Всичко до тук беше плод на спонтанността, но често след нея се прокрадва и разума. И тъй като „не би било редно” да лентяя нейде из баирите, докато могат да ми се случват разни скучни неща, допълних отговора си, че ще тръгна за Рила, но първо трябва да помисля дали нямам някакви ангажименти. За щастие обаче мисловния ми апарат блокира и в петък вече бях мислено в Рила. А след нощната телепортация с влака в събота рано сутринта бях вече в София. Да ме прощава столицата, но нямах желание да се задържам дълго в нея. И в 10ч. вече гледах прехласната нагоре към Мальовица.
Досега само бях слизала от тази страна на Мальовица, която води до ЦПШ-то. И си бяха казала, че по тоя камънак няма да направя грешката да се катеря нагоре. Но всеки знае какво става, когато се зарича така човек... Но то пак е било за добро! Изкачването си беше чудесно изживяване, още повече когато чувстваш, че всяко едно мускулче по тялото ти се напряга и това го прави още по-живо. Всяко едно усилие от стръмното изкачване беше многократно възнаградено с красотите, до които ни допускаше Рила сантиметър по сантиметър.
От Мальовица продължихме към Урдините езера, които са закътани долу в циркуса и всеки един туристически маршрут остава встрани от тях. За да им се насладиш истински обаче, трябва да преодолееш инертността и да се смъкнеш ниско долу, за да попиеш от свежестта им. И ако качването беше лесно преодолимо, то слизането вече започна да ми създава трудности. Коленете започнаха да щракат заплашително, а спрях ли за миг да почина, краката ми се разтреперваха от умората. Затова не спирах, а все така вървях напред и напред, нали езерата ме чакаха...
Стигнахме до първото от Урдините езера и взехме да обсъждаме дали да пренощуваме край него или да продължим към следващото. Някой от групата обаче е успял да види лицето ми – явно доста съм била пребледняла от болката в коленете, затова категорично се реши, че по-нататък няма да се продължава. Но местенцето ни си беше прекрасно – едно огромно бистро езеро, в което се оглеждат горди върховете; един бързоструен водопад, който като артерия пълни с живителна течност туптящото сърце на езерото; едно необятно небе, изпращащо за последен път тази година Джулайското слънце и много, много простор.
На другия ден отидохме и до второто от Урдините езера. За да бъдем погълнати от магията му и да се отнесем в друго измерение... Затова когато някой от компанията ни вметна: „Хора, хайде да седнем и да помечтаем малко”, никой не възропта и всеки се отнесе в своя си свят на мечтите. А никак не е трудно да мечтаеш, особено когато си се издигнал високо над облаците и като че ли чуваш шепота на езерните същества... За да допълни цялата тази мистерия, стадо коне се поклащаше грациозно върху пряспите в най-отдалечената част на езерото, където зимата още не беше си отишла. И може би щяхме да стоим още дълго време така, ако не беше се прокраднала стремглаво мъглата, която като с нокти на орел дереше късове от нашето безвремие и ни обвиваше в лепкавата си прегръдка. И тогава чухме гласа на Рила: „Време е да тръгвате, странници! Връщайте се по вашите земи, за да превърнете в реалност мечтите си... А ако някога почувствате отново нужда да се потопите в безвремието, аз ще съм тук и ще ви очаквам...”
Упоени от магията на Урдините езера, дълго време слизахме надолу мълчаливи. Връщахме се към цивилизацията, но все още пъдехме представата за нея. Редом с нас тичаше и Урдина река, която все повече и повече разширяваше коритото си с намаляването на надморската височина. Бързаше да напои с водите си долината и да научи нас, хората, на щедрост и всеотдайност...
Стигнахме отново ЦПШ Мальовица в неделя следобяд, заредени с много настроение и изпълнени с живот. И мислено благодарихме на Рила за това, че беше благосклонна към нас и ни допусна до себе си. За това, че ни дари с 2 дни, прекарани в друго измерение – там, където дъхът ти спира, сетивата се изострят, а думите започват да се редят в рими...
Как ли да разкрия аз възторга си
от тебе, Рила, моя планина!
Как ли да потуля пак копнежа си
по твойта чудна, дивна красота!
Когато съм във твоите обятия
забравям страх, несгоди и беди.
При теб са ясни всите възприятия
и чувствата най-чисти са дори.
Тук няма подлост, няма и терзания –
налага своя ритъм Вечността.
На Природата най-светлите създания
живеят в дебрите на светостта.
При теб се чувствам винаги спокойна,
закриляна от хилядолетната ти гръд.
Сред твойте тайни съдбата ми неволна
за нов живот откри ми път.
Откъдето и да я погледнеш Мальовица - все е хубава!
Нагоре през камънака
Орловец, забулен в облаци
Еленино езеро
Поглед отгоре към Еленино езеро
Ей-там долу е Рилският манастир
Над облаците
Едно от Урдините езера
В заревото на залеза
Водопадът, който влива живот в езерото
Второто от Урдините езера
Какво ли е да си конче - хрупаш я тревица, я сняг...
Красива си, гъбке, ама не те познавам, затова само ще ти се любувам
Пъстри сенки в гората
Ще ти искам по-подробна информация ,като му дойде времето:-)
Хеле Кента- той е виден иманяр- не го ли виждате ,че се завира във всяка възможна скална дупка 
Пиша това, което мисля, а мисля така, както и живея 
