Чета си полека - лека от една книжка и мисля да слагам тук от нея за който му е приятно да чете от екран.
Сборник "Съвременни английски поети" изд. "Народна култура" 1969г.
Преводите са на Владимир Филипов.
Уилям Бътлър Йейтс
ЕЗЕРНИЯТ ОСТРОВ ИНИСФРИ
Аз ще се махна, ще тръгна сега, ще ида до Инисфри,
колибата още чака ме там, стените от глина и плет,
и имам девет лехи със фасул, и кошер със мед от пчели,
и шум от пчели по поляната вред.
И ще намеря желания мир, той стича се всеки миг,
идва с немлъкващите щурци и с утринната мъгла.
Там в блясъци е цялата нощ, обедът е червен светлик
и здрачът - пълен с птичи крила.
Аз ще се махна, ще тръгна сега, защото тук всеки ден
чувам езерната вода – плисък и тишина,
докато крача из града, по плочника студен –
плисък на моето сърце в самата сърцевина.
Английски поети
Хубаво е, разбира се. На мен ми харесва.shshtt написа:здрасти верче! сигурно е различно на английски, но пак е хубаво:bigsmile:vyara написа:Хубаво го е написал човека, прилича на моите чувства, на моите глътки въздух.
Първите строфи много добре звучат и на български, но това явно е за сметка на последните.
Уилям Бътлър Йейтс
ДА БИХ ИМАЛ НЕБЕСНИТЕ ОДЕЖДИ....
Да бих имал небесните одежди,
от злато, сребро и светлина,
сините и здрачните одежди,
от нощ, светлина и полусветлина,
бих ти ги разстлал пред нозете,
но аз, бедният, имам само мечти,
аз ти разстлах мечти пред нозете,
тъпчи нежно, защото тъпчеш мечти.
Да бих имал небесните одежди,
от злато, сребро и светлина,
сините и здрачните одежди,
от нощ, светлина и полусветлина,
бих ти ги разстлал пред нозете,
но аз, бедният, имам само мечти,
аз ти разстлах мечти пред нозете,
тъпчи нежно, защото тъпчеш мечти.
-
Глас в пустиня
- Мнения: 16879
- Регистриран на: 26.09.06, 16:16
Нищо особено.
Всеки въздиша(желае) това което няма. Началото и края са важни. Другарките, гражданки, въздишат по пчеличките, тревичките и цветенцата на село. Но в живота на село има и много кал, както и лайна, та затова който е поживял поне малко на село въздиша по градския пейзаШ.
Просто - почти като гъбена чорбица.
Всеки въздиша(желае) това което няма. Началото и края са важни. Другарките, гражданки, въздишат по пчеличките, тревичките и цветенцата на село. Но в живота на село има и много кал, както и лайна, та затова който е поживял поне малко на село въздиша по градския пейзаШ.
Просто - почти като гъбена чорбица.
Уилям Бътлър Йейтс
ПЕСЕН
Не мислех, че друго е нужно
да продължи младостта ни
освен фехтовка и гири,
тялото силно да стане.
Кой би предрекъл тогава,
че всяко сърце остарява?
Макар че знам множество думи
да правят жената честита,
защо сега не я гледам
с вълнение във очите?
Кой би предрекъл тогава,
че всяко сърце остарява?
Желание още не губя,
но друго сега ме тревожи -
сърцето, аз мислех, ще грее
дори на смъртното ми ложе....
Кой би предрекъл тогава,
че всяко сърце остарява?
Не мислех, че друго е нужно
да продължи младостта ни
освен фехтовка и гири,
тялото силно да стане.
Кой би предрекъл тогава,
че всяко сърце остарява?
Макар че знам множество думи
да правят жената честита,
защо сега не я гледам
с вълнение във очите?
Кой би предрекъл тогава,
че всяко сърце остарява?
Желание още не губя,
но друго сега ме тревожи -
сърцето, аз мислех, ще грее
дори на смъртното ми ложе....
Кой би предрекъл тогава,
че всяко сърце остарява?
Уилям Бътлър Йейтс
НА АНА ГРЕГОРИ
- Никога няма да има младеж,
изпаднал в отчаяние
от тия къдри покрай ухото,
с меденото им сияние,
да те обича за тебе самата,
а не за златото на косата.
- Но аз ще купя боя и ще сменя
златното й очарование,
ще я направя черна или кафява,
и младежите в отчаяние
ще ме обичат за мене самата,
а не за златото на косата.
- Аз пък срещнах един стар мъдрец -
и във Светото писание
било писано - той ме увери, -
че само бог, скъпо създание,
ще те обича за тебе самата,
а не за златото на косата!
- Никога няма да има младеж,
изпаднал в отчаяние
от тия къдри покрай ухото,
с меденото им сияние,
да те обича за тебе самата,
а не за златото на косата.
- Но аз ще купя боя и ще сменя
златното й очарование,
ще я направя черна или кафява,
и младежите в отчаяние
ще ме обичат за мене самата,
а не за златото на косата.
- Аз пък срещнах един стар мъдрец -
и във Светото писание
било писано - той ме увери, -
че само бог, скъпо създание,
ще те обича за тебе самата,
а не за златото на косата!
Уилям Бътлър Йейтс
ВТОРОТО ПРИШЕСТВИЕ
Извил се в пръстени все по-широки,
соколът не дочува соколаря.
Нещата рухват, не държи средата,
безвластието пуснато е само,
и приливът от тъмна кръв е пуснат,
и церемонията на невинността се дави.
На най-добрите липсва убеждение,
най-лошите със гъста страст са пълни.
Да, скоро откровение се чака,
да, Второто пришествие се чака!
Едва ли остарял е този израз,
когато ме смущава странен образ,
огромен образ на "Духа вселенски",
там някъде във пясъчната пустош,
със лъвско тяло и глава човешка,
сив поглед, безпощаден като слънце,
той движи бавни хълбоци, до него
се мятат сенки на тревожни птици.
Отново пада мракът, но аз зная,
че каменният сън на двайсет века
в кошмар оттласна люлката люляна.
Какъв ли грозен звяр сега е плъзнал
към Витлеем за свойто Рождество?
Извил се в пръстени все по-широки,
соколът не дочува соколаря.
Нещата рухват, не държи средата,
безвластието пуснато е само,
и приливът от тъмна кръв е пуснат,
и церемонията на невинността се дави.
На най-добрите липсва убеждение,
най-лошите със гъста страст са пълни.
Да, скоро откровение се чака,
да, Второто пришествие се чака!
Едва ли остарял е този израз,
когато ме смущава странен образ,
огромен образ на "Духа вселенски",
там някъде във пясъчната пустош,
със лъвско тяло и глава човешка,
сив поглед, безпощаден като слънце,
той движи бавни хълбоци, до него
се мятат сенки на тревожни птици.
Отново пада мракът, но аз зная,
че каменният сън на двайсет века
в кошмар оттласна люлката люляна.
Какъв ли грозен звяр сега е плъзнал
към Витлеем за свойто Рождество?
-
windcolours
- Мнения: 4447
- Регистриран на: 07.02.10, 12:10
- Местоположение: София
Уилям Бътлър Йейтс
УЧЕНИТЕ
Глави, забравили младежки грехове,
глави плешиви, стари и почтени -
проучват, обясняват стихове,
които все младежи подлудени
са писали в отчаяна любов,
към красота невежа празен зов.
А те килима с чехли трият там,
в мастило кашлят, тътрят си краката
и пред познатото все викат: "Знам"
и всеки смята, друг което смята.
Какво ли биха рекли в своя прах,
ако и техния Катул бе като тях?
-----------------------
Катул
Глави, забравили младежки грехове,
глави плешиви, стари и почтени -
проучват, обясняват стихове,
които все младежи подлудени
са писали в отчаяна любов,
към красота невежа празен зов.
А те килима с чехли трият там,
в мастило кашлят, тътрят си краката
и пред познатото все викат: "Знам"
и всеки смята, друг което смята.
Какво ли биха рекли в своя прах,
ако и техния Катул бе като тях?
-----------------------
Катул
Уилям Бътлър Йейтс
ОТПЛУВАНЕ КЪМ ВИЗАНТИОН
Четох някъде, че в императорския дворец във Византия имало дърво от злато с изкуствени птици, които пеели.....
Това не е страна за старци. Млади
прегърнати. И птици. И дървета.
Те пеят и умират. Водопади
от сьомга и скумрия в три морета.
И всичко живо сипе със наслади
летата дълги, по земята шета,
сред звуци чувствени, сред нежен шум
не иска паметниците на вечен ум.
Човекът остарял е жалко нещо,
балтон в парцали. Със една утеха -
душата му да хвали най-горещо
парцалите по смъртната си дреха,
да пляска с длани, да възпява вещо
днес онова, що вчера й отнеха.
Затуй отплувах аз във тоя свят
за към Византион, светия град.
О, мъдреци, в огньовете свещени,
застанали като в мозайка златна,
елате в кръг, учете, вдъхновени,
душата ми на песен благодатна,
че тя със страст завързана за мене,
сама не знае свойта страст обратна.
Глътнете я, та да изчезне тя
в измисления трик на вечността.
Веднъж извън природата, аз няма
да търся образите й телесни,
и само там, в старинната измама,
в златарите със пръстите чудесни,
на императорите гордостта голяма,
от златен клон, която пее песни,
насред Византион, светия град,
за минало и ново в тоя свят.
Четох някъде, че в императорския дворец във Византия имало дърво от злато с изкуствени птици, които пеели.....
Това не е страна за старци. Млади
прегърнати. И птици. И дървета.
Те пеят и умират. Водопади
от сьомга и скумрия в три морета.
И всичко живо сипе със наслади
летата дълги, по земята шета,
сред звуци чувствени, сред нежен шум
не иска паметниците на вечен ум.
Човекът остарял е жалко нещо,
балтон в парцали. Със една утеха -
душата му да хвали най-горещо
парцалите по смъртната си дреха,
да пляска с длани, да възпява вещо
днес онова, що вчера й отнеха.
Затуй отплувах аз във тоя свят
за към Византион, светия град.
О, мъдреци, в огньовете свещени,
застанали като в мозайка златна,
елате в кръг, учете, вдъхновени,
душата ми на песен благодатна,
че тя със страст завързана за мене,
сама не знае свойта страст обратна.
Глътнете я, та да изчезне тя
в измисления трик на вечността.
Веднъж извън природата, аз няма
да търся образите й телесни,
и само там, в старинната измама,
в златарите със пръстите чудесни,
на императорите гордостта голяма,
от златен клон, която пее песни,
насред Византион, светия град,
за минало и ново в тоя свят.
Уилям Бътлър Йейтс
ВИЗАНТИОН
С нечисти образи денят отстъпва рано
и императорското войнство спи пияно.
Отстъпва и ноща и ехото зачерква
след гонга във светата черква.
Едно кубе отрича със насмешка
човешкото вълнение
и всичко що е само усложнение -
бесът и блатото в кръвта човешка.
Пред мен е образ, може би човек или пък сянка,
повече сянка от човек, образ - от сянка.
На ада макарата би могла полека
да развърти навитата пътека.
Една уста без дъх и влага само
уста тук вика вечно.
Поклон на нещото отвъдчовечно!
Наричам го смърт във живота и живот в смъртта му!
Дали е чудо, птица, или пък изделие от злато -
повече чудо и от птица, и от злато.
Пред златен клон, де други звук не стига,
на ада със петлите кукурига
или раздразнено в луна, в луна излято,
крещи със златото си и презира всички
обикновени клони, птички
и всичко що е усложнение и блато.
Във полунощ блести по императорския камък
не от дърва и съчки пален пламък,
пламък роден от пламъци непроменени -
и идват призраци, от кръв родени.
Пред усложненията тук вратите се затварят.
Едно умиране, една агония във танца,
една агония във транса
на пламъци, които никога не парят.
Делфини яхнали, във кръв и блато,
призрак след призрак! Пръсват ги със злато!
Златарниците императорски ги пръсват!
Пороя усложнения разкъсват.
Танцуващ под и мрамори, където
зад свежи образи, сега родени
от образите вечни, стене,
с делфини късано, от гонг измъчвано, Морето.
С нечисти образи денят отстъпва рано
и императорското войнство спи пияно.
Отстъпва и ноща и ехото зачерква
след гонга във светата черква.
Едно кубе отрича със насмешка
човешкото вълнение
и всичко що е само усложнение -
бесът и блатото в кръвта човешка.
Пред мен е образ, може би човек или пък сянка,
повече сянка от човек, образ - от сянка.
На ада макарата би могла полека
да развърти навитата пътека.
Една уста без дъх и влага само
уста тук вика вечно.
Поклон на нещото отвъдчовечно!
Наричам го смърт във живота и живот в смъртта му!
Дали е чудо, птица, или пък изделие от злато -
повече чудо и от птица, и от злато.
Пред златен клон, де други звук не стига,
на ада със петлите кукурига
или раздразнено в луна, в луна излято,
крещи със златото си и презира всички
обикновени клони, птички
и всичко що е усложнение и блато.
Във полунощ блести по императорския камък
не от дърва и съчки пален пламък,
пламък роден от пламъци непроменени -
и идват призраци, от кръв родени.
Пред усложненията тук вратите се затварят.
Едно умиране, една агония във танца,
една агония във транса
на пламъци, които никога не парят.
Делфини яхнали, във кръв и блато,
призрак след призрак! Пръсват ги със злато!
Златарниците императорски ги пръсват!
Пороя усложнения разкъсват.
Танцуващ под и мрамори, където
зад свежи образи, сега родени
от образите вечни, стене,
с делфини късано, от гонг измъчвано, Морето.
Дейвид Хърбърт Лорънс
КОЛКО Е ОТВРАТИТЕЛЕН БУРЖОАТА....
Колко е отвратителен буржоата,
мъжкарят особено -
представителен, изискано-представителен -
не желаете ли да ви го подаря?
Не е ли красив? И здрав? Екземпляр чудесен!
Няма ли вид на чистичък, свеж англичанин?
Не е ли подобие божие? Изминава своите 30 мили на ден
подир пъдпъдъци и мъничка гумена топка?
Не би ли желал да си като него заможен?
Но чакай, почакай! Нека той се изправи пред чувства нови,
лице със лице със човека във нужда,
нека изпита мъничко затруднение,
нека животът го затрудни с нови изисквания
и тогава го виж как се размеква като сладкиш!
Виж го как се превръща на каша, на глупак и тиранин,
виж го само какъв е, когато лице със лице се изправи
с някакво умствено изпитание,
с някакво искане на живота.
Колко е отвратителен буржоата,
мъжкарят особено, -
като някоя гъба
загладен, приятен за гледане,
като гъба паразитна се храни от гнилотата на миналото,
изсмуквайки сокове от мъртвите листа.
Овехтял е той вече, много дълго се застоя.
- Пипни го, ще видиш, че вътре е гнил,
като стара червясала гъба, куха
под гладката кожица и правата стойка.
Изпълнен със чувства - кипящи, червиви и празни,
гаден и кален е буржоата,
отвратителен.
Има ги хиляди като него във влажната Англия.
Колко е жалко, че не могат да бъдат изритани
като гъби отровни, за да се смесят по-бързо
със влажната почва на Англия.
КОЛКО Е ОТВРАТИТЕЛЕН БУРЖОАТА....
Колко е отвратителен буржоата,
мъжкарят особено -
представителен, изискано-представителен -
не желаете ли да ви го подаря?
Не е ли красив? И здрав? Екземпляр чудесен!
Няма ли вид на чистичък, свеж англичанин?
Не е ли подобие божие? Изминава своите 30 мили на ден
подир пъдпъдъци и мъничка гумена топка?
Не би ли желал да си като него заможен?
Но чакай, почакай! Нека той се изправи пред чувства нови,
лице със лице със човека във нужда,
нека изпита мъничко затруднение,
нека животът го затрудни с нови изисквания
и тогава го виж как се размеква като сладкиш!
Виж го как се превръща на каша, на глупак и тиранин,
виж го само какъв е, когато лице със лице се изправи
с някакво умствено изпитание,
с някакво искане на живота.
Колко е отвратителен буржоата,
мъжкарят особено, -
като някоя гъба
загладен, приятен за гледане,
като гъба паразитна се храни от гнилотата на миналото,
изсмуквайки сокове от мъртвите листа.
Овехтял е той вече, много дълго се застоя.
- Пипни го, ще видиш, че вътре е гнил,
като стара червясала гъба, куха
под гладката кожица и правата стойка.
Изпълнен със чувства - кипящи, червиви и празни,
гаден и кален е буржоата,
отвратителен.
Има ги хиляди като него във влажната Англия.
Колко е жалко, че не могат да бъдат изритани
като гъби отровни, за да се смесят по-бързо
със влажната почва на Англия.
Дейвид Хърбърт Лорънс
КИПАРИСИ
Тоскански кипариси,
какво е то?
Вглъбени в тъмна мисъл, към която
езикът е загубен.
Тоскански кипариси,
велика тайна съществува ли?
Не може ли със думи да се каже?
Неизразимата тайна
умряла със умрелия народ и със умрелия език,
но е запазена величествено мрачна във вас,
етруски кипариси.
На вашта вярност как се възхищавам,
тъмни кипариси!
Не е ли тайната това на дългоносите етрусци?
На дългоносите, с неуловимата усмивка,
безшумно стъпвали край кипарисите?
Сред гъвкавите и високи като пламък кипариси,
разлюшкали високата си тъмнина наоколо,
етруско-мрачни,
полюшват се на древната Етрурия мъжете:
само по сандали - причудливи и дълги -
се движат със неуловима полуусмихната безшумност,
със онова невъзмутимо хладнокръвие на Африка,
заети със дела забравени.
Какви ли пък дела?
Не, езиците са мъртви и думите са празни като шушулки празни,
окапали са звуковете им, изчезнали са сричките звънливи,
изпълнени със смисъл някога.
Все пак аз виждам ви, замислени и тъмни
тоскански кипариси,
над древна мисъл,
дребна, древна, неразрушима мисъл,
етруски кипариси;
мрачни, тънки, стройни, потрепващи
мъже на Етрурия,
които Рим наричаше зли.
Зли, тъмни кипариси,
зли, гъвкави, замислени, полюшващи се мрачни пламъци.
Паметници на един мъртъв, мъртъв народ,
скрит във вас!
Зли ли бяха ония дългоноси, безшумно стъпващи
мъже на Етрурия?
Или само са били неуловими и различни, мрачки
като кипариси, от вятър люшнати?
И те, и техните пороци са отдавна мъртви,
и туй, което е останало от тях,
е само сенчестата мономания
от гробници и кипариси.
Усмивката, неуловимата етруска усмивка все още се таи
във гробниците,
етруски кипариси.
Най-дълго се смее този, който последен се смее.
Не, Леонардо, ти изпорти само усмивката етруска чиста.
Какво ли не бих дал
да върна редкият и оприличен на орхидея,
наречен лих, етрусец?
А колкото до злото им се отнася,
то е само според думите на римляните,
и аз, бидейки изморен от добродетелта на римляните,
много не им вярвам.
О, знам, в праха, където сме погребали
замлъкналите народи заедно със гнусотиите им,
заровили сме също толкова много
от изящния чар на живота.
Тав в дълбините и до днес дими тамянът
и още капе мирото,
кипариси сенчести,
такъв е ароматът на изчезналия живот!
Казват, че оцеляват най-годните.
Но аз призовавам духовете на изгубените,
на неоцелелите, изгубените в тъмнината
да върнат своя смисъл на живота,
който са отнесли те със себе си,
неприкосновено скрит в меките кипариси,
етруски кипариси.
Зло, какво е зло?
Има едно зло само, живота да отнемеш,
тъй както Рим отне живота на Етрурия,
тъй както днес механична Америка на Монтесума.
Тоскански кипариси,
какво е то?
Вглъбени в тъмна мисъл, към която
езикът е загубен.
Тоскански кипариси,
велика тайна съществува ли?
Не може ли със думи да се каже?
Неизразимата тайна
умряла със умрелия народ и със умрелия език,
но е запазена величествено мрачна във вас,
етруски кипариси.
На вашта вярност как се възхищавам,
тъмни кипариси!
Не е ли тайната това на дългоносите етрусци?
На дългоносите, с неуловимата усмивка,
безшумно стъпвали край кипарисите?
Сред гъвкавите и високи като пламък кипариси,
разлюшкали високата си тъмнина наоколо,
етруско-мрачни,
полюшват се на древната Етрурия мъжете:
само по сандали - причудливи и дълги -
се движат със неуловима полуусмихната безшумност,
със онова невъзмутимо хладнокръвие на Африка,
заети със дела забравени.
Какви ли пък дела?
Не, езиците са мъртви и думите са празни като шушулки празни,
окапали са звуковете им, изчезнали са сричките звънливи,
изпълнени със смисъл някога.
Все пак аз виждам ви, замислени и тъмни
тоскански кипариси,
над древна мисъл,
дребна, древна, неразрушима мисъл,
етруски кипариси;
мрачни, тънки, стройни, потрепващи
мъже на Етрурия,
които Рим наричаше зли.
Зли, тъмни кипариси,
зли, гъвкави, замислени, полюшващи се мрачни пламъци.
Паметници на един мъртъв, мъртъв народ,
скрит във вас!
Зли ли бяха ония дългоноси, безшумно стъпващи
мъже на Етрурия?
Или само са били неуловими и различни, мрачки
като кипариси, от вятър люшнати?
И те, и техните пороци са отдавна мъртви,
и туй, което е останало от тях,
е само сенчестата мономания
от гробници и кипариси.
Усмивката, неуловимата етруска усмивка все още се таи
във гробниците,
етруски кипариси.
Най-дълго се смее този, който последен се смее.
Не, Леонардо, ти изпорти само усмивката етруска чиста.
Какво ли не бих дал
да върна редкият и оприличен на орхидея,
наречен лих, етрусец?
А колкото до злото им се отнася,
то е само според думите на римляните,
и аз, бидейки изморен от добродетелта на римляните,
много не им вярвам.
О, знам, в праха, където сме погребали
замлъкналите народи заедно със гнусотиите им,
заровили сме също толкова много
от изящния чар на живота.
Тав в дълбините и до днес дими тамянът
и още капе мирото,
кипариси сенчести,
такъв е ароматът на изчезналия живот!
Казват, че оцеляват най-годните.
Но аз призовавам духовете на изгубените,
на неоцелелите, изгубените в тъмнината
да върнат своя смисъл на живота,
който са отнесли те със себе си,
неприкосновено скрит в меките кипариси,
етруски кипариси.
Зло, какво е зло?
Има едно зло само, живота да отнемеш,
тъй както Рим отне живота на Етрурия,
тъй както днес механична Америка на Монтесума.
Дейвид Хърбърт Лорънс
ИЗЛЪЧВАНЕ
Доде сме живи, ний излъчваме живот.
А спрем ли да излъчваме, животът в нас заглъхва.
Това е тайнството на пола, бликащо от нас.
Безполовите не излъчват нищо.
Когато работим, излъчваме живот
и нов живот нахлува в нас, заменя стрария.
Така вседневно тръпнем от живот.
Жената прави пудинг с плодове, мъжът
сковава стол.
Ако се влее в пудинга живот, добър е пудингът,
добър е столът,
щастлива е жената с прилива на новия живот,
щастлив е и мъжът.
Дай и ще ти бъде дадено,
е вярно казано.
Но да дадеш живот не е тъй лесно.
Това не значи да го даваш на глупци, да се оставяш
живи мъртъвци да те разкъсат,
а да запалиш нов живот там, дето го е нямало,
макар и само в белотата на една
изпрана носна кърпичка.
Доде сме живи, ний излъчваме живот.
А спрем ли да излъчваме, животът в нас заглъхва.
Това е тайнството на пола, бликащо от нас.
Безполовите не излъчват нищо.
Когато работим, излъчваме живот
и нов живот нахлува в нас, заменя стрария.
Така вседневно тръпнем от живот.
Жената прави пудинг с плодове, мъжът
сковава стол.
Ако се влее в пудинга живот, добър е пудингът,
добър е столът,
щастлива е жената с прилива на новия живот,
щастлив е и мъжът.
Дай и ще ти бъде дадено,
е вярно казано.
Но да дадеш живот не е тъй лесно.
Това не значи да го даваш на глупци, да се оставяш
живи мъртъвци да те разкъсат,
а да запалиш нов живот там, дето го е нямало,
макар и само в белотата на една
изпрана носна кърпичка.
ПИАНОТО
В притихналия полумрак една жена ми пее
и споменът за прежните години в мене пак живее,
като дете съм седнал под пианото, на кордите под
гърмовете,
на майка ми, усмихната запяла, обгърнал съм нозете.
И нещо властно, в песента укрито,
ме завладява и ридай сърцето във гърдите
по старите неделни вечери във къщи, със зимната премяна
и химните в уютната ни столова под съпровода на пиано.
Сега е тъй безсмислено певицата да взема с крясък
ведно със черното пиано апасионатото. Блясъка
на мойте детски дни ме заслепява. Мъжеството ми пропада
на прилива във спомена. И плача аз като дете по свойта
младост.
В притихналия полумрак една жена ми пее
и споменът за прежните години в мене пак живее,
като дете съм седнал под пианото, на кордите под
гърмовете,
на майка ми, усмихната запяла, обгърнал съм нозете.
И нещо властно, в песента укрито,
ме завладява и ридай сърцето във гърдите
по старите неделни вечери във къщи, със зимната премяна
и химните в уютната ни столова под съпровода на пиано.
Сега е тъй безсмислено певицата да взема с крясък
ведно със черното пиано апасионатото. Блясъка
на мойте детски дни ме заслепява. Мъжеството ми пропада
на прилива във спомена. И плача аз като дете по свойта
младост.