Моето франкофонство ми говори, че това е "равенство" на "свободите". Имаме някакви "свободи", някакви сили, които търсят израз. Те следва да са противоположни или поне да теглят в различни посоки, но в даден момент се уравновесяват. Тогава настава еквилибриум. Звучи като вакуум или симпозиум, а това са сериозни думи, които те карат да изглеждаш умен, както казва Вяра. Това "иум" накрая му придава дори нещо повече - състояние на статус, ако мога така да се изразя. Но това е само за момент. Значи това е уравновесеност, моментна, на две сили.
Ударението е на моментна, разбира се, защото тя винаги е такава.
Не може да има постоянна уравновесеност.
Значи еквилибриумът е миг и като такъв е абсолютно безсмислен и ненужен. Това е най-важният извод на моето есе.
Аз лично предпочитам хармония. Там "музиката" варира и се променя, нямаме статичност, не ни е страх нещо да надделее и не се стремим към равенство, не се стремим към статичен миг, а към съзвучие, което продължава. Както ни е кеф, но във всеки случай за повече от един миг.
