3o4o.net

shshtt написа:ГНЯВ

мн.добре

Вие казвате - лични!
Е, добре, но нали
лично аз ви обичам,
лично мен ме боли,
щом танцувате леко
и модерно - във такт,
щом за гений е сметнат
гениален глупак,
щом воюват на север
и стачкуват на юг
(както моите нерви
все воюват - напук),
нали в мене се цели
бързоходният рак
и сто пъти дневно
ме пробожда инфаркт...
Този свят беше други
в моя сън за света
и сега ми е трудно
да го сторя мечта.
Този свят ми е личен.
Не спорете със мен.
Безрезервно отричам
всеки ваш аргумент.
Има някой засегнат?
Може.
Звънка капчук.
А в земята ще легна
лично аз.
А не друг.

Калина Ковачева

shshtt написа:ГНЯВ




гледах филм, пих ракия,
(можеше и да си спестя горното ако бях разумна
отдавна е клише поета който пие,
но аз повече споделям отколкото правя поезия така че)
навярно това е импулса да ви пиша
какво ме разплаква, какво ме тревожи в тези несъзнателни моменти
безпокоя се за утре, за мен
че не си спомням коя съм
че не знам какво мога
че не прощавам
на моите приятели сто тояги!
сто тояги!
за високомерието на богатия
за снизхождението на красивия
за менторството на знаещия
сто тояги! сто тояги!
малко е
дайте още
сто, сто!
какви са усмихнати, позитивни
преди се тревожех че не ги обичам и завиждам
не е било вярно, обидена съм
че не виждат
че не чуват
че не разбират
и ги осъждам за наглостта и цинизма
да си късоглед за предопределеността
сто тояги,
сто тояги на тях, сто тояги и на мен
ако някога забравя
че щастието не е собствен успех
не е награда
а подарък

Много страхотни неща. Страхотно ми хареса и съм страхотно съгласен. Щастието е подарък. Често за глупаци. Страхотно съм сериозен днес. Дано да ми размине.

Страхотно е също, макар и малко в страни, че си го написала на нас.

значи, благодаря на всички дето ме похвалиха
глупаво се чувствам сега с тези реверанси, нали разбирате, но ми е приятно и затова си мълча :)
има моменти и дни в които страхотно си харесвам някои неща, а друг път същите ми се струват невъзможни за четене
и така до безкрай
сега съм в еуфорична фаза и даже мисля че ще ми се получи книжка или нещо друго интересно от тоя сорт


п.п. Грийн яко си се разфучал. Какво те напуши толкова?

shshtt написа:...

п.п. Грийн яко си се разфучал. Какво те напуши толкова?

Работа. Не ми се приказва.

аз пък днес сутринта отивам на работа и ко
шефчето объркало графика и излезе че не съм днес
ми ко върнах се, доспах си сладко
и се поразходихме до града
а как ми се зарадва ирена само:-)

Кенте, ти вземи се обаждай друг път.

тва е стихотворение бе калмук:mad:
в разчупена рима

shshtt написа:значи, благодаря на всички дето ме похвалиха
глупаво се чувствам сега с тези реверанси, нали разбирате, но ми е приятно и затова си мълча :)
има моменти и дни в които страхотно си харесвам някои неща, а друг път същите ми се струват невъзможни за четене
и така до безкрай
сега съм в еуфорична фаза и даже мисля че ще ми се получи книжка или нещо друго интересно от тоя сорт

На, пада ти се, нека ти е неудобно сега.

Като се мине в режим на бавна комуникация, по-трудно се реагира на настроения - аз пък това си мислех днес.

Kent написа:аз пък днес сутринта отивам на работа и ко
шефчето объркало графика и излезе че не съм днес
ми ко върнах се, доспах си сладко
и се поразходихме до града
а как ми се зарадва ирена само:-)

И ко
рапър: Кент-ъки

И ко сега? И ко сега,
когато се домъкна утринта?
На работа отивам,
айде тръгвам още сега,
размърдвам бавно телеса,
дори забързвам.
След час в офиса пристигам,
но гледката там
леко ме озадачава –
странното посрещане за мен означава,
че за работа никой не ме очаква.
Шефчето объркАло графика.
И аз – айде оп,
Налага се да направя
колело назад.
В леглото,
още топло,
доспах си сладко.
После – на разходка до града –
За нея – разходката, мога да ви разкажа,
но за срещата с Нея ще премълча,
има какво под килима да замета.
Шшштт тихо.... как само ми се зарадва жената –
не е за разправяне!
И ко тана? – ще попитате вие.
Ние си знаем с нея – ко и ка.
Беше лудо и страстно,
Погрижихме се да бъде и безопасно.

Калмук, калмук ама се обаждай. Изкуството си е изкуство, обаждането си е обаждане. Е и Холидей шти каже. "Бе- зо- пас- но"!

ГОРДЕЛИВИТЕ


Горделивите -
ние -
не питаме никога.
В резултат -
емболия
от сподавени викове.

Няма за нас лекарства!
Няма противоядия.
Мълчаливо, но царствено
умираме. Млади.
(Моя гордост и бич мой,
мразен, неминуем,
как да кажа "обичам"?
Може някой да чуе!)

Горделивите -
ние -
живеем от болката.
Ех, понякога пием
един за друг.
Толкова.


Миряна Башева

Райнер Мария Рилке
Зрящият

Откривам с поглед и със слух

следи от бури в дървесата,

които бият по стъклата,

и чувам как далечината

шепти неща — но без приятел

или сестра за тях съм глух.



Там бурята лети, не спира

през времето, през оня лес.

Светът, без възраст във всемира,

с пейзажа като стих в псалтира —

мощ, вечност ми напомня днес.



В бой с дребното сме все заети,

а едрото се бори с нас.

Щом буря ни строши ръцете,

ще сме подобни на предмети,

безименни, без собствен глас.



Надвиваме неща дребнави

и издребняваме сами,

а вечните и величави

не може никой да сломи.

Такъв е ангелът, когото

рисува Старият Завет:

и дяволите да връхлитат,

железни мускули да сплитат,

ще свири той по тях, защото

са инструмент за сърцевед.



А който е сразен така,

отказвайки се от борбата,

той прав пристъпя по земята —

велик чрез твърдата ръка,

която го оформя само.

Не иска слава на герой.

Когато нещо по-голямо

го порази — израства той.



1901
Превод от немски: Стоян Бакърджиев

на...



когато разсъбличаха царете,
тълпите грабеха невидимите дрехи,
раздираха ги със ръцете си,
крадяха си парченца от успехите.
Подритваха измислени корони,
със нокти чоплеха рубините.
Трептяха песните на ромите
из небесата. И течеше виното
по улиците. Криеха се плъхове

в разбитите камбанарии.
Пулсираха минутите задъхано.
И побеснели псета виеха.
Когато разсъбличаше царете
от власт и от невидими одежди,
тълпата не ламтеше за монети.
Тълпата си погребваше надеждите.

Осичката от Хулите
http://www.hulite.net/modules.php?name= ... sid=139139

Животът скрит е в дребните неща

Животът скрит е в дребните неща
В жест най-обикновен, ала човешки
В любима песен, слушана в нощта
С човек, умеещ да прощава грешки.

В усмивката на влюбени очи,
Която търсиш твоя ден да сгрее
В забравата на смелите мечти,
Когато правиш опит за летене.

В стремежа да запазиш своя дух
Свободен в несвободното ни време
Да не виниш за всичко някой друг
Да не превръщаш обичта във бреме.

Във ручеите топли на кръвта
В сълзите непринудено родени
Най-истински са дребните неща
И те остават спомени след време.

Бисерка Каменова

snowprincess написа:@@@@@

Душата ми... Какво ли не видя!?
Насилвах я, предавах я и мамех.
Завлякох я на края на света...
Буквално! Носех я през рамо.
Потисках всеки неин бунт.
Озъбвах и се - тя като роптаеше.
Разпъвах я на кръст. Напук на Юнг!
А после... После се разкайвах.
Възкръсваше... Добра Душа!
Прощаваше ми (мъдрите прощават),
очакваше от мен да не греша,
аз все така й обещавах...
Опитвах се. Наистина! За ден...
На следващия - пак започвах
безмилостна война в самата мен.
Опитвах се да се надскоча.
Надскочих се! И за какво?!
Щастлива ли съм? По-щастлива?
Душата ми не може без любов...
Омръзнах й. И си отива...

автор: osi4kata - Румяна Йорданова

Има една приказка на Уайлд. За рибаря, който изгони душата си. Не ми се търси хич сега. Хвана рибаря русалка- дъщеря на морския цар. Пусна я, а тя му обеща да му помага. И три пъти подред идваше и запяваше така, че рибите подмамени от нейната песен пълнеха мрежата на рибаря.
А как беше описал песента тоя човек?! Няма такъв писател, като Оскар Уайлд.
И рибаря - лесно е да се отгатне - се влюби до полуда в морксата дъщеря.
Не можеш да дойдеш при нас със своята човешка душа- каза му тя веднъж. При нас човешките души не могат да живеят. Ами тогава ще я изгоня- рече рибаря. За какво ми е душа ако нямам теб?
Дълго търси начин и най- сетне намери една вещица, която с ужас и с тъга му разкри тайната.
Душата човешка е сянката ни. Можем да я отрежем от себе си на обед, на брега на морето, с ясенов нож.
Успя младият рибар да я отреже от тялото си. А душата заплака и се замоли да не я гони. Какво ще прави сама? Как ще се оправи? Но рибаря се хвърли в морските вълни, русалката го посрешна и единствено на което се съгласи беше да се среща с душата си веднъж годишно на този бряг.
Първата година душата му разказа за живота си, после втората и накрая третата. Беше живяла любопитно, бурно и сред най- различни хора. Сама душа, без ум, без сила. Без сърце. Беше живяла сред селяни, сред властници, богаташи...и убийци.
Искаш ли да се разходим за малко заедно? Попита го на третата година. Ами добре, но за малко- каза рибаря. И се съедини с душата си. Докато се разхождаха душата го накра да убие за пари, да лъже, краде и да извършва подлости. Махни се от мен- взе да вика младия рибар. Искам да се върна в морския рай, при моята любов.
Не можеш да ме изгониш вече- каза му душата. Който втори път се съедини с душата си вече е навеки свързан с нея. С душа която се е научила да живее без сърце и без ум.
Кажи сбогом на любовта си. Сега си мой

Green Light написа: ...
Първата година душата му разказа за живота си, после втората и накрая третата. Беше живяла любопитно, бурно и сред най- различни хора. Сама душа, без ум, без сила. Без сърце. Беше живяла сред селяни, сред властници, богаташи...и убийци.
Искаш ли да се разходим за малко заедно? Попита го на третата година? Ами добре. Но за малко каза рибаря и се съедини с душата си. Докато се разхождаха душата го накра да убие за пари, да лъже, краде и да извършва подлости. Махни се от мен- взе да вика младия рибар. Искам да се върна в морския рай, при моята любов.
Не можеш да ме изгониш вече- каза му душата. Който втори път се съедини с душата си вече е навеки свързан с нея. С душа която се е научила да живее без сърце и без ум.
Кажи сбогом на любовта си. Сега си мой

Много интересно. Не съм чела разказа и наистина за първи път срещам предположението, че душа без ум и без сърце би се съсипала -
обикновено под прицел е умът без душа и без сърце.

Хм.

Амаранта написа:
Много интересно. Не съм чела разказа и наистина за първи път срещам предположението, че душа без ум и без сърце би се съсипала -
обикновено под прицел е умът без душа и без сърце.

Хм.

Линка е от читанката. А текста е описанието на песента на русалката. Преди десетина години може би съм го чел. Пак в интернет. И сега ми хареса пак толкова, колкото тогава.
"Хлъзгави костенурки"
Всяка вечер младият рибар излизаше в морето и викаше русалката, и тя се издигаше от водите и му пееше. Делфините обикаляха в кръг около нея, а плашливите чайки се виеха над главата й.

А тя пееше чудна песен. Защото пееше за морските хора, които прекарват стадата си от една бездна в друга и носят малките теленца на рамо; за тритоните, които имат дълги зелени бради и космати гърди и надуват извити раковини, когато минава царят; за царския дворец, който е целият от кехлибар, с покрив от бистър смарагд и постлан с блестящ бисер; за морските градини, където огромните ветрила на корала се люшкат цял ден, а рибите се стрелкат насам-натам като сребърни птици, и анемоните се държат за скалите, и сьомгата се излюпва в назъбения жълт пясък. Тя пееше за големите китове, които идват от северните морета и имат остри ледени висулки по перките си; за сирените, които разказват такива чудесни неща, че търговците запушват ушите си с восък, та да не ги чуят, понеже иначе ще скочат във водата и ще се удавят; за потъналите галери с високи мачти и замръзнали моряци, вкопчили се във въжета, където скумрии влизат и излизат през кръглите прозорчета; за малките рачета, които са неуморни пътешественици, вклещват се в дъната на корабите и обикалят света; за сепиите, които живеят по скалите и простират напред своите дълги черни ръце, и могат да накарат, когато пожелаят, да настъпи нощ. Пееше за наутилуса, който си има собствена лодка, издълбана в опал и плаваща с копринено платно, за безгрижните водни духове, които свирят на арфи и могат да приспят великия Кракен за малките деца, които хващат хлъзгавите костенурки и със смях се возят ма гърба им; за русалките, които лежат в бялата пяна и протягат ръце към мореплавателите, и за тюлените с извити зъби, и за моржовете с развети гриви.

Green Light написа: Линка е от читанката. А текста е описанието на песента на русалката. Преди десетина години може би съм го чел. Пак в интернет. И сега ми хареса пак толкова, колкото тогава.
"Хлъзгави костенурки"
Всяка вечер младият рибар излизаше в морето и викаше русалката, и тя се издигаше от водите и му пееше. Делфините обикаляха в кръг около нея, а плашливите чайки се виеха над главата й.

А тя пееше чудна песен. Защото пееше за морските хора, които прекарват стадата си от една бездна в друга и носят малките теленца на рамо; за тритоните, които имат дълги зелени бради и космати гърди и надуват извити раковини, когато минава царят; за царския дворец, който е целият от кехлибар, с покрив от бистър смарагд и постлан с блестящ бисер; за морските градини, където огромните ветрила на корала се люшкат цял ден, а рибите се стрелкат насам-натам като сребърни птици, и анемоните се държат за скалите, и сьомгата се излюпва в назъбения жълт пясък. Тя пееше за големите китове, които идват от северните морета и имат остри ледени висулки по перките си; за сирените, които разказват такива чудесни неща, че търговците запушват ушите си с восък, та да не ги чуят, понеже иначе ще скочат във водата и ще се удавят; за потъналите галери с високи мачти и замръзнали моряци, вкопчили се във въжета, където скумрии влизат и излизат през кръглите прозорчета; за малките рачета, които са неуморни пътешественици, вклещват се в дъната на корабите и обикалят света; за сепиите, които живеят по скалите и простират напред своите дълги черни ръце, и могат да накарат, когато пожелаят, да настъпи нощ. Пееше за наутилуса, който си има собствена лодка, издълбана в опал и плаваща с копринено платно, за безгрижните водни духове, които свирят на арфи и могат да приспят великия Кракен за малките деца, които хващат хлъзгавите костенурки и със смях се возят ма гърба им; за русалките, които лежат в бялата пяна и протягат ръце към мореплавателите, и за тюлените с извити зъби, и за моржовете с развети гриви.

Аз пък с това започвам седмицата... и засега няма да мисля за души, умове и сърца и (не)възможното им разделяне.
Благодаря...

Чувал ли си някога за създание,
Едновременно присъстващо и отсъстващо
Аз се намирам сред хората,
Но сърцето ми е на друго място.

Саади

Саади ли беше поета от случая Джем?

Green Light написа:Саади ли беше поета от случая Джем?

Вярно, че и там го има. Може би е същият.

Хубаво, нали?

vyara написа:

Green Light написа:Саади ли беше поета от случая Джем?

Вярно, че и там го има. Може би е същият.

Хубаво, нали?

Да

Но пък не ми хареса френското. В деструктивната тема. Не го разбрах.

Green Light написа: Да

Но пък не ми хареса френското. В деструктивната тема. Не го разбрах.

Според мен идеята е, че застиналото съвършенство е мъртво и като такова то трябва да се руши. Най-съвършеното нещо - самата природа непрекъснато е в движение, обновление, никога не е застинала, никога не е една и съща. Съвършена е, защото живее. Мъртвото не може да е съвършено.
Нещо такова си го обяснявам.

vyara написа:

Green Light написа: Да

Но пък не ми хареса френското. В деструктивната тема. Не го разбрах.

Според мен идеята е, че застиналото съвършенство е мъртво и като такова то трябва да се руши. Най-съвършеното нещо - самата природа непрекъснато е в движение, обновление, никога не е застинала, никога не е една и съща. Съвършена е, защото живее. Мъртвото не може да е съвършено.
Нещо такова си го обяснявам.

и аз така си го обяснявам
нещо подобно се наричало модерна екология, в което се вклчючвало и човечеството като част от природата като контрапункт на идеите от 60 и 70 те за кибернетиката, в които се смятало, че света на компютрите и хората трябва да се организира в система, която копира природата и един американски учен станал инициатор на Римския клуб с териите си за системите и равновесието в тях. Основната идея била, че природата се стреми към равновесие...
Да, ама не..според модерните еколози, най-важната дума е ПРОМЯНА в природата...
това май трябваше да бъде в деструктиваната тема

От твоите модели, съвършенство,
нерядко на човек му премалява.

Яйцето е поставено на масата:

шедьовърът е втренчен във шедьовъра.
Оттук нататък може да избира:
или омлета, за да съществува,
или летежа - да му се насити.

* * *

Духът държа над тебе лък и стреля,
Кентавър бяхме ние, бяхме цяло.
Навярно ще се съберем след време -
след век или след ери, мое тяло.

Какъв безкраен комплимент ни прави
смъртта, когато прибере телата.
Смъртта ни прави повече от равни,
смъртта ни приравнява към земята.

И краят ни завръща там, където
е коренът на цветето и хляба.
И щом държи филия с мед детето,
то значи, че се трудим както трябва.

Какво, че от въздушните си кули
оплакват тъжно тленността ти, тяло…
О, гробът е една квадратна нула,
с която всичко почва отначало.

***
След тебе злото диша като хрътка.
(Доброто е обществено понятие.)
Разтвориш ли ръцете за прегръдка,
ти вече си удобен за разпятие.

* * *

Веднъж ли сме умирали от жажда,
докато сме се давели на плитко?
Животът ражда първите миражи
в мъглицата над детското корито…

Човекът има правото на полет,
дори когато тялото му крета.
Аз неведнъж съм хващал морска болест
от плуване в измислени морета.

И кръговете сини под очите ми
не са от нощни пирове със музи,
а белег от биноклите, с които
поддържам денем своите илюзии.

Усилията винаги си струват,
дори когато раждат нова жажда.
Колхида може би не съществува,
но тихо, да не чуе екипажа.

Добромир Тонев

Отиде си Георги Трифонов

Прерових стар дневник, за да препиша тук някои негови неща /книжката с негови стихове и графики изчезна преди години/. Така че се извинявам, че ще постна само части от стихове:

""Душевноболен ли е този свят
щом болка във душата носи всеки?..."



"...В електронния хаос
пред портала на идния век
търсим лоена свещ
да прогледнем.
С уморени от взиране в себе си
всъщност слепи
очи..."


"Невероятно тъжен
човекът нощем е поет.
Но как да върне вътрешния дълг,
щом дните са с обърнат джоб навънка.
Сам струна от разстроена цигулка,
човекът не е диригент на всички чувства-
хористи своеволни в отпуск.
И губи глас денят. Ако поезията спи.
Но не сънува.
Върху отпадъци от нощни стихове"



"Загърбили природата-
единствен дом за всички,
служим на свои и чужди приумици
Всъщност... прислуги
на живот,
който съвсем не умеем"




"Тъй дълбоко във живота
си навлязъл
в някой ден действително потъваш"


"Денят.
Нощта.
И в тях-
останалото ДРУГО.
А ние бързаме да изпреварим
дори това,
което току що във нас изгрява"

windcolours написа:Отиде си Георги Трифонов

...

Светла му памет... жалко.

Капельки дождя, шелка шелест.
— Здравствуй, Мечта.
— Здравствуй, поэт.
— То, во что мы верили и на что надеялись,
Смыло слезами.
Ничего нет.
— А как же любовь? Она осталась?
— Осталась боль. Да усталость еще…
— Знаешь, я долго шла, не сломалась.
Не сломайся и ты, люби горячо.

Kent написа:Капельки дождя, шелка шелест.
— Здравствуй, Мечта.
— Здравствуй, поэт.
...

Ти, май френд, имаш едно доста трудно да се идентифицира свойство, ама аз съм те хванал. Почти винаги когато кажеш нещо, на човек му се иска да разбере какво, как и защо, какво следва. Как е тоя поет и какво става с него.
Кой го е писал това?
Дай още!

Green Light написа:

Kent написа:Капельки дождя, шелка шелест.
— Здравствуй, Мечта.
— Здравствуй, поэт.
...

Ти, май френд, имаш едно доста трудно да се идентифицира свойство, ама аз съм те хванал. Почти винаги когато кажеш нещо, на човек му се иска да разбере какво, как и защо, какво следва. Как е тоя поет и какво става с него.
Кой го е писал това?
Дай още!

ми сички имаме слабости:lol:
не е мое това ако питаш
п.п. никой не го е писал:-)

прилича на нипонско, намерих го случайно и го цитирах:-)

Твоето леговище е зад спуснатите тъмнопурпурни завеси, о хубав звяр! о сочна,
пълнозряла Дева! разнежила свещена голота под розовия полумрак на абажура в
потните постелки на своята притома... В сърцето споменът сподавен за онази
първа капка кръв, разтворена в предпролетния сняг...
Ти си една, под всички небеса - далеч от смъртните пустини на простора,
спокойна пред ужаса на времената.
Ти си една, единствена и вечна: и твоето име е Мария.
Радвай се, пречиста Дево! - пред твоята притома пристъпва Ангелът на Духа,
обкичен с белите лилии на благовестието. Той посади в сърцето ти небесното
стъбло, из което ще разцъфне цветът на Всемирното Щастие.
Радвай се, пречиста Дево! - ти ще бъдеш майка на духовната свобода!

Гео Милев

Сянката на гълъба

Тя се изкатери чевръсто по стълбите, стиснала грижовно саксията с теменугите. Беше ги засадила преди месец и сега огромните им цветове почти клюмаха от собствената си тежест. Огледа градината. Седна за пет минути и като хлапак засмука свитата на ръка цигара. После влезе и извади тавичката с курабийки от фурната и зареди машината за кафе. Седна под сянката на мандариновото дръвче. Притвори очи срещу слънцето и полееека сложи длан пред тях, и пак ги отвори. Слънцето правеше ръцете ѝ прозрачни. Приглади коса назад, но тя така и никога не я слушаше, и пак заплува с вятъра.

Тогава чу врява от детски смях. „Идват", каза си, и тръгна към улицата. Нямаше врата, нямаше ограда. Видя ги да се катерят, подритвайки един лимон по улицата, и всяка бягаше да го стигне и ритне първа. Видяха я и замахаха: „Анааа, тук сме." Ана се усмихна, бързо влезе и пусна кафето. Те бяха стигнали до къщата, но се бяха спрели неми и тихи. Детето зачурулика: „Мамо, виж, само виж каква градина. Мамо, виж онзи пън там с водопада. Мамо, виж портокаловите дървета. Мамооо, гледай колко цветя." Жената стоеше на място и бе вперила очи в дървото с лилавите фунии зад трите кипарисови дръвчета, които бяха още бебета, но след години щяха да пораснат. Ана я приближи бързо, прегърна я и каза: „Добре дошла!" Жената се усмихна меланхолично и попита: „Сигурна ли си, че съм жива? Това раят ли е?"

Ана се засмя гръмко с тютюневия си смях. „Това е моята малка градинка. Тук има 380 различни вида цветя, храстчета и дървета. Нали ти казвах, че преди работех в Зелените градини на Атос. Плащаха ми по две евро на час, но ми даваха по един корен от всичко, което имат. Е, искат много грижа, а не мога да пътувам за дълго, че искат поливане сега, като почнат жегите."

Жената и детето не влязоха. Тръгнаха по застланите с дребни морски камъчета алейки и мълчаха. Детето се бе притаило и смехът се бе свил в огромна удивителна в очите ѝ. Спря се пред розите и застина. Ана ѝ подвикна: „Ще ти накъсам, преди да тръгнете." „Не искам, – каза детето. – Ще увехнат и умрат. Ана, всичко ли си направила сама?"

Ана погледна към жената и усети огромната буря, надигаща се в очите ѝ. „Ей, Джордж, ела да пием по кафе и ще говорим." Жената послушно се върна с Ана към къщата и остави детето да играе с цветята. Седнаха в кухнята.

„Ана, как си намерила своя рай? Кажи ми аз къде бъркам? Защо не мога да застана и да направя градина и да остана неподвижна. Защо все ме сърбят краката и все съм на път? Ужасно е да не мога да намеря място, където да посадя моя лук и моята роза!"

„Виж, ти си прекалено млада, за да застанеш на място. Майка ми бе италианка, а баща ми – немец. Бяха толкова различни. Тя бе като теб: можеше да седи пред някое дърво и да го гледа, докато му окапят листата. Влачеше баща ми къде ли не, и аз съм живяла в Италия, в Германия. После майка ми се влюби в Париж и останахме там близо пет години, а аз научих и френски. После тя се спря в Белгия и там останаха до края. А нейната кръв в мен пулсираше в ритъм „върви, върви, върви". И аз вървях.

Отидох в Англия и останах там по време на целия си първи брак. Е, то беше кратко. Само седем години. После се разведох, взех детето и заминах за Китай за година, после останах в Австралия, докато детето стана за колеж, и се върнах в Англия. Той завърши и отиде да учи медицина, а аз пак се омъжих и... пак се разведох. После пак тръгнах, върнах се във Франция, после заминах за Африка. И дори когато работех, в петък избирах полет, и още в ранния следобед заминавах за два или три дни, или пък четири.

Хубавото в моя живот беше, че работното ми време си зависеше от мен, а ако исках да пътувам, трябваше да поработвам повече, когато не пътувам. И се спрях едва преди десет години. Тук. Десет години строих сама тази къща, която имаше градина преди да има легло..."

Докато разказваше, лицето на Ана бе станало като кристална топка, в която емоциите летяха като снежинки и се блъскаха една в друга.

„Ана, заминавам след месец, – каза тъжно жената. – Не знам дали ще се върна. Не знам дали е правилен избор, за първи път се страхувам от куфар и багаж. И точно когато започнах да се чувствам щастлива тук, не мога да остана повече. Дали ме разбираш – не знам."

„Ще заминеш и пак ще дойдеш на екскурзия, на почивка, след година може да се върнеш успяла и да останеш тук. Ще ми липсваш много, ще ми липсвате и двете, но върви и не гледай назад. Сърцето ще ти каже след време. Сърцето гледа вместо теб. Ти няма да си щастлива, ако не заминеш. Вероятно след това ще продължиш да търсиш и пак няма да си доволна, и пак ще търсиш, и пак ще вървиш. И пак ще се върнеш, и моя дом не се заключва никога."

Жената заплака. Не беше болка, не беше тъга, не беше страх. Някой най-накрая я бе разбрал и най-накрая не я укоряваше, че възможното бе толкова невъзможно, а невъзможното ставаше толкова възможно. Вдигна поглед, видя детето да играе с котето и да му обяснява: „Заминаваме за малко. Когато се върнем, ще имаш бебета, и аз ще помагам на жена ти да ги гледа. Мама казва, че за теб е добре да тичаш сега навън. Ние ще сме в малък апартамент и там не пускат котета, понеже миришат на комшиите. Мама казва, че са идиоти. Кучета може, ама котета не можело. Донесли сме много храна за теб и жена ти, но ти не я оставяй дълго сама. И аз ще ти пиша всеки ден..."

Не исках да слушам. Столът бавно потъваше под мен. Ако можех да си повярвам, че разделите са само мостове, би било страхотно. Ама аз само акъл давам на хората. „Страх ме е, Ана..."

Ана се опита да оправи немирната си коса, бутна под носа ми чинийката с курабийки и каза: „Никога не позволявай на никого да ти казва коя си, какво искаш, как да го направиш и дали да го направиш. Ако решиш да останеш – изборът е твой; ако решиш да заминеш – изборът е твой. Аз ти казвам само, че не ти пречи да се поразтъпчеш малко из света." И отхапа от ароматите курабийки. Станах и заразглеждах рисунките ѝ и керамичните ѝ звънчета, вази и кукли. Спрях се пред една. На нея нямаше нищо друго освен сенките на два гълъба, кацнали на сянката на един гол клон с едно листо. Хубаво е да оставяме сенки след себе си. А духовете?

Ана правеше нещо с детето навън. Седнах и се загледах в картината, пак. Не знам колко време е минало, но усетих, че Ана ме гледа загрижено. Мина покрай мен, свали картината от стената, извади хартия, уви я и ми я подаде с онази усмивка, с която се подарява сърце.

Малката влезе с крясък от вън. Носеше малка жълта кофичка с много, много иглики.

„Време е!"

Ана каза, че ще ни закара. Преди да влезем в колата, тя грабна грамадната саксия с теменугите и ми я подаде. „Знам, че може би няма да си тук след месец. Остави ги на някой, който ще се грижи за тях."

Тогава я видях за последен път. Снощи събрах смелост да извадя сенките на гълъбите. И да ги сложа тук, сред стерилното ежедневие на цивилизована Европа, където на гълъбите не се разрешава да акат.

Ана е жената, която искам да бъда, когато стана на 65. И сега я виждам: свива си цигарата, отпива кафето и гледа към крехките върхове на кипарисите, и дори вятърът не може да издуха усмивката от устните ѝ.

Нищо че не мога да рисувам. Мога да свивам цигари. И дори вятърът не може да издуха меланхолията от устните ми. А както вече казах, аз намерих щастието в меланхолията и тя е моят вечен двигател.

Оставихме теменугите на Холи. Това, което никога няма да забравя, е писъкът на малката: „Холииии, обичам те! Никога не ме забравяй. Обещавам да се върна през септември." Сега говорят по телефона и винаги и двете плачат.

Все пак нищо не ми пречи да се поразтъпча малко и да се върна винаги, когато пожелая, и да замина пак, пак да се върна, и така – всяко лято. Но уви, този път мисля, че няма да се върна скоро.
Пустият му Кипър. И тези гълъби сега. А днес трябваше да съм усмихната. Карай. Утре ще пробвам пак.

Вирджиния Блак

Е пробвай, пробвай!
Красивото винаги натъжава. Красивото не те кара да се смееш. Всяко нещо, обаче си има някакво предназначение. За нас, де, не изобщо.

Красотата е за щастие, децата са за смях.

Поздрави!

Котките не знам за какво са.

Сродни души


какво е сродна душа
всеки си има обяснение
нещо мъгливо в главата
нещо леко в сърцето
има обаче едно правило
че тя никога не е съпруг
а ако е любим е бивш
защото сродната душа може да е само приятел
от другия пол
+ и +
- и -
са противоестествени
и нищо не следва от тях освен смърт
единството на противоположностите е борба за оцеляване
живот
а сродната душа Бог дава
само за сравнение

shshtt написа:Сродни души

тъй е

shshtt написа:Сродни души

в десятката си. :)

ако не знаеш

Галина Николова

ако не знаеш какво да правиш със себе си
ми каза тя
остани
ще бъдеш малко дете седнало между клоните на черешата
само майка ти може да те намери там
защото вече веднъж те е връщала

между клоните на черешата
става за четене и писане
и надничане в двора на съседите
където нищо особено не се случва

какво знаеш ти
с твоите единайсет години
за отговорите на въпросите
които години по-късно ще задаваш

какво знаеш освен
да чертаеш фигурки с клонче по пръстта
да гледаш
как падат розови цветовете на дюлята
как кокошките ги кълват
сладкиш за тях
носталгия за теб

ако не знаеш какво да правиш със себе си
стой в къщи
остарей
излизай
да се возиш в трамваите

ако не знаеш какво да правиш със себе си
спомни си


преброяване на хубавите спомени



когато се разхождали
под снимката на резена луна
през клоните на зимните дървета

тя мълчала той мълчал
и пътували наум

по тесните улици на не-съвсем-отдавнашни
разходки

стъпка наум
стъпка наяве
и тук там
deja vu

когато тя тръгнала
по стръмната уличка към
тежките порти на манастира
в калофер
той тъкмо излизал през
градината
с нацъфтелите гергини
и за една птича песен време
се разминали




Из „Азбука на завръщането от Америка“



А е буквата на колебанието
ами ако все пак остана
ами ако решението да тръгна виси на косъм
който не е от моята коса
ами ако

Ами и Ако са две сестри японки
едната от тях е емигрантка в америка


---


E. eто всичко е вече ясно

с колебанията е приключено
макар и временно

нещата за правене – направени
нещата за раздаване – раздадени
thank you notes – пъхнати под вратите
сбогуванията маскирани като довиждания – сбогувани
изхвърлянето с размах – преполовено
местата на възторга – вписани в регистъра на сънищата

писмо от неизвестността пристигна
известява ме
че е настанена добре
и ме очаква

ето
ида





---


F. facebook създава илюзията че нищо не се е променило
всичко си е постарому
на една ръка разстояние


но като се пресегна
хващам само въздуха
в книгата от лица


---


Л. лягам си в това легло
за последно

някои тукашни сънища
няма да имат продължениe
в отвъдокеанските легла


---


о. олекват куфарите ми
напук на гравитацията
и обратнопропорционално
на мен


---

Р е ръката
с която се държа сама за себе си
дни наред
докато си повтарям
всичко ще бъде наред
всичко ще бъде наред
ще видиш



---


С е стената от културни шокове
която се сгромолясва отгоре ми
след кацането на самолета


трябва някак да се изровя
да изпълзя от купчините хоросан тухли арматурни железа
преди да мога
да се усмихна и да кажа
най-после вкъщи съм си


---


Т е теорема за тъгуването при сбогуване
тя гласи:
напряко не може да се мине



---



Ч. чакай!
чакай.
очакването на хубаво
и очакването на лошо
са твой личен избор
забрави ли



Интервю с Галина Николова
http://dictum.mediabg.eu/?p=3641

Марин Георгиев

из последната му книга "Доживяване"


В началото на юни

Блести, излъскан, новият листак –
като след дъжд,
или полиран с лак;
прииждат миризмите на вълни;
покой –
и от земя,
и от небо –
кълни;
шурти на водопади светлина
в зелено зелнала зеленина;
и от зелено обсаден
и ти самият си зелен
трептящ от себе си листец.
И – пееш...
А не си щурец.



Антики

Все по-стари
Все по самотни
Все по те
Отместват ги
Преместват ги
Забравят ги
Казват че са изчезнали
Сами се изгубили
Един ден ги изравят
Били съкровища
И пак…



* * *
Смири се, бай Марине,
главата доземи сведи...
Каквото бе – то мина...

И вече друг ще победи!




* * *
Аз нямам дни.
Аз имам нощи...





* * *
Събудих се
до студения труп на мисълта –
убих я с неприемане…





* * *
Така привлича гласът ти
Като стръмнина
И аз съм политнал камък




* * *
И пак е есен
Късна
Листът от студ звънти
И ни се чуваш
Ни се виждаш ти…




Очакваната вест

Не какво
Кога




* * *
Далечното Близко
Отвъд през ефира
Из мен извира

Само записвам….

ПЛАЧ ПО МАМА
Изплаках всичко вече. Душата ми е суха.
Но знам, че всички мъртви в отвъдното ме чуха.

Ти как си горе, мамо? Как да надникна в мрака?

....

И ето - ти си тръгна... Защо така набързо?
Навреме ли?... За майките изобщо няма възраст...

Така ли бе решила?.. Да ни спестиш тревога.
И куфарчето с дрехите си стегнала, за Бога!

Парите за ковчега в найлонова торбичка...
Как да те вразумявам, ох, майчице едничка!

Ох, мамо! Майко! Майчице! Защо ме изостави!
С годините сърцата ни уж стават по-корави...

С годините сърцата ни уж стават по-студени.
Аз ще се справя, майчице. Ти не мисли за мене.

Не е възможна всъщност нашата раздяла.
Ти продължаваш в мене - Ти съществуваш цяла.

Аз цял живот опитвам на теб да заприличам
и също като тебе се уча да обичам.


Недялко Йорданов