Докато бента на пътя и не се скъса от натрупаното недоволство от ограниченията и бариерите на руслото.
И тя хукна като пролетен вятър отнасяйки със себе си всяка частица кислород, която можеше да поеме.
Неочакваната и крайна спирка беше морето на носталгията, в което се удавиха всичките и илюзии...
За щастие, реката носеше в себе си най скъпото- приятелите. Тези кислородни молекули, огнено окисляващи всички гнилостни процеси в нея от застоя и бавното претопяване в соленото море на носталгията. На носталгията беше сложен забранителен знак.
Постепенно светът отново забрави, че е черно бял.
Надеждата проблясваше на най-неочакваното място, като в песничката от “Сънчо”,
и посочи пътя към безбрежието и свободата.
Естествено пътят бе осеян с мрежите на съмнението,
и кривото ръждясало усещане на “другите” за Свободата
в които се оплитаха желанията за полет и оградите.
И тогава реката облече жълтата фанелка със слънцето на гърба и то започна да я следва.
Следваше я дори през огражденията.
А пътят пред нея се обагряше в златно.
Дори на ръба на скалите, където кислородчетата плахо питаха “Саше, защо отиваш към скалите?” Снимам, милички. Снимам.
И там също беше слънчево и златно.
Независимо от кривите пътища и мостове, по които се опитваме да стигнем до истината
или остатъците от разбити от пороя животи и съдби,
питайки дори вековните мъдри тотеми за пътя,
правейки невъзможното, ходейки по водата дори,
стигаме до там, за където сме се запътили,
намирайки мир в себе си.
Време е да сбъдваме мечтите си.
