"София /КРОСС/ 1376, толкова са проститутките в страната. Или поне толкова преброи МВР, съобщи в. “Новинар“. Оказа се, че жриците на любовта са само две в Перник, в Ямбол пък са шест. В столицата, разбира се, бройката е по-значителна - близо 140. Тази статистика ни кара да се замислим колко са били софийските проститутки в началото на ХХ век и в края на XIX и дали са печелели толкова, колкото съвременните си колежки.
В древни времена да си компаньонка не било толкова неприлично. Те се нареждали дори сред елита. Куртизанките дори имали повече права, отколкото обикновените домакини. Това обаче с напредването на времето се променило. Докато в началото целта била престиж и издигане в обществото, то в XIX и ХХ век водещият мотив на дамите били парите. Да си проститутка било много по-доходоносно, отколкото всичко друго. Проституцията по онова време била узаконен порок в цялата страна. От общината дори им наложили специален данък, който бил значително перо в общинския бюджет. Собствениците на бардаците трябвало да плащат близо по 15 000 лева годишна такса. Така те работели съвсем легално.
Общо 417, толкова били публичните домове през 1911 година в София. Докато в провинцията те били в края на града, то в София едни от големите публични домове били точно в центъра. Софиянци не били с такива скрупули като останалите българи. “Публичен дом“ всъщност се наричали само онези заведения, които се намирали в покрайнините. Останалите носели кокетното име кафенета шантани. Т.е. те били място, където се пее, пие, танцува. Затова и жриците на любовта били наречени “шантонерки“. Тези нощни кабарета били с около 10 -15 маси, като задължително имало поне 2 или 3 стаи или сепарета, където се сервирало чай, кафе и вино. Във всяко едно от заведенията имало между 10 и 15 “певачки“. Така вижда столичните “нощни клубове“ летописецът Георги Каназирски-Верин в книгата си “София преди 100 години“.
Един от легализираните публични домове се намирал зад Владайската река, източно от ул. “Раковски“, при Сточна гара. Там бил Централният публичен дом, който е построен по идея на министър-председателя Рачо Петров. Преди време в запазените му сгради се е помещавала Окръжна болница. Днес там се помещава клиниката по кожни болести, както и столичната Бърза помощ. Точно в района на Лъвов мост се намирала скандално известната махала Девичи проход. Друг от големите бардаци пък се намирал на ул. “Московска“ 33, където днес се помещава Столичната община. Там работели едни от най-скъпо платените проституки. Входът му бил ярко осветен заедно със снимки на момичетата, които работели вътре.
Местата с София, където всеки може да си намери такова момиче, били още улиците “Дондуков“, “Сердика“, “Искър“, “Веслец“, “Алабин“. Повечето публични домове по тези улици носели гръмките имена “Аполо“ “Сан Стефано“, “Одеса 2“, “2 февруари“, “Орфеум“, “Неапол“, “Двете гълъбици“. Най-популярен обаче бил “Аполо“, собственост на баба Цора и дъщеря й Хермина. Публичният дом “Аполо“ бил посещаван главно от столичния хайлайф, на което се дължала славата му. Друго заведение по това време, известно като “Кабарето на Кева“, но не толкова претенциозно, се намирало в столичния квартал “Коньовица“, на улица “Зайчар“. Софийските джентълмени често посещавали и публичния дом “Сердика“ на ул. “Цар Борис“.
Заслугата софийските вертепи да се преместят в центъра на града е на шефа на столичната санитарна служба д-р Михайлов. Именно инспекторите по хигиена били хората, които упражнявали контрола около публичните домове. В свое писмо до Столичния общински съвет през 1879 година д-р Михайлов пише, че съдържателите на публични домове се оплакват, че търговията им върви слабо и затова изпитвали затруднения да плащат данъка си от 15 хил. лева. “Съдържателите са прави. Публичните домове са много далеч от града. Там съобщенията и осветлението са лоши, поради което порядъчните хора се страхуват да ги посещават. Посещават ги само гамените и коцкарите, които не правят “алъш-вериш“. Предлагам да се преместят в града, но без да им се окачат фирми и червени фенери“, пише в доклада си Михайлов. През 1879 г. общинарите определят точно място, където да се разрешава такива домове. Това е т.нар. “Капанска улица“ - районът на днешния булевард “Дондуков“ и улиците “Веслец“, “Бачо Киро“ и “Искър“.
Точно година по-късно - лятото на 1880 г., столичните общинари приемат “привременни правила“ за работата на бардаците в София. Сред изискванията да имаш вертеп е прозорците да са винаги затворени. Такива не може да се отварят близо да училища, църкви, джамии, пансиони, както и в централните улици, където се разхожда обществото. Проститутките се забранява да се разхождат из улиците и в градините в неприличен вид, в нескромно облекло и “на купища“, както и да закачат минувачите - докосвайки ги, поглеждайки ги или да правят каквото и да е друго движение, което “докарва докачение на публичната нравственост“, пише в наредбата на общината. При нарушения жените се наказват със затвор, а техният “стопанин“ с глоба от 20 франка. През 1883 г. пък на жриците било забранено да ходят в градската баня. За проституиращите дами бил определен специален ден - петък следобед, “за да не съобщят някоя прилепчива болест на другите жени“. Столичните общинари обаче били загрижени за момичетата, упражняващи една от най-древните професии. Ако някоя от тях желае да се върне в правия път, ако преди това е било “подлъгано“ да кривне, то момичето се предава на родителите му или е настанявано с помощта на общината в жилище. “Възрастните проститутки се писват само в случай, когато докажат, че желаят да живеят честно, и покажат начина и средствата, по които ще живеят“, решили още общинарите.
Проститутките били две категории - “общи“ и “частни“. Първите - тези, които заработвали в публичните домове, а “частните“ нещо като ВИП-компаньонки. Те ходели само при подбрани клиенти, предимно по-заможни. Освен за ласки дамите си докарвали пари и от песните, които изпълнявали за забавление на гостите в нощните локали. Парсата била между 5 и 10 стотинки. Публичните домове също били разделени на две категории. Първи разряд били онези, където “милостите“ се продават над една рубла, а втори разряд - където ласките били под една рубла. Тъй като на сводниците било забранено да слагат фенери или табели около своите заведения, те намерили друг начин за реклама на своите момичета. Веднъж или два пъти в годината те показвали пред обществото своите нови попълнения. Организирали шествия из града, като качвали момичетата на лъскави файтони, съпроводени от музика. “Дамите“ пък били силно гримирани с руж, ярко червило, дори се закачали с мъжете, минаващи по улицата.
Проститутките в София били чужденки, предимно от Австрия, Унгария и Сърбия. Чак в по-късно време и нашенки се включили в древния занаят. Руският военен кореспондент Немирович-Данченко пише, че след Освобождението само в Русе били “внесени“ повече от 500 публични жени. През 1895 г., когато у нас за първи път е била узаконена проституцията, в София се наброявали 650 проститутки. Сред известните жрици на стара София са Люба Лагоска, Драга Савич, кака Мара-Мераклийката, унгарката Анна Симон, която първо работила в столичния “Неапол“, а след това се прехвърлила в Пловдив. Люба Логовска дори била собственичка на един от бардаците - “Сердика“, а Драга Савич притежавала този на ул. “Струма“.
Най-видната сутеньорка по онова време била Мадам Цора (полякинята Розалия Редицка). Нейното заведение в София било на ул. “Сердика“, а по-късно се преместило на площад “Бански“. 24-годишната проститутка Марийка Конарова пък става известна след смъртта си през 1909 година, за чието убийство вестниците изписват цели страници. Сводникът на Марийка бил собственик на едно от модерните шивашки ателиета. Тя постъпва на работа при него едва на 16 години. Цветков обаче я изнасилил, а след това дори започнал да я предлага на познати и приятели срещу заплащане. По-късно превърнал ателието си в бардак. Марийка обаче забременяла и за да се спаси от лошата репутация и скандала, той намерил лекар, който да й даде отрова. Трагична била смъртта и на унгарката Анна Симон. Трупът й бил намерен във водите на река Марица през 1897 г. По време на разследването станало ясно, че в тайнствената й смърт са замесени кметът на Пловдив Карл Новелич, стражарят Богдан Василев, както и адютантът на княз Фердинанд ротмистър Дечко Бойчев, с когото тя има връзка и дори му ражда дъщеря. След дълъг процес Дечко е осъден на смърт, а съучастниците му на доживотен затвор. Имало слухове, че тя дори била любовница на княза. В крайна сметка през 1905 г. публичните домове в София са забранени, а следващата година чрез закон и в цялата страна.
Арсо Максимов е първият сводник, който в края на XIX век е искал да построи публичен дом в София. Той дори подал молба до общината. Сводникът от Кюстендил обяснява в нея как доскоро е имал няколко бардака в града и че плащал честно на момичетата. Решил обаче да премести дейността си в столицата. За целта щял да построи голям за времето си бардак - с шест стаи. Таксите пък щели да варират от 1 до 3 лева в зависимост от категорията на стаята и момичето. Общинарите обаче отхвърлили идеята на Арсо. Именно тогава те решили да затегнат контрола върху проститутките."
