Днешният стих
Днешният стих
За любовта
Във вино бих удавил любовта
Безумната, безмилостна магия
Ала не мога вино да открия
Което да изпие обичта
А трябва да е тъмно и дълбоко
И с дива сила буйно да реве
Като стихия вихрена - море
От ярост мощна, люлка на порока.
Във вино бих удавил любовта
Но сам удавник в нея съм отдавна
И няма радост и тъга по-равна
От силата й вечна над света
Във вино бих удавил любовта
Безумната, безмилостна магия
Ала не мога вино да открия
Което да изпие обичта
А трябва да е тъмно и дълбоко
И с дива сила буйно да реве
Като стихия вихрена - море
От ярост мощна, люлка на порока.
Във вино бих удавил любовта
Но сам удавник в нея съм отдавна
И няма радост и тъга по-равна
От силата й вечна над света
Последно промяна от Remmivs на 23.11.10, 11:09, променено общо 1 път.
- windcolours
- Мнения: 4447
- Регистриран на: 07.02.10, 12:10
- Местоположение: София
Защо да давиш любовта се питам?!
Единствено що имаш на света?
Да не е коте беззащитно,
тя патица е с две крила.
Едното да политваш към небето
а другото да падаш под света
а с двете да прегръщаш си детето
с което доузрява обичта.
Тъй пиша си безгрижно аз
защото най така си ми харесва
да щракам копчелъците в захлас
и хич биля не съ отплесвам.
На думата си да се върна, щом
решил си любовта да давиш,
бе няма да ти сторя аз поклон
докат не съ поправиш.
И тъй, решавай - ще летиш ли ти
на нейните криле високи
или ще давиш смутни красоти
в пиянство от води дълбоки?
Не може да се пише ей така -
ще давим, па ще пием, па таквоз...
не може, чувай ме сега
политвай там, не са халос'!(вай)
Единствено що имаш на света?
Да не е коте беззащитно,
тя патица е с две крила.
Едното да политваш към небето
а другото да падаш под света
а с двете да прегръщаш си детето
с което доузрява обичта.
Тъй пиша си безгрижно аз
защото най така си ми харесва
да щракам копчелъците в захлас
и хич биля не съ отплесвам.
На думата си да се върна, щом
решил си любовта да давиш,
бе няма да ти сторя аз поклон
докат не съ поправиш.
И тъй, решавай - ще летиш ли ти
на нейните криле високи
или ще давиш смутни красоти
в пиянство от води дълбоки?
Не може да се пише ей така -
ще давим, па ще пием, па таквоз...
не може, чувай ме сега
политвай там, не са халос'!(вай)
Велика!:rotfl24:vyara написа:Защо да давиш любовта се питам?!
Единствено що имаш на света?
Да не е коте беззащитно,
тя патица е с две крила.
Едното да политваш към небето
а другото да падаш под света
а с двете да прегръщаш си детето
с което доузрява обичта.
Тъй пиша си безгрижно аз
защото най така си ми харесва
да щракам копчелъците в захлас
и хич биля не съ отплесвам.
На думата си да се върна, щом
решил си любовта да давиш,
бе няма да ти сторя аз поклон
докат не съ поправиш.
И тъй, решавай - ще летиш ли ти
на нейните криле високи
или ще давиш смутни красоти
в пиянство от води дълбоки?
Не може да се пише ей така -
ще давим, па ще пием, па таквоз...
не може, чувай ме сега
политвай там, не са халос'!(вай)
не може казваш и си права знайvyara написа:Защо да давиш любовта се питам?!
Единствено що имаш на света?
Да не е коте беззащитно,
тя патица е с две крила.
Едното да политваш към небето
а другото да падаш под света
а с двете да прегръщаш си детето
с което доузрява обичта.
Тъй пиша си безгрижно аз
защото най така си ми харесва
да щракам копчелъците в захлас
и хич биля не съ отплесвам.
На думата си да се върна, щом
решил си любовта да давиш,
бе няма да ти сторя аз поклон
докат не съ поправиш.
И тъй, решавай - ще летиш ли ти
на нейните криле високи
или ще давиш смутни красоти
в пиянство от води дълбоки?
Не може да се пише ей така -
ще давим, па ще пием, па таквоз...
не може, чувай ме сега
политвай там, не са халос'!(вай)
прости обаче моята почуда
не казах ли аз същото комай
че с виното и любовта е луда
и всичко е едно и е добро
и даже че е чудно колело
и радостта сестра е на тъгата
и двете боси тичат по тревата
та нищичко не давя аз
и всичко също, туй така завчас
да ти отвърна мога и бързешката
до писане, адьо и тъй нататък
- snowprincess
- Мнения: 5650
- Регистриран на: 24.09.06, 17:50
Re: Днешният стих
СЛАВЕЯТ И РОЗАТА
— Тя каза, че ще танцува с мен, ако й донеса червени рози — възкликна младият студент, — но в цялата ми градина няма нито една червена роза!
Славеят го чу от гнездото си на дъба, погледна през листата и се зачуди.
— Нито една червена роза в цялата ми градина! — възкликна студентът и хубавите му очи се напълниха със сълзи. — Ах, от какви дребни неща зависи щастието! Аз съм прочел всичко, написано от мъдрите мъже, и зная всичките тайни на философията и въпреки това, поради липсата на една червена роза, животът ми е разбит!
— Ето най-после един истински влюбен — каза славеят. — Нощ след нощ съм пял за него, макар и да не го познавах, нощ след нощ съм разказвал за него на звездите и сега го виждам. Косата му е тъмна като зюмбюлов цвят, а устните — червени като розата, която желае; но от мъка лицето му е станало бледо като слонова кост и скръбта е сложила своя печат на челото му.
— Принцът дава бал утре вечер — мълвеше младият студент — и моята любима ще бъде между поканените. Ако й занеса червена роза, тя ще танцува с мен до зори. Ако й занеса червена роза, ще я държа в прегръдките си, а тя ще склони глава на рамото ми и моята ръка ще стиска нейната. Но в градината ми няма червена роза и затова ще седя самотен и тя ще ме отмине. Тя не ще ми обърне внимание и това ще съкруши моето сърце.
— Това е безспорно истински влюбен — каза славеят. — Това, за което аз пея, той изстрадва; което е радост за мен, за него е мъка. Наистина любовта е чудно нещо. Тя е по-скъпоценна от изумрудите и струва повече от хубавите опали. Човек не може да я получи срещу гранати, нито я излагат за продан на пазара. Тя не може да се купи от търговците, нито да се отмери във везни, срещу злато.
— Музикантите ще седят на галерията — продължаваше младият студент — и ще свирят на струнните си инструменти и моята любима ще танцува под звуците на арфа и на цигулка. Тя ще танцува тъй леко, че краката й не ще докосват пода, и царедворците, облечени с пъстри дрехи, ще се тълпят около нея. Но с мен тя не ще танцува, защото не мога да й дам червена роза. — Той се хвърли на тревата, зарови лицето си в ръце и зарида.
— Защо плаче? — попита зелено гущерче, вирнало опашка във въздуха, и изтича край студента.
— Защо ли наистина? — рече една пеперуда, която пърполеше подир слънчев лъч.
— Защо ли наистина? — прошепна с мек, тих глас една маргаритка на своята съседка.
— Той плаче за червена роза — обади се славеят.
— За червена роза ли? — извикаха те. — Колко смешно! — А гущерчето, което имаше доста цинични възгледи, направо се изсмя.
Но славеят разбираше странната мъка на студента — той се смълча на дъба и се замисли за тайната на любовта.
Изведнъж той разпери кафявите си крила за полет и се зарея във въздуха. Той мина като сянка през горичката и като пика се понесе над градината.
Насред моравата имаше прекрасен розов храст, славеят го видя, спусна се към него и кацна на малка вейка.
— Дай ми една червена роза — извика той, — и аз ще ти изпея най-сладката си песен!
Ала храстът поклати глава.
— Моите рози са бели — отговори той, — бели като морската пяна и по-бели от снега на планината. Но иди при моя брат, който расте отвъд стария слънчев часовник, може би той ще ти даде каквото искаш.
Тогава славеят отлетя при розовия храст, който растеше отвъд стария слънчев часовник.
— Дай ми една червена роза — извика той, — и аз ще ти изпея най-сладката си песен!
Ала храстът поклати глава.
— Моите рози са жълти — отговори той, — жълти като косата на русалка, която седи на кехлибарен трон, и по-жълти от нарциса, който цъфти на ливадата, преди да дойде косачът със своята коса. Но иди при моя брат, който расте под прозореца на студента, и може би той ще ти даде каквото искаш.
Тогава славеят отлетя при розовия храст, който растеше под прозореца на студента.
— Дай ми една червена роза — извика той, — и аз ще ти изпея най-сладката си песен!
Ала храстът поклати глава.
— Моите рози са червени — отговори той, — червени като краката на гълъбите и по-червени от огромните ветрила на коралите, които се люшкат и люшкат в бездната на океана. Но зимата е смразила жилите ми и мразът е нахапал пъпките ми, и бурята е изпочупила клоните ми, тъй че няма да имам никакви рози тази година.
— Една червена роза е всичко, което искам! — извика славеят. — Само една червена роза! Няма ли начин, по който бих могъл да я получа?
— Има начин — отговори храстът, — но той е толкова ужасен, че не смея да ти го кажа.
— Кажи ми го — рече славеят, — мене не ме е страх.
— Ако искаш червена роза — каза храстът, — можеш да я създадеш от музика на лунна светлина и да я обагриш с кръвта на собственото си сърце. Трябва да ми пееш с гърди, опрени на мой шип. Трябва да ми пееш цяла нощ, а шипът да проникне дълбоко в сърцето ти и кръвта на твоя живот да потече в моите жили и да стане моя!
— Смъртта е голяма цена за една червена роза — извика славеят, — животът е много скъп за всички. Приятно е да седиш в зелената гора, да гледаш слънцето в неговата колесница от злато и луната в нейната колесница от бисер. Сладък е дъхът на глогината и сладки са сините камбанки, които се таят в долината, и изтравничето, което цъфти по хълмовете. Но все пак любовта е по-силна от живота, а какво представлява сърцето на една птичка, сравнено със сърцето на човека?
И той разпери кафявите си крила за полет и се зарея във въздуха. Той се понесе като сянка през градината и като сянка преплува над горичката. Младият студент още лежеше на тревата, където го беше оставил, и сълзите все още не бяха изсъхнали в прекрасните му очи.
— Бъди щастлив! — провикна се славеят. — Бъди щастлив! Ти ще получиш твоята червена роза. Аз ще я създам от музика на лунна светлина и ще я обагря с кръвта на собственото си сърце. Единственото, което искам от тебе в замяна, е да бъдеш верен в любовта, защото любовта е по-мъдра от философията, при все че философията е мъдра, и по-могъща от властта, при все че властта е могъща. Пламеноцветни са нейните крила и цвета на пламък има снагата й. Устните й са сладки като мед, а дъхът й е като дъх на тамян.
Студентът вдигна очи от тревата и се ослуша, но не можа да разбере какво му казваше славеят, защото знаеше само това, което е писано в книгите.
Но дъбът разбра и се натъжи, защото много обичаше славея, който си беше свил гнездо в клоните му.
— Изпей ми една последна песен — пошушна той. — Много ще ми е самотно, когато ме напуснеш.
Тогава славеят запя на дъба и гласът му звучеше като вода, бълболеща от сребърно гърне.
Когато той свърши песента си, студентът стана и извади бележник и оловен молив от джоба.
— Има форма — каза си той, докато се връщаше през горичката, — това не може да му се отрече; но има ли чувство? Боя се, че няма. Всъщност той е като повечето хора на изкуството: целият е изтъкан от стил, но без всякаква искреност. Не би се пожертвувал за някой друг. Той мисли само за музика, а всички знаят, че изкуството е себелюбиво. И все пак трябва да се признае, че има красиви нотки в гласа му. Колко жалко, че те не означават нищо, нито има от тях някаква практическа полза! — И той влезе в своята стая, легна на тесния си одър, замисли се за любовта и след малко заспа.
А когато луната изгря на небето, славеят отлетя при розовия храст и опря гърди на един шип. Цяла нощ той пя с гърди, опрени на шипа, и студената кристална луна се наведе надолу и се заслуша. Цяла нощ той пя и шипът се забиваше все по-дълбоко и по-дълбоко в гърдите му и кръвта на неговия живот изтичаше от него. Първо той пееше за раждането на любовта в сърцето на момче и момиче. И върху най-горното клонче на розовия храст разцъфтяваше великолепна роза, листче след листче, както една песен следваше друга. Бледа беше тя отначало, както мъглата, която виси над реката, бледа като стъпките на утрото и сребриста като крилата на зората. Като отражение на роза в сребърно огледало, като отражение на роза във водна повърхност — такава беше розата, която разцъфтяваше върху най-горното клонче на храста.
Но храстът извика на славея да се притисне по-силно към шипа.
— Притисни се по-силно, малко славейче — извика храстът, — или денят ще дойде, преди розата да е готова.
Тогава славеят се притисна по-силно към шипа и все по-звучна и по-звучна взе да става неговата песен, защото той пееше за раждането на мъката от душите на мъж ,и девойка.
И нежна сянка от руменина се разля в листенцата на розата, като руменината по лицето на жениха, когато целува устните на невестата. Ала шипът все още не беше стигнал неговото сърце, затова й сърцето на розата оставаше бяло, защото само кръвта на славей може да обагри сърцето на една роза.
И храстът извика на славея да се притисне по-силно към шипа.
— Притисни се по-силно, малко славейче — извика храстът, — защото денят ще дойде, преди розата да е готова.
Тогава славеят се притисна по-силно към шипа, шипът допря неговото сърце и жесток пристъп от болка го прониза от глава до крака. Все по-люта и по-люта беше болката и все по-буйна и по-буйна ставаше неговата песен, защото той пееше за любовта, която постига съвършенство чрез смъртта, за любовта, която не умира и в гроба.
И великолепната роза стана червена като изгрева на източното небе. Червен бе венецът от листенца и червено като рубин беше сърцето.
Но гласът на славея започна да глъхне, крилцата му запляскаха и пелена се спусна пред неговите очи. Все повече глъхнеше песента му и той усети нещо да го задавя в гърлото.
Тогава от него се изтръгна още един сетен изблик на музика. Бялата луна го чу, забрави зората и се спря в небето. Червената роза го чу, потрепера цялата от възторг и разтвори листенца на студения утринен въздух. Ехото го отнесе към синкавите гънки в планините и изтръгна пастирите от техните сънища. Той премина през тръстиките на реката и те предадоха неговия отглас чак до морето.
— Виж, виж! — извика храстът. — Розата е вече готова!
Но славеят не му отговори, защото лежеше мъртъв във високата трева с шипа в сърцето.
А по пладне студентът отвори прозореца и погледна навън.
— Я, какъв чуден късмет! — възкликна той. — Ето червена роза! Никога в живота си не съм виждал друга като нея! Тя е тъй хубава, че положително трябва да има дълго латинско име. — И той се наведе й я откъсна. След това си сложи шашката и изтича към дома на професора с розата в ръка.
Дъщерята на професора седеше на входа и навиваше синя коприна на чекрък, а нейното кученце лежеше в краката й.
— Ти ми каза, че ще танцуваш с мен, ако ти донеса червена роза — извика студентът. — Ето най-червената роза на света. Ти ще я носиш довечера до сърцето си и когато танцуваме заедно, тя ще ти разказва колко те обичам.
Но момичето се навъси.
— Страхувам се, че няма да отива на роклята ми — отвърна то, — пък и племенникът на шамбелана ми изпрати няколко истински скъпоценни камъни, а всеки знае, че скъпоценните камъни струват много повече от цветята.
— Честна дума, ти си много неблагодарна! — каза ядно студентът и захвърли розата на улицата, където тя падна в канавката и една каруца я смачка с колелото си.
— Неблагодарна ли? — отвърна момичето. — Знаеш ли какво ще ти кажа? Ти пък си много груб, и в края на краищата кой си ти? Само някакъв си студент! Ами че аз не вярвам да имаш дори и сребърни закопчалки на обувките си, както племенникът на шамбелана! — И то стана от стола и влезе вътре.
— Колко глупаво нещо е любовта! — рече студентът, когато си тръгна. — Тя не е и наполовина така полезна, както логиката, защото нищо не доказва, винаги разправя неща, които няма да станат, и те кара да вярваш в неща, които не са верни. Всъщност тя е съвсем непрактична, а понеже в нашия век да бъдеш практичен значи всичко, аз ще се върна към философията и ще изучавам метафизика.
И той се върна в стаята си, издърпа голяма прашна книга и седна да чете.
Оскар Уайлд
— Тя каза, че ще танцува с мен, ако й донеса червени рози — възкликна младият студент, — но в цялата ми градина няма нито една червена роза!
Славеят го чу от гнездото си на дъба, погледна през листата и се зачуди.
— Нито една червена роза в цялата ми градина! — възкликна студентът и хубавите му очи се напълниха със сълзи. — Ах, от какви дребни неща зависи щастието! Аз съм прочел всичко, написано от мъдрите мъже, и зная всичките тайни на философията и въпреки това, поради липсата на една червена роза, животът ми е разбит!
— Ето най-после един истински влюбен — каза славеят. — Нощ след нощ съм пял за него, макар и да не го познавах, нощ след нощ съм разказвал за него на звездите и сега го виждам. Косата му е тъмна като зюмбюлов цвят, а устните — червени като розата, която желае; но от мъка лицето му е станало бледо като слонова кост и скръбта е сложила своя печат на челото му.
— Принцът дава бал утре вечер — мълвеше младият студент — и моята любима ще бъде между поканените. Ако й занеса червена роза, тя ще танцува с мен до зори. Ако й занеса червена роза, ще я държа в прегръдките си, а тя ще склони глава на рамото ми и моята ръка ще стиска нейната. Но в градината ми няма червена роза и затова ще седя самотен и тя ще ме отмине. Тя не ще ми обърне внимание и това ще съкруши моето сърце.
— Това е безспорно истински влюбен — каза славеят. — Това, за което аз пея, той изстрадва; което е радост за мен, за него е мъка. Наистина любовта е чудно нещо. Тя е по-скъпоценна от изумрудите и струва повече от хубавите опали. Човек не може да я получи срещу гранати, нито я излагат за продан на пазара. Тя не може да се купи от търговците, нито да се отмери във везни, срещу злато.
— Музикантите ще седят на галерията — продължаваше младият студент — и ще свирят на струнните си инструменти и моята любима ще танцува под звуците на арфа и на цигулка. Тя ще танцува тъй леко, че краката й не ще докосват пода, и царедворците, облечени с пъстри дрехи, ще се тълпят около нея. Но с мен тя не ще танцува, защото не мога да й дам червена роза. — Той се хвърли на тревата, зарови лицето си в ръце и зарида.
— Защо плаче? — попита зелено гущерче, вирнало опашка във въздуха, и изтича край студента.
— Защо ли наистина? — рече една пеперуда, която пърполеше подир слънчев лъч.
— Защо ли наистина? — прошепна с мек, тих глас една маргаритка на своята съседка.
— Той плаче за червена роза — обади се славеят.
— За червена роза ли? — извикаха те. — Колко смешно! — А гущерчето, което имаше доста цинични възгледи, направо се изсмя.
Но славеят разбираше странната мъка на студента — той се смълча на дъба и се замисли за тайната на любовта.
Изведнъж той разпери кафявите си крила за полет и се зарея във въздуха. Той мина като сянка през горичката и като пика се понесе над градината.
Насред моравата имаше прекрасен розов храст, славеят го видя, спусна се към него и кацна на малка вейка.
— Дай ми една червена роза — извика той, — и аз ще ти изпея най-сладката си песен!
Ала храстът поклати глава.
— Моите рози са бели — отговори той, — бели като морската пяна и по-бели от снега на планината. Но иди при моя брат, който расте отвъд стария слънчев часовник, може би той ще ти даде каквото искаш.
Тогава славеят отлетя при розовия храст, който растеше отвъд стария слънчев часовник.
— Дай ми една червена роза — извика той, — и аз ще ти изпея най-сладката си песен!
Ала храстът поклати глава.
— Моите рози са жълти — отговори той, — жълти като косата на русалка, която седи на кехлибарен трон, и по-жълти от нарциса, който цъфти на ливадата, преди да дойде косачът със своята коса. Но иди при моя брат, който расте под прозореца на студента, и може би той ще ти даде каквото искаш.
Тогава славеят отлетя при розовия храст, който растеше под прозореца на студента.
— Дай ми една червена роза — извика той, — и аз ще ти изпея най-сладката си песен!
Ала храстът поклати глава.
— Моите рози са червени — отговори той, — червени като краката на гълъбите и по-червени от огромните ветрила на коралите, които се люшкат и люшкат в бездната на океана. Но зимата е смразила жилите ми и мразът е нахапал пъпките ми, и бурята е изпочупила клоните ми, тъй че няма да имам никакви рози тази година.
— Една червена роза е всичко, което искам! — извика славеят. — Само една червена роза! Няма ли начин, по който бих могъл да я получа?
— Има начин — отговори храстът, — но той е толкова ужасен, че не смея да ти го кажа.
— Кажи ми го — рече славеят, — мене не ме е страх.
— Ако искаш червена роза — каза храстът, — можеш да я създадеш от музика на лунна светлина и да я обагриш с кръвта на собственото си сърце. Трябва да ми пееш с гърди, опрени на мой шип. Трябва да ми пееш цяла нощ, а шипът да проникне дълбоко в сърцето ти и кръвта на твоя живот да потече в моите жили и да стане моя!
— Смъртта е голяма цена за една червена роза — извика славеят, — животът е много скъп за всички. Приятно е да седиш в зелената гора, да гледаш слънцето в неговата колесница от злато и луната в нейната колесница от бисер. Сладък е дъхът на глогината и сладки са сините камбанки, които се таят в долината, и изтравничето, което цъфти по хълмовете. Но все пак любовта е по-силна от живота, а какво представлява сърцето на една птичка, сравнено със сърцето на човека?
И той разпери кафявите си крила за полет и се зарея във въздуха. Той се понесе като сянка през градината и като сянка преплува над горичката. Младият студент още лежеше на тревата, където го беше оставил, и сълзите все още не бяха изсъхнали в прекрасните му очи.
— Бъди щастлив! — провикна се славеят. — Бъди щастлив! Ти ще получиш твоята червена роза. Аз ще я създам от музика на лунна светлина и ще я обагря с кръвта на собственото си сърце. Единственото, което искам от тебе в замяна, е да бъдеш верен в любовта, защото любовта е по-мъдра от философията, при все че философията е мъдра, и по-могъща от властта, при все че властта е могъща. Пламеноцветни са нейните крила и цвета на пламък има снагата й. Устните й са сладки като мед, а дъхът й е като дъх на тамян.
Студентът вдигна очи от тревата и се ослуша, но не можа да разбере какво му казваше славеят, защото знаеше само това, което е писано в книгите.
Но дъбът разбра и се натъжи, защото много обичаше славея, който си беше свил гнездо в клоните му.
— Изпей ми една последна песен — пошушна той. — Много ще ми е самотно, когато ме напуснеш.
Тогава славеят запя на дъба и гласът му звучеше като вода, бълболеща от сребърно гърне.
Когато той свърши песента си, студентът стана и извади бележник и оловен молив от джоба.
— Има форма — каза си той, докато се връщаше през горичката, — това не може да му се отрече; но има ли чувство? Боя се, че няма. Всъщност той е като повечето хора на изкуството: целият е изтъкан от стил, но без всякаква искреност. Не би се пожертвувал за някой друг. Той мисли само за музика, а всички знаят, че изкуството е себелюбиво. И все пак трябва да се признае, че има красиви нотки в гласа му. Колко жалко, че те не означават нищо, нито има от тях някаква практическа полза! — И той влезе в своята стая, легна на тесния си одър, замисли се за любовта и след малко заспа.
А когато луната изгря на небето, славеят отлетя при розовия храст и опря гърди на един шип. Цяла нощ той пя с гърди, опрени на шипа, и студената кристална луна се наведе надолу и се заслуша. Цяла нощ той пя и шипът се забиваше все по-дълбоко и по-дълбоко в гърдите му и кръвта на неговия живот изтичаше от него. Първо той пееше за раждането на любовта в сърцето на момче и момиче. И върху най-горното клонче на розовия храст разцъфтяваше великолепна роза, листче след листче, както една песен следваше друга. Бледа беше тя отначало, както мъглата, която виси над реката, бледа като стъпките на утрото и сребриста като крилата на зората. Като отражение на роза в сребърно огледало, като отражение на роза във водна повърхност — такава беше розата, която разцъфтяваше върху най-горното клонче на храста.
Но храстът извика на славея да се притисне по-силно към шипа.
— Притисни се по-силно, малко славейче — извика храстът, — или денят ще дойде, преди розата да е готова.
Тогава славеят се притисна по-силно към шипа и все по-звучна и по-звучна взе да става неговата песен, защото той пееше за раждането на мъката от душите на мъж ,и девойка.
И нежна сянка от руменина се разля в листенцата на розата, като руменината по лицето на жениха, когато целува устните на невестата. Ала шипът все още не беше стигнал неговото сърце, затова й сърцето на розата оставаше бяло, защото само кръвта на славей може да обагри сърцето на една роза.
И храстът извика на славея да се притисне по-силно към шипа.
— Притисни се по-силно, малко славейче — извика храстът, — защото денят ще дойде, преди розата да е готова.
Тогава славеят се притисна по-силно към шипа, шипът допря неговото сърце и жесток пристъп от болка го прониза от глава до крака. Все по-люта и по-люта беше болката и все по-буйна и по-буйна ставаше неговата песен, защото той пееше за любовта, която постига съвършенство чрез смъртта, за любовта, която не умира и в гроба.
И великолепната роза стана червена като изгрева на източното небе. Червен бе венецът от листенца и червено като рубин беше сърцето.
Но гласът на славея започна да глъхне, крилцата му запляскаха и пелена се спусна пред неговите очи. Все повече глъхнеше песента му и той усети нещо да го задавя в гърлото.
Тогава от него се изтръгна още един сетен изблик на музика. Бялата луна го чу, забрави зората и се спря в небето. Червената роза го чу, потрепера цялата от възторг и разтвори листенца на студения утринен въздух. Ехото го отнесе към синкавите гънки в планините и изтръгна пастирите от техните сънища. Той премина през тръстиките на реката и те предадоха неговия отглас чак до морето.
— Виж, виж! — извика храстът. — Розата е вече готова!
Но славеят не му отговори, защото лежеше мъртъв във високата трева с шипа в сърцето.
А по пладне студентът отвори прозореца и погледна навън.
— Я, какъв чуден късмет! — възкликна той. — Ето червена роза! Никога в живота си не съм виждал друга като нея! Тя е тъй хубава, че положително трябва да има дълго латинско име. — И той се наведе й я откъсна. След това си сложи шашката и изтича към дома на професора с розата в ръка.
Дъщерята на професора седеше на входа и навиваше синя коприна на чекрък, а нейното кученце лежеше в краката й.
— Ти ми каза, че ще танцуваш с мен, ако ти донеса червена роза — извика студентът. — Ето най-червената роза на света. Ти ще я носиш довечера до сърцето си и когато танцуваме заедно, тя ще ти разказва колко те обичам.
Но момичето се навъси.
— Страхувам се, че няма да отива на роклята ми — отвърна то, — пък и племенникът на шамбелана ми изпрати няколко истински скъпоценни камъни, а всеки знае, че скъпоценните камъни струват много повече от цветята.
— Честна дума, ти си много неблагодарна! — каза ядно студентът и захвърли розата на улицата, където тя падна в канавката и една каруца я смачка с колелото си.
— Неблагодарна ли? — отвърна момичето. — Знаеш ли какво ще ти кажа? Ти пък си много груб, и в края на краищата кой си ти? Само някакъв си студент! Ами че аз не вярвам да имаш дори и сребърни закопчалки на обувките си, както племенникът на шамбелана! — И то стана от стола и влезе вътре.
— Колко глупаво нещо е любовта! — рече студентът, когато си тръгна. — Тя не е и наполовина така полезна, както логиката, защото нищо не доказва, винаги разправя неща, които няма да станат, и те кара да вярваш в неща, които не са верни. Всъщност тя е съвсем непрактична, а понеже в нашия век да бъдеш практичен значи всичко, аз ще се върна към философията и ще изучавам метафизика.
И той се върна в стаята си, издърпа голяма прашна книга и седна да чете.
Оскар Уайлд

- Green Light
- Мнения: 13475
- Регистриран на: 22.09.06, 21:57
Re: Днешният стих
Тая сутрин. Моментите преди излизането ми. Масата още пази присъствието ни около нея. Домашните полека поемат обичаното въоръжаване за навън. Аз обличам сако, шубата отгоре, мятам раницата и си правя сметката кое как да подхвана. И отначало леко ми минава през ум как и колко ми трябват тая маса и това присъствие. А после ясно и силно си го помислих пак същото. Стълб, крила и всичко, чак страх да те хване.Remmivs написа:За любовта
Във вино бих удавил любовта
Безумната, безмилостна магия
Ала не мога вино да открия
Което да изпие обичта
А трябва да е тъмно и дълбоко
И с дива сила буйно да реве
Като стихия вихрена - море
От ярост, люлка на порока.
Във вино бих удавил любовта
Но сам удавник в нея съм отдавна
И няма радост и тъга по-равна
От силата й вечна над света
Та оставих раницата за половин минута, тва искам да кажа.
Какво ти, брато, вино ще те спаси? В огъня масло наливаш с тва тъмно вино.
Не че сме против виното.
Re: Днешният стих
Да, това правя. И (защото) ми харесва.Green Light написа:Тая сутрин. Моментите преди излизането ми. Масата още пази присъствието ни около нея. Домашните полека поемат обичаното въоръжаване за навън. Аз обличам сако, шубата отгоре, мятам раницата и си правя сметката кое как да подхвана. И отначало леко ми минава през ум как и колко ми трябват тая маса и това присъствие. А после ясно и силно си го помислих пак същото. Стълб, крила и всичко, чак страх да те хване.
Та оставих раницата за половин минута, тва искам да кажа.
Какво ти, брато, вино ще те спаси? В огъня масло наливаш с тва тъмно вино.
Не че сме против виното.
Наздраве, братко!
- Green Light
- Мнения: 13475
- Регистриран на: 22.09.06, 21:57
Re: Днешният стих
Много, много любимо.snowprincess написа:СЛАВЕЯТ И РОЗАТА
Оскар Уайлд
Нямам време да го прочета, но пък ще има за какво да отворя пак темата.
Все пак, според мен, Оскар не говори за това за което приказва Ремиус.
Re: Днешният стих
Поет си ти, Грийни. Важното е да хващаш за гърлото, а не да нижеш и каканижеш думи. Думите, които те хващат за гърлото, малко, но истински, те са важните. Или по-точно не те самите, а това, което остава след тях.Green Light написа: Тая сутрин. Моментите преди излизането ми. Масата още пази присъствието ни около нея. Домашните полека поемат обичаното въоръжаване за навън. Аз обличам сако, шубата отгоре, мятам раницата и си правя сметката кое как да подхвана. И отначало леко ми минава през ум как и колко ми трябват тая маса и това присъствие. А после ясно и силно си го помислих пак същото. Стълб, крила и всичко, чак страх да те хване.
- snowprincess
- Мнения: 5650
- Регистриран на: 24.09.06, 17:50
Re: Днешният стих
не говори, но нима разговорът се свежда до казването на едни и същи неща, моята мисъл натам ме отведеGreen Light написа: Все пак, според мен, Оскар не говори за това за което приказва Ремиус.

- Green Light
- Мнения: 13475
- Регистриран на: 22.09.06, 21:57
Re: Днешният стих
Бе, не съм. По индуктивен път се получава.vyara написа: Поет си ти, Грийни...
Последно промяна от Green Light на 23.11.10, 11:34, променено общо 2 пъти.
- snowprincess
- Мнения: 5650
- Регистриран на: 24.09.06, 17:50
хубаво е, че за тия години не си станал циникRemmivs написа:сноу
светът е по-голям от нашите кратки мимолетни отпечатъци, които успяваме да прогледнем през чувствата, разума и мислите си
светът е любов
отворете сетивата си за нови, прекрасни светове
нагоре
отвъд
безкрай
хубаво е
хубаво ми е да те чета

Re: Днешният стих
Green Light написа:Бе, не съм. По индуктивен път се получава.vyara написа: Поет си ти, Грийни...
Знак за равенство
професионалистите не оставят нищо на случайността
дилетантите разчитат само на нея
поезията е по средата
еднакво неуловима
- Житената Питка
- BOFH
- Мнения: 1584
- Регистриран на: 22.09.06, 16:52
Re: Днешният стих
което идва да каже, че след изложба на зочо-вец трябва да има и книга на зочо-вец. тук номинациите са повечко, апа за фотографска изложба направо ше стане въргалvyara написа:Поет си ти, Грийни. Важното е да хващаш за гърлото, а не да нижеш и каканижеш думи. Думите, които те хващат за гърлото, малко, но истински, те са важните. Или по-точно не те самите, а това, което остава след тях.Green Light написа: Тая сутрин. Моментите преди излизането ми. Масата още пази присъствието ни около нея. Домашните полека поемат обичаното въоръжаване за навън. Аз обличам сако, шубата отгоре, мятам раницата и си правя сметката кое как да подхвана. И отначало леко ми минава през ум как и колко ми трябват тая маса и това присъствие. А после ясно и силно си го помислих пак същото. Стълб, крила и всичко, чак страх да те хване.
just perfect
- Глас в пустиня
- Мнения: 16879
- Регистриран на: 26.09.06, 16:16
И после как били познали че си бил с комшийката?:lol:блонди написа:вариант 2 /като сичко у БГЖитената Питка написа:Как обичам зимно време
да пикая по снега,
жълти кръгчета да правя,
пишката да си въртя./
най обичам сутрин рано
да пикая на снега
чудни фигурки чертая
чурката си да въртя
По почерка бе, по почерка.
- Глас в пустиня
- Мнения: 16879
- Регистриран на: 26.09.06, 16:16
Баси, много сектантско тва бе Сър Ремов!Remmivs написа:сноу
светът е по-голям от нашите кратки мимолетни отпечатъци, които успяваме да прогледнем през чувствата, разума и мислите си
светът е любов
отворете сетивата си за нови, прекрасни светове
нагоре
отвъд
безкрай
хубаво е
Да не си литнал у некоя секта бе джанъм?
Два пъти сменям работодател, два пъти на начелник сектант поподам.
Неква епидемя има ш`ъ знайш.
То, целият свят е една секта, баси....БоЕВ написа:Баси, много сектантско тва бе Сър Ремов!Remmivs написа:сноу
светът е по-голям от нашите кратки мимолетни отпечатъци, които успяваме да прогледнем през чувствата, разума и мислите си
светът е любов
отворете сетивата си за нови, прекрасни светове
нагоре
отвъд
безкрай
хубаво е
Да не си литнал у некоя секта бе джанъм?
Два пъти сменям работодател, два пъти на начелник сектант поподам.
Неква епидемя има ш`ъ знайш.
Никой не е по-сляп от този, който не иска да вижда!


- Глас в пустиня
- Мнения: 16879
- Регистриран на: 26.09.06, 16:16
Че то няма западно православен. В смисъл- ние сме православните, правата вяра, а те- католиците, са се отделили от правата вяра. И в този смисъл е прав Митрополит Николай, че Папата е еретикБоЕВ написа:Без мене - аз съм ортодоксален източно православен!:-)Ън написа:....
То, целият свят е една секта, баси....
Папата е еретик!
Никой не е по-сляп от този, който не иска да вижда!


- Глас в пустиня
- Мнения: 16879
- Регистриран на: 26.09.06, 16:16
Ън написа:Че то няма западно православен. В смисъл- ние сме православните, правата вяра, а те- католиците, са се отделили от правата вяра. И в този смисъл е прав Митрополит Николай, че Папата е еретикБоЕВ написа:Без мене - аз съм ортодоксален източно православен!:-)Ън написа:....
То, целият свят е една секта, баси....
Първоначално терминът православие възниква като обозначение на „правилното“ учение на Църквата, утвърдено на съответните Вселенски или поместни събори. Едва след Великата схизма (разкола между Западната и Източната църква - 1054 година) започва да се употребява като самоназвание на гравитиращите около Константинопол християнски общности. Трябва да се отбележи, че Католическата църква, както и всяка една от древните църкви, също определя себе си като „православна“, съответно Православната църква нарича себе си „вселенска“, т. е. католическа. Така като самоназвание възникват понятията Католицизъм и Православие, а от тях, с цел допълнително уточняване - произлизат „Римокатолицизъм“ и „Източно православие“.
Източник>>>
- Глас в пустиня
- Мнения: 16879
- Регистриран на: 26.09.06, 16:16
красотата и очите хер боевБоЕВ написа:Баси, много сектантско тва бе Сър Ремов!
Да не си литнал у некоя секта бе джанъм?
Два пъти сменям работодател, два пъти на начелник сектант поподам.
Неква епидемя има ш`ъ знайш.
така бих го определил аз
и още секстантско може би
иначе аз си летя непрестанно
въздухарска работа знаеш
Re: Днешният стих
тука сега хвалиш ли се или се оплакваш???Remmivs написа:За любовта
Във вино бих удавил любовта
Безумната, безмилостна магия
...
Блажени са бедните духом
esti написа:Велика!:rotfl24:vyara написа:Защо да давиш любовта се питам?!
Единствено що имаш на света?
Да не е коте беззащитно,
тя патица е с две крила.
Едното да политваш към небето
а другото да падаш под света
а с двете да прегръщаш си детето
с което доузрява обичта.
Тъй пиша си безгрижно аз
защото най така си ми харесва
да щракам копчелъците в захлас
и хич биля не съ отплесвам.
На думата си да се върна, щом
решил си любовта да давиш,
бе няма да ти сторя аз поклон
докат не съ поправиш.
И тъй, решавай - ще летиш ли ти
на нейните криле високи
или ще давиш смутни красоти
в пиянство от води дълбоки?
Не може да се пише ей така -
ще давим, па ще пием, па таквоз...
не може, чувай ме сега
политвай там, не са халос'!(вай)
вярно е велика вяра!
Браво вяра!
...
а какво значи да падаш под света?
Блажени са бедните духом
Re: Днешният стих
защо или?Sweety написа:тука сега хвалиш ли се или се оплакваш???
Първо, не съм велика - чеша си езика.Sweety написа:![]()
вярно е велика вяра!
Браво вяра!
...
а какво значи да падаш под света?
Ами това е състояние на духа - да си в дупка (под земята се пада
Но ти не се задълбочавай толкова, че аз пиша глупости, а те са си плод на чист каприз, а не на смислена логика.
- Глас в пустиня
- Мнения: 16879
- Регистриран на: 26.09.06, 16:16
виж ся
и аз нямам мераци за цялото
както съм споменавал и преди ортодоксален лесбиец съм
та, дори и да приемем, че си прав, и че правилно си разгадал какво е искал да каже лирическия герой, а ти не си, все пак бих се ограничил с малко повече от половината човечество
въздухът е хубава среда
почти като квантовия етер

и аз нямам мераци за цялото
както съм споменавал и преди ортодоксален лесбиец съм
та, дори и да приемем, че си прав, и че правилно си разгадал какво е искал да каже лирическия герой, а ти не си, все пак бих се ограничил с малко повече от половината човечество
въздухът е хубава среда
почти като квантовия етер
защо замлъкнахте, поети?
насладата отнемате така...
на мен - това ще го преглътна,
но онемява вътре във вас луната...
затваряте в решетка всичко лично,
поезията тогава ще е твърде рахитична,
защото знаем, душевената ни ексхибиционичност, тя е.
насладата отнемате така...
на мен - това ще го преглътна,
но онемява вътре във вас луната...
затваряте в решетка всичко лично,
поезията тогава ще е твърде рахитична,
защото знаем, душевената ни ексхибиционичност, тя е.
«Страдаме без страдание, желаем без желание, мислим без мисли.»
Ф.Песоа
това май е другото лице на скуката
Ф.Песоа
това май е другото лице на скуката
- Глас в пустиня
- Мнения: 16879
- Регистриран на: 26.09.06, 16:16
Remmivs написа:виж ся
и аз нямам мераци за цялото
както съм споменавал и преди ортодоксален лесбиец съм
та, дори и да приемем, че си прав, и че правилно си разгадал какво е искал да каже лирическия герой, а ти не си, все пак бих се ограничил с малко повече от половината човечество
въздухът е хубава среда
почти като квантовия етер