена ми. Като оставаме сами в Пиринската нощ, правим по един коктейл и говорим ли говорим.
После лягаме, че утре път ни чака. Рано сутринта товарим колата с целия багаж, тъй като не смятавме да оставаме още една вечер и се изнасяме към Вихрен. Там я оставяме на паркинга и потегляме към върха.
Спират ни многобройните дребни, но ароматни малини. Сложил съм в раницата четери дъжобрана, /два от които – усилени/ и по някое време доста ми дотежава на плещите. Напредваме във всеки случай съобразно нормалното време.
Тук там обалците се прокъсват и Слънцето ни се усмихва.
На върха правим няколко снимки и се нахвърляме душмански върху торбичката с мюзлите.
После слизаме по северозападния ръб.
С две деца си е изживяване.
Но неопасно, тъй като камъните са сухи я вятър почти няма.
Малко преди Казана намираме чифт туристически обувки с вързани връзки, вероятно паднали от някоя раница. Човека явно е бил с поизплезен език е не е забелязал липсата. Вземаме ги, за да ги оставим на хижата. Доста са тежки от попилата ги вода, но ни теши мисълта че ще върнем на някой блейко загубената тъй необходима тук част от екипировката. Поспирам за малко на място от което се вижда добре Северната стена на Вихрен. Доста спомени ме свързват с това място. И със заслончето наблизо също...
Жена ми и малкия са се изгубили вече далече напред в Казана и бързаме с щерката да ги настигнем. На слизане, преди хижата, откриваме храсти със забравени пресни боровинки. Това ни забавя, но не фатално.
Долу оставяме обувките на чешмата, след като интервюираните от мене няколко човека не се признават за собственици. Затова пък лелка в дискретна възраст и обилие на грим по поизмачканата си физионамия се опитва да им сложи ръка без да са нейни. После я досрамява да се излага и подканя накой от околните да ги вземе. Щото били „хубави и почти нови обувки”. Не ми се присъства на края на сапунката „Загубени/намерени обувки и кой ще ги прецапа пръв” и потегляме надолу. От паркинга до Бъндерица звънвам на един телефон и човека отсреща ме съветва да отседнем в хотел „При Спаска” в село Баня. Човека отсреща е Баща ми и е доста в час с ефтините и читави нощувки из цяла България. С една дума цар е на „златната среда” и нямам причини да не му вярвам. При Спаска, при Спаска.... Минаваме пак през Банско. Късния следобяд преваля. Наоколу хотели, хотелченца, хотелища. Не ми харесва гледката. Ама, какво значение има, на посетителите сигурно им харесва. И на Краваров и останалите банскалии също. Нищо че е криза. Дай да застроим всичко, пък после ще му мислим....Хотела в Баня се оказва перфектен. Домакинята – леля Спаска, симпатична и приятна жена, цените конкурентни ама много, а условията царски. Припоръчвам го за изходен пункт към Пирин. Сериозно. На другата сутрин потегляме рано към Добърско. Църквата там е със прекрасни, страхотно запазени стенописи. През вековете /от 16 насам, когато са били изографисани/ малко по малко са се покривали със сажди от свещите. Саждите действали като консервант и правели боите по наситени. Църквата носи имената на военните светци „Св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат” и доколкото разбарх от обясненията на уредничката Мария е била важна точка по пътя Рилски манастир - Атон, известно време дори изпълнявала функциите на филиал на Рилската обител. Снимки не представям. Има доста в нета. А, и снимките не стигат. Трябва да се види. Пътуването продължава през Якоруда, Юндола и Велинград. По пътя спираме и купуваме чувалче с картофи, две чашки с червени боровинки, малко сиренце и бурканче с мед от две симпатични госпожи. Прави ми силно впечатление, че едната жена упорито ни убеждава да купим нещо и от конкурентката и за да не бъдела оная „на празно” за днес. Евалла ви Жени, наши съотечественички. Що сте толкова малко долу по равното.... През Велинград профучаваме в
позволената за населено място скорост и спираме в Батак.
Влизаме в Църквата-костница и Етнографския музей. Второто място е много познавателно, а първото ужасно подтискащо. Историята е история защото е и интересна и страшна на моменти.
Следобяда вече сме на паркинка под Снежанка.
До самата пещера води стръмна пътека, а екскурзоводката е „строга но справедлива” като митичния Бай Ставри от „Опасен чар”. А , пещерата е прекрасна. Много бих дал да съм на мястото на първопроникналите през далечната 1960...
Времето напредва и ранната вечер бавно пъплим в мъглата и ръмежа към Ситово. Търсим си място за спане. В селото не знам. Знам само църквата.
Намераме равно такова непосредствено след надписа, по шосето нанагоре. Наблизо тече пенлив поток. Разпъваме палатката и започвам да готвя. Поредната макаронена порция с месна гарнитура, естествено. Тъкмо водата завира и завалява. После се мръква и дъждът се усилва.
С Децата се крием под един трън, а Жена ми в колата. Скоро убежището ни подгизва и ние с каката се шмугваме в „Астрата”. Най-отзад бяга синчето и носи в протегнатите си ръчичики димяща тенджера с макаронено-телешка смес. Отваряме лекичко прозорците и му отпочваме едно плюскане. Запасил съм се и с бира и други течности. Малко сме сгънати, ама пълно щастие няма.
А, навънка си вали и то без майтап.
Но, по някое време спира. Децата вече сънуват, а ние двамцата се изнасяме в палатката. Малкото ми приспособление за да остане тя суха действа - УРА. И чувалите са сухи и надувния дюшек също. За Жена ми не знам, но аз заспивам почти мълниеносно. На другата сутрин вече не вали. Ние пак сме сухи. Чувалите също. Само приспособлението ми е подгизнало, но това е поправима работа. Бързо назакусваме децата и забързваме към Ситовския надпис.
В българския нет почти нищо не намерих за него. В Руския поне два варианта за разчитане... Надписа си има и пазител.
Саламандри щъкат наоколу също...
Правя няколко снимки и заслизваме надолу по пътя. В някакво село пълня газ в резервуара, а Децата си пълнят стомасите с понички. В Асеновград посещаваме „Асеновата крепост” и се срещаме със стари приятели в подножието и. Следва сладък мохабет и потегляме към Кърджали. По пътя в растояние на поне 25 километра задминаваме някакви маратонци на преклонна възраст, гарнирани тук и там с някоя полицейска кола. Май бягат за някакъв проект и са датчани. Халал да им е. В Кърджали първо посещаваме музея. Строен е за Медресе през 20-те години на миналия век. Личи ясно от архитектурата. Малки минаренца, островърхи прозорци и всичко останало. Започнат е от Мюсулманската религиозна община в града и завършен от Градската община, понеже първите свършили парите или нещо подобно. Както и да е – сградата никога не е била ползвана за духовно учебно заведение. Била е просто светско училище, сега е музей. Което е сравнимо с нашия Исторически музей и бивша Девическа гимназия. Но осравнението е само до там – като богатство на експозиция и архитектура двата музея ся несравними. Във Варна е Музей, а в Кърдажали е Версай...
Друго не знам какво да кажа. Разпоредителките ни обясняват пътя за манастира на Боян Саръев на излизане. Все пак трябва някъде да спим... Не го намирам и може би за добро. Но продължаваме към Момчилград.Там си харесвам един хотел /тип „Балкантурист” от близкото минало/. Оказва се, че това е хотел „Москва” с управител и собственик Осман Ердухан.
Вземаме един апартамент, плащам, оставям ключовете на рецепция и отпрашваме към Татул. На изхода на Момчилград ме изпреварва Голф със скорост над разрешената за населено място. Спират го двама катаджии. Толкова се радват на плячката, че единият дори подтичва към каръка. Аз минавам бавно като луноход. Гладни хора, ей....
След обиколка на светилището, решаваме да търсим едно Теке на името на някакъв Алиански Светец. Оставаме си само с обикола из прашните долове и закуска на чист въздух. Понякога се чувстваме като в Индия. Кравите правят покрай пътя най-неочаквани маневри. За малко не блъскам една-две. Гледат ме тъпо и интилигентно после. На връщане същите катаджии за разпънали мрежите на друго място. Още по-коварно. До един стоп и ограничение 40 км./час. Минавам с 35. Гледат ни със гостоприемство и съжаление. Айде до другия път. В хотела има дори интернет от близкото барче. Евалла, бай Ердухан. Следва наяждане, напиване и всичко по реда си. На другата сутрин ставаме рано. Долу вече има отворена фурна. Вземаме по две милинки и някакъв страшно вкусен айрян и потегляме към Дъждовница. Спираме на два-три пъти да гледаме язовира от високо.
До самите скали не стигаме. Маркирам ги с фотоапарата от другия бряг на реката само. До следващия път.
Следва Перперикон. Мястото е доста облагородено. Има хубав, голям паркинг и пътеката към хълма е в добро състояние.
Няма само табели кое какво е било, но това се компенсира от доста нахални търговци в подножието, размахващи проспекти и книжки за по някой лев. Аз пък не мога да купувам когато ми рекламират така агресивно. Тръгваме си без лъскава брошурка, но със собствено мнение за предназначението на елементите от старините. После следва един дъъъъъъъъъъъълъг път към Варна. Преди това се отбиваме на гъбите естествено...
Почиваме само на Преслав. Преди Ст. Загора един нервак ме изпреварва с бяло Ауди. После го гледам - търкаля се в една канавка с гумите нагоре. Ранени няма, половината Ауди също липсва. На война като на война... В къщи проектирам маршрута мислено върху картата на България. Излиза нещо като знака за безкрайност – два кръга се докосват в Асеновград.
Ами това е.
