Много позната още от детството ми музика. Дядо често пееше. Катерино моме, сигурно защото едната му щерка се казва Катерина, Ако умра ил загина, Македонско девойче, Цветините очи, другата щерка носеше името Цвета. Скоро пуснах Облаче ле на дребния и той се разплака. Забърчи устнички и взе да хлипа.БоЕВ написа:Ей това е истината за мене.
Нямам представа как се пуска песен тук, но не съм скръндза и ще споделя цялата страничка. Който иска да си избере по вкус.
store3.data.bg/bachovoto/MP3/Folklor/Narodni%20pesni/
Значи, тва ми е мъката , тва ми е болка....ей ке умрам...не бе, ке крадна момата
Ае весело!:-)
Певецът е Народен, как пък не се сещаш...Remmivs написа:Наздраве!
Моят дядо пък пееше Йовано, баба ми се казваше Иванка, Малки моми Дунава газеха (две щерки - майка ми и леля ми), а на мен ми пускаше Заблеяло ми агънце на, срам ме е да кажа, но забравих името на певеца.
Липсват, да, винаги липсват.Remmivs написа:Именно, Машалов помнех само, не исках да се излагам. Сега я намери и пак я чух. И си спомних дядо ми и баба ми. Много ме обичаха. И аз тях. Липсват ми.Мнемозина написа:Да не е бил Борис Машалов?
Не че ги знам толкова.
Така е, уви! При мен също беше точно така. Дано някой ден отново се съберем. Иначе всичко е една пълна безсмислица. Едно празно ехо от тишината на бъзмълвието на мракът и пустотата на леда.Мнемозина написа:Липсват, да, винаги липсват.
Със смъртта на първия от тях човек всъщност започва да губи детството си. Поне като съдя по себе си...
Нека засега се надяваме, че ни гледат отгоре и ни помагат.Remmivs написа:Така е, уви! При мен също беше точно така. Дано някой ден отново се съберем. Иначе всичко е една пълна безсмислица. Едно празно ехо от тишината на бъзмълвието на мракът и пустотата на леда.Мнемозина написа:Липсват, да, винаги липсват.
Със смъртта на първия от тях човек всъщност започва да губи детството си. Поне като съдя по себе си...
Много интересно. Мен не ме обичаха, и съответно не ми липсваха.Мнемозина написа:Липсват, да, винаги липсват.Remmivs написа:Именно, Машалов помнех само, не исках да се излагам. Сега я намери и пак я чух. И си спомних дядо ми и баба ми. Много ме обичаха. И аз тях. Липсват ми.Мнемозина написа:Да не е бил Борис Машалов?
Не че ги знам толкова.
Със смъртта на първия от тях човек всъщност започва да губи детството си. Поне като съдя по себе си...
Всеки случай си е различен.Mila написа:
Много интересно. Мен не ме обичаха, и съответно не ми липсваха.
Обаче смъртта си е смърт, както и да го гледаш.
И до ден днешен не знам,
дали да им благодаря, или да ги проклинам,
заради тяхната не-обич...
Да бе, разбирам.Мнемозина написа:Всеки случай си е различен.Mila написа:
Много интересно. Мен не ме обичаха, и съответно не ми липсваха.
Обаче смъртта си е смърт, както и да го гледаш.
И до ден днешен не знам,
дали да им благодаря, или да ги проклинам,
заради тяхната не-обич...
Наистина, не бих могла да се оплача от липсата на внимание у родителите ми.
Обаче чувството за безвремие и безметежност при баба и дядо - това беше нещо омайващо.
А и дядо беше много странен човек. Отиде си, когато бях на 11 години. Спомням си как - понеже се събуждах по обед и вечер не можех да заспя - ме водеше в задния двор, сядахме на земята и ми показваше съзвездията.
Нищо не съм научила тогава, и досега само Орион и Голямата мечка разпознавам, но усещането ми е останало - защото е свързано с него. И защото говори за него.
Не знам, не искам да ти прозвучи като упрек към твоите роднини или нещо такова, но за мен и обичта им, и болката от раздялата с тях са ми еднакво скъпи и някак си ме карат да се радвам, че ми е мъчно за тях. Смахнато е, знам. А иначе си права може би донякъде. Когато почина последната ми баба преди няколко години голямата ми щерка каза - на мен не ми е мъчно, аз не я познавах много. Каза го все едно се оправдаваше, но аз си мисля, че това беше нейната защитна реакция. Нейният бент на детството. Удържа. Тя, всъщност наистина нямаше много контакти с тази си прабаба.Mila написа:Да бе, разбирам.
Затова казах, че се чудя, дали не трябва да им благодаря, че не ми липсват...Когато умре близък, болката е голяма. Но когато не ти е чак толкова близък - по-малка. Това, което не са могли да ми дадат, докато са били живи, са ми го дали в смъртта си. Равновесие, един вид. Нещо такова ми се мотае из главата.
Майка ми ме разплакваше с "едно дете мало", и днеска като я чуя и буца ми засяда в гърлото, а сълзите напират-напират и аха да бликнат по бузитеNiya написа:Скоро пуснах Облаче ле на дребния и той се разплака. Забърчи устнички и взе да хлипа.
Наздраве, друже!
Ех, беше то. На Дядо ми две лета подред му идваха гости, някакви студенти, записваха песни, снимаха го с ордените от войната...а той ги знаеше, едни такива дето преминават полека в речитатив, в една песен цяла житейска история беше събрана. Свиреше на окарина, дудук, всяка вечер в пет часа излизаше пред къщи, сядаше на трикракото столче и започваше да свири, хората си сверяваха часовника по него...а, аз бях малък.Remmivs написа:Наздраве!
Моят дядо пък пееше Йовано, баба ми се казваше Иванка, Малки моми Дунава газеха (две щерки - майка ми и леля ми), а на мен ми пускаше Заблеяло ми агънце на, срам ме е да кажа, но забравих името на певеца.
PS
Борис Машалов, не бях сигурен, но проверих.
http://audio.neogen.bg/user/plamidenkov ... x5t13ipn7/
Заблеяло ми агънце
В тодорови кошари
Като му агне заблея
Цялото му стадо разблея
Тодор на агне продума
Агънце байно рогато
Защо ми жално заблея
Та ми стадото разблея
Дал ни ти требва свилена
Или зупта не стига
Агънце жално продума
Байно льо бачо Тодоре
Къде е мойта майчица
Тодор на агне продума
Агънце байно рогато
Таз сутрин рано в неделя
Дойдоха трима търговци
Шепа алтъни дадоха
Рогуша на тях продадох
Агънце жално продума
Помниш ли байно Тодоре
Когато Тунджа придойде
Синджир мостове събори
Твоето стадо шарено
Отвътре като остана
Ти покрай прага ходеше
Жално си милно плачеше
Моята майка Рогуша
Тя ти стадото преведе
Помниш ли какво обеща
Каква ти беше думата
Рогата ще и позлатиш
Краката ще и посребриш
Защо я байно продаде
На тези върли касапи
Тодор си жално нажали
С меден си кавал засвири
Като си с кавала свиреше
Сълзи му кавал обливат
И при мен е така. Знам, че не се разбираха много с родителите ми, но живеехме в една къща и те бяха с нас винаги. Като деца 1, 2 клас си говорихме с братовчедка ми какво ще правим, ако ги загубим.Remmivs написа:И си спомних дядо ми и баба ми. Много ме обичаха. И аз тях. Липсват ми.
След смъртта на баба ми, ми остана една огромна пустота, която с нищо не мога да запълня. Сънувах я всяка седмица, години наред. И съня беше все един и същ - че отивам при нея и оставам завинаги. Защото там имаше любов, която никъде я няма....БоЕВ написа: кажете на човека до вас, че го обичате защото утре може и да е късно...
не го помня)
Много добре те разбирам. И аз имам един такъв път в съцето ми... Още усещам трепета от момента, който ще последваdoktorka написа: кво ви става бе?
че и на мен!
аз получих изключителен подарък преди 2 дена.
ама не мога да опиша колко вълнуващ.
Два реда сълзи...после се смея..после пак ред сълзи, ред сополи...после пак смях...
ама сълзи от радост.
От моя гледна точка винаги е по-добре да си имал нещо хубаво и да си преживял болката от загубата му, отколкото изобщо да си го нямал и да не знаеш дори какво е.Mila написа: Да бе, разбирам.
Затова казах, че се чудя, дали не трябва да им благодаря, че не ми липсват...Когато умре близък, болката е голяма. Но когато не ти е чак толкова близък - по-малка. Това, което не са могли да ми дадат, докато са били живи, са ми го дали в смъртта си. Равновесие, един вид. Нещо такова ми се мотае из главата.
БоЕВ написа:Ей това е истината за мене.
Нямам представа как се пуска песен тук, но не съм скръндза и ще споделя цялата страничка. Който иска да си избере по вкус.
РУФИНКА БОЛНА ЛЕГНАЛА
Руфинка болна легнала
на високана планина,
никой до нея немаше
сал стара и майчица.
Тя си Руфинки думаше:
- Руфинко, моя дощеро,
мила ли ти е рубана,
рубана още либено?
- Майчинко, мила и драга,
не ми е мило любено,
ам ми е мила диньоса,
че са е пролет пукнала,
всичко от земя излиза,
пък я ще в земя да влеза.
Иди ми, майчо, порукай
мижова Фатма да дойде,
да си и придам, майчинко,
моено либе да води,
моена руба да носи.
ми как да не ги харесваш...
само да ги четеш е достатъчно
Ами, аз съм расла на бетон, дет се вика.doktorka написа: изключително много се годееше с децата и внуците си.
ама изключително.
селото ни имаше 300 къщи ( ако не и по-малко)
и като излизахме на мегданЯ...причина за гордост беше чия внучка си ,а не от кой голям град идваш.
забравяхме от къде идваме.
имаше значение само къде сме.
и че си внучката на дядо Пею.
а той беше от едно от най-бедните семейства.
ахм дааааа.....
И до днес като видя първото си училище, се стряскам колко е малко всъщност. Защото в спомените ми е огромно, необятно направо. Да стигнеш от единия край до другия си трябваше цяло междучасие.pocti_bezobidna написа: Та, къщата, в която са живели ми я показаха само, видя им се нещо огромно - щото много малка съм била сигурно. на двора имаше чемшири някакви - и за тях имам спомен, че са били огромни. Гледала съм на снимки - еми не са чак толкова големи, но съзнанието ми явно не ще да превключи. Вероятно само ако отида на място да видя ще се убедя, че ме лъже спомена.
Малко е странно, щото теоретично знам, че няма как да е 2метра чемшира, обаче просто не мога да си го изби от главата и това е!
Dum spiro, spero! 
