С добри семейни приятели, мръднахме последния уикенд до Китен.
Въпреки, че самото юж. чер..еее“ е стряскащ термин из процесорите ми, хич не е зле това лято там.
Само дето се паркира със зор. И голям калабалък, иначи всичко останало е ок.
Приятелите имаха мерак за посещение на определени събития, а ние както обичайно, се завлякохме там за да импровизираме.
Съботната вечер, впрочем изкарахме в табан до Приморско и цъкане на разни чудесии от светлото минало.
Корморани м/у Приморско и Китен.
Спомен от светлото минало.
Гробище от кръстове.
Две извънземни провеждат агресивна дискусия. Едното изпълнява от водата, а другото размахва....ммм крайник.
В неделя, с Рени - учудващо гвардейски отпрашихме от хотела /Джоко или подобно?/ доста преди 07 h. В посока село Велика. Над него в Странджа има едни Скокове /водопадчета/ които ни интересуваха.
99999 км. Юбилей в гората.
При мммм... „наличието на отсъствие“ на много вода по това време на годината, не очаквахме кой знае ко изобилие на синьо-прозрачни каменни усамотени вани из скалите нагоре.
Но, ако допълня „символ верую на геокешинга“, че съкровището е самото място на кеша, то при нас се получава, че и предвижването до там е още по- голям „сандък със златни емоции“.
Под моста между Велика и Фазаново сглобихме Макс и Мориц и газирахме нанагоре.
До Скоковете разстояние е грубо 6 км. И го избичихме за 50 мин. /аз на моменти се напъвах, нанагоре трудно се кара заради разни камъни и техните бебета, които се размножават понеже са живи и ако форсираш и не гледаш, като нищо може да се гютнеш в речното корито, чиито брегове са на моменти предизвикателно стръмни, а самата река /Трионска/ и е скучно и чака някой лузър да полети към нея с краката напред.
Скоковете не глезеха с дебит на вода по това време на годината, но единия час който изкарахме да се мотаем, напълно си струваше.
Покрай река Трионска.
Нагоре няма много вода.
Но живота кипи.
Златна жаба.
Каменно сърце.
Рак.
Ирена одумва тъмната си страна.
Макс.
Връщането към моста между Фазаново и Велика беше още по-весело.
Повечето /по законите на физиката / е по нанадолнище и ... как да спреш как..??? Камъните пляскат колелото в посоки много повече от три измерения, и стискаш кормилото и се молиш.
До колата стигнахме с треперещи ръце и крака доволно изтерзани задни части.
Там сгънахме колелата и отпътувахме обратно към Велика. Следващата точка беше – посещение на личната Ботаническа градина на сем. Серафимови в селото Велика.
Без да изпадам с подробности, ще спомена, че там се развъждат предимно растения с южен уклон на обитание, собствениците са търпеливи, цената вкл. беседа, и има възможност за купуване на определени саксийки, с нещо вътре засято.
Още имахме намерение да огледаме в селото за някой скромна къщурка за гости, понеже по приморските градчета южно от Обзор / и да не е скъпо и да е сравнително чисто сега/ – социалните контакти и щъкащите и ревящите буквално тълпи навсякъде ми идват в повече.
Ботаническата градина си е тукашен бисер и жалко, че малко хора знаят за нея. Замислена и сътворена от дядото и бабата още и почти управлявана вече от внука, под приятни сенки, тя е чудо на местната действителност.
Подробната беседа неусетно глътна час и половина /плюс това - аз научих доста практични неща/ и накрая дори закупихме кактусче, което да мъчим и обичаме, наместо „свидетеля на сватбата“ ни, който миналата година неволно удавихме с вода.
#zvenoforever
Към обяд вече, се огледахме за бъдещи квартири / набелязах си нещо /пихме по кафе и се отправихме към Варна.
Тъй като не се смятам за особено компетентен шофьор и трафика през Слънчака и Обзор никак не ми понася в неделите, особено през лятото - минахме през Дюлинския.
И не сгрешихме. Ако от южна страна асфалта е малко поначупен, от другата няма почти никакви забележки. Коли преминаваха рядко. Обяда стана под дебела дъбова сянка на столчетата /които винаги са в багажника/ с едни кебапчета, селски хляб горчица и вода. За десерт – охладен джинджифилов сок. Царска работа.
Обяд тук.
Към 17 ч. цъфнахме пред входа с една диня под мишница /забърсана нейде по пътя/. Ми това е.
П.П. Малко ме доядя че не зех Лумикса с хубавото варио за кормораните. После помислих и се успокоих. Снимките не са чак толкова важни, те са като рекламни афиши на разни преживявания. А, ако снимките са хубави и преживяванията си струват, тва хич не значи, че човек не си е "платил" за това с драскотини, синини, навяхвания, пришки, загуба на парчета епидермис/скалп и дори начупени пръсти или направо крайници. За кърлежи, онея странджански мушици вечни и оводите хич не говоря.
Затова снимките трява само да загатват, а не яросно да рекламират. Да не се подвеждат хората, че зад един красив кадър не седи стигането до там... което понякога изобилства с интересни случки и изревани триредни ...неписани фрази.
.