Аз много обичам. Няма друго превозно средство, което да предполага непредвидима комуникация.
Ама съвсем като интернет е.
Качвам се и хвърлям багажа в купето, разсеяно отбелязвам, че на мен ми се е паднало най-пълното във вагона, и слизам на перона за прощална цигара с майка ми.
Когато се връщам, се свивам на мястото си и потъвам в своите си мисли.
Постепенно обаче слухът ми започва да фиксира изречения от течащия край мен разговор и започвам да оглеждам спътниците си.
Дядо 1 - жилаво, сухо и жизнено старче с раница (не беше на гърба му, но щеше да му подхожда).
Дядо 2 - достолепен възпълен човек на видима възраст 75 години, със светъл костюм и шапка.
Дядо 3 - така и не успях да го огледам и ослушам.
В момента, в който слухът ми залепва, Дядо 1 казва, че ако не ходи по 10 км на ден, не се чувства добре. Следва описание на ежедневния му маршрут. Удивление от другите двама и коментар, че то така без нищо до 90-годишна възраст не се стига. Възхищения от жизнеността му.
Дядо 2 със съжаление отбелязва, че просто са му здрави краката, а неговите го болят и не може да ходи.
Дядо 1 споделя, че чака с нетърпение да види как ще го посрещне приятелят му сега като се прибере. Става дума за метър и половина дълъг смок, който (тук пропуснах какво правеше). И че се е притеснявал може ли тоя смок да влезе в къщата му и да го удуши, докато спи.
Дядо 2 го успокоява: къщата на едно семейство се подпалила и наред с другия ужас те изумени видели как изпод дюшемето изпълзяват 40 кралски кобри, с които явно години наред са съжителствали, без да знаят. (Аз съм невидима, мълча, и не питам в кой край на България се е случило.
Оттук се минава към "колко свестни бяха хората едно време, пък сега..." - и съответно към политика - от Дядо 1.
Дядо 2 го отрязва, че не иска да говори за политика и се обръща към мен с леко иронична усмивка "Сигурно като слезем ние, ще ви е много скучно. Искате ли малко лирика?"
Преди да отворя уста, е почнал да рецитира стихове.
За пролетта.
За любовта.
За ревността.
За луната и звездите и за колелото на живота и нагоре ли вървим или надолу.
Тук вече едва сдържам смеха си, ама не беше някакъв ироничен смях, просто се развеселих - защото преходът беше абсолютно неочакван и същевременно не стоеше като маниерничене, нито като намек някакъв. И слушах с усмивка и светнали очи, и още повече ме разсмиваше мисълта как ли изглеждам за останалите, които зорко следяха как реагирам, и какво ли си мислят, че си мисля.
Човекът просто беше запечатал някакви емоции и си ги помнеше по този начин. Обичате ли поезия - пита, аз му казах, че обичам, но повече обичам да я чета, отколкото да я слушам.
Питах го негови ли са стиховете - да, имал три издадени стихосбирки и един роман, но нямало да ги намеря по книжарниците, защото никой не ги купувал. Обикновено носел в себе си по някоя книжка и я подарявал, но сега точно не носеше. Не беше надут, нито горд със себе си, по-скоро доволен от живота си.
Дядо 1 се включи, рецитирайки текста на две народни песни - Горо ле, горо зелена, имаш ли конак за мене, пък гората мълчала. Другата не я запомних.
После уточни, че ако слязат в Добрина, трябва обезателно да минат през кръчмата, защото готвели много добре и шкембе чорбата била страхотна.
Напомниха му, че тоя влак е бърз не спира на Добрина и тръгнаха да слизат в Провадия.
А аз до края на пътуването не можах да се отърва от усещането за старците в "Чуй петела". Или за нещо друго...
