На другата сутрин в 9 часа отлепяме гумите за с. Тъжа. За пръв път минавам през Стара Река, Бяла и Жълт Бряг. От север стръмния баир нагоре е ок. 11 км, от Агликина поляна на юг – около 6. Автомобили почти няма. Въобше до Шиварово виждаме пет-шест човека да щъкат из пътищата и още толкова превозни средства. По пладне сме в центъра на с.Тъжа.
Оставяме Астрата пред кметството, удряме по една освежителна студена бира и след кратка превантивна ругатня наум към бъдещите автоджамбази, бавно потегляме по шосето за Русалка.
Натам е истината, нагоре-нагоре...
Жега е и често спираме за почивка.
Тук установявам, че норвежката ми военна раница със самар която сефтосвам, не е от най-лошите раници които съм носил. Дори си е направо удобна. Благодарение на особената конструкция и самара, между гърба ми и торбата остава два пръста въздушна влъзглавница което е благодатна защита срещу неприятно изпотяване изотзад. Ранния следобяд сме на хижата.
След запознаване с Димчо и Надка и моабет с група мотористи от Априлци, засядаме под шарената сянка до барбекюто на бира с Ирена, а Радко подгонва из прясноокосената поляна два големички песа… След четиридеситина минути, понеже слънцето е още високо, нахвърляме багажа в дадената ни стая и поемама за разходка, посока - портала на НП. Хладинката в 17 часа на тая височина вече се усеща и бавното разтъкаване е много приятно.
По пътя си правиме планове за другия ден, а те са – Бабското пръскало по екопътеката, след това Голям Кадемлия през едно връхче на което тук казват Малката костенурка и оттам слизане към района на Тъжа. Рейнджъра с когото споделяме всичко това, критично оглежда слабичката фигурка на нашия Оливър Туист и със съмнение клати глава…Не знае, понеже, за реактора скрит в кльощавото и тънкокрако синче. Така ходим, мечтаем, а после слънцето клони към заник и се връщаме на хижата.
Страшните хижарски кучета постоянно душат и гледат стръвнишки към сублимираната ми каймица и една пръчка луканков салам...
Следва традиционната вечеря /...само ,че с с ориз/ и след някой лаф с хижарите се оттегляме в стаята.
На другия ден в девет и половина потегляме нагоре. Времето е ясно, тук таме из небето се гонят облаци, но от страната на Ботев.
Горе на 11 часа се вижда мойта мъка, Малката костенурка по която отвесна коруба пъплех час и половина по-късно:blink:
Малко преди разклона за Бабско пръскало и хижа Триглав задухва силен вятър на откритото.
Така е до края на този ден – вятърът отстрани се опитва да отмъкне я шапка, я закачена за раницата фланелка, а като се измори та спре - Слънчо отгоре ни мята.... сърдити ултравиолетови погледи изпод редките облачета. До Бабската река след някоя и друга снимка над Пръскалото се сатаваме зад един камък дна завет....
.....да похапнем по бушкрафтърски - ръжен хляб със салам плюс гола Бабска вОда.
Радко си почива до мойте французойки
После тръгваме...
Следва изкачване към въпросната Малка костенурка /да не се бърка с тая над х. Левски/, където се набутвам между главата и тялото. И по почти отвесната „коруба” през едни туфи излизам на пътеката, от която щастливо ми се присмива Радко.
Малко си почиваме и продължаваме към Кадемлията през триостро безименно връхче. Финалния ръб преди върха доста ни поизцежда с Ирена за разлика от синчето, чийто глас постоянно се чува някъде много отгоре. Когато пристигаме най-сетне на върха ни посреща гледката на малко градче с три-четери сгради и бял трошенокаменен път в посока Росоватец и Смесите. Въпреки, че знам за всичко това, отначало от умората ли, от слънчевото облъчване ли се чувствам излеко ошашавен.
На Върха.
Пред заслона.
От дивия ръб под върха та право в жилищен квартал. Хубаво поне, че е без жителите, а само самотно и глухо бумка като гонг в такт с поривите на вятъра, зачекнато парче ламарина от покрива на една от сградите. Заслончето иначе е правено с мерак. Влизаме за малко и даваме на Радко с кратък ритуал планинарско име… после поемаме по посока Тъжа.
Доста е различно от зимата сега. Почти стихва, всичко наоколо е зелено и се вижда доста надалече.
Пътят надолу е много бял, дълъг и затова пък каменист и неудобен. Малко преди Тъжа тотално ни писва и кривваме към х. Мандрата, благо хижарят е на място и приемат такива като нас. Стаите са много добри с отделен санитарен възел, но мен ме интересуват естествено на прима виста трите задължителни студени бири и после всичко останало – къпане, хапка, лаф с едни симпатични варненски туристи и някъкъф чичко корифей в бизнеса с планински коне и към 22 часа сме по леглата.
След две дълги кафета на другата заран и вода за Радко, потегляме обратно по черния път към село Тъжа. Първите 13 километра са дори приятни, а дебелите бутове на французойките ми тушират успешно острите камъначки, които и не се срещат често. Правим снимка-две на Кадемлийското пръскало което е добре напълнено в това време на годината преди големите жеги.
На х. Русалка се отбивам за минутка да съобщя, че продължаваме надолу и няма да спим още една нощ. После започваме да сечем пътя по едни горски пътечки и към 14 часа с изплезени по половин метър, напукани езици сме в центъра на Тъжа. Колата си е на място и тук почерпката е обратна – за Жената и Радко сладолед, а за мен шише с чиста вода. След освежаването, маршрута продължава към къщата на Христо Ботев в Калофер. Следва не по малко известната и подобна в Карлово. Денят преваля, Планината е вече много горе, а ние в ниското щъкаме из човешкото множество и отдавнашните страсти. Накрая пускаме котва в Богдан при нашите попове. Там покрай манастира на една масичка под звездите говориме дълго за различни неща и се чудиме на една огромна колекция от ножове. Радко дори се опитва да цъка с език, а аз си харесвам нещо средно между кукри и каракулак – огромен тежък нож, така направен обаче, че с него покрай сеченето на клони могат да се мажат и филии… накрая обаче конете и ножовете отстъпват на заден план и всички започват да се прозяват. После лягаме някъде и спим до сутринта. На другата сутрин си вземама довиждане с богданци и потегляме за дома. Вече е 22-ри юни.
Двадцать второго июня
Ровно в четыре утра
Киев бомбили, нам сообщили
Что началася война…
Мигар и двайсе и втори да е на другия ден, използваме намалението, че е още мирно време и спокойно спиме до девет часа…Към обяд сме около Шиварово. После минаваме покрай село Градско…
На Вратник, отпреде ни се появява някякъв бавен дървовоз и в Стара река вече сме покрити като бедуини с камила и ние и колата с по два пръста пепел и прах. Но се ядва. Проблема идва след Кипилово по посока Котленския проход. Тук - таме о пътното платно из-зад завоите се явяват българи с анодно покритие ….хахахаха анодруиди… и распръснати безразботно чамови трупи по асфалта, та до самия проход тихичко цедя недвусмислени сексуални закани към целия римски народ. Оцеляваме до Тича във всеки случай. Преди селото пък един ТИР решава да ме натиска по завоите, та на Ябланския път изскачаме като топка за пинг-понг. Там покрай селцата хапваме набързо при крайпътна чешма, минаваме през Праславските дебри и ранния следобяд сме на село. Ами това е.
то беше ясно, че е рано да чакаме гъби след големия дъжд в петък нощеска, но бяхме длъжни да проверим. Виж, че Кента е намерил немалко и то в сухо време - тогава си беше сухо и топло.