Semiramis написа:аз искам някой да пусне
един разказ от "Квит сме" на Уди Алън

(из "Квит сме")
"Моята философия"
Моята филсофия се роди и се разви по следния начин: съпругата ми настояваше да опитам първото в живота й собственоръчно направено суфле и без да иска, изпусна лъжичка от него върху стъпалото ми, при което няколко ситни костици ми се натрошиха. Дотърчаха доктори, направиха ми рентгенова снимка, прегледаха ме обстойно и ми наредиха един месец да не ставам от леглото. Докато лежах и се възстановявах, реших да изуча трудовете на някои от най-забележителните мислители на западната цивилизация - купчина книги, които си бях заделил точно за подобен случай. Не спазвах някакъв хронологичен ред, започнах с Киркекор и Стартр, а след това бързо минах към Спиноза, Хюм, Кафка и Камю. Изобщо не ми бе скучно, както се опасявах. По-скоро бях покорен от хъса, с който тези велики умове разнищваха, без да им мигне окото, морала, изкуството, етиката, живота и смъртта. Спомням си как реагирах на един характерен за Киркекор бисер: "Отношение, което свързва себе си със самото себе си(или иначе казано, със самосебе си), се състои или от самото себе си, или от друго такова." Идеше ми да заплача при тази мисъл. Мамка му стара, рекох си, какво нещо е да си мъдър!(Аз съм онзи тип хора, които не могат да напишат две свръзани изречения в свободно съчинение на тема "Посещение зоопарка".) Честно казано, нищо не разбрах от гореспоменатото умотворение, но какво от това, нали Киркекор си е направил кефа? Най-неочаквано ми хрумна, че съм роден за метафизик, хванах химикалката и започнах да записвам първите си размишления. Работата ми спореше и за има няма два следобеда - с кратки прекъсвания за дрямка и закуска в леглото - завърших философкия труд, който, надявам се, няма да види бял свят до смъртта ми или до 3000г.(което от двете и да настъпи първо) и ще ми осигури по мое скромно мнение достойно място сред световните мислители от свръхтежка категория. Предлагам ви да вкусите малко от същината на интелектуалното съкровище, което оставям за вечността или поне докато дойде чистачката.
1. Критика на чистия ужас
При формулиране на всяка философия първата ни мисъл винаги трябва да бъде: Какво можем да знаем? Тоест какво сме сигурни, че знаем или без съмнение знаем, че сме знаели, ако изобщо е познаваемо. Или пък просто сме го забравили и ние неудобно да говорим за него? Декарт е зачеркнал този проблем, когато е казал:"Умът ми никога не може да опознае моето тяло, макар да се разбира прекрасно с краката ми." В случая под "познаваемо" не разбирам нещо, което може да се опознае чрез възприятията или посредством мисловна дейност, а по-скоро онова, за което може да се каже , че се знае или притежава качествата известност или познаваемост, или поне нещо, дето можеш да го речеш на познат.
Можем ли всъшност да "познаем" Вселената? Мили Боже, че то в китайския квартал не може да се ориентираш, камо ли в това! Въпросът обаче е: Има ли нешо там? И защо? И трябва ли да вдигат такъв шум? В крайна сметка несъмнено едно от характерните черти на "действителността"е, че й липсва същност. Това не означава, че тя няма същност, а само че й липсва такава.(Действителността, за която говоря, е същата, описана от Хобс, но малко по-малка.) Значи картезианската мъдрост "Мисля, следователно съществувам" може да се изрази по-добре с "Ей, я виж, една иде със саксофон!" Следователно, за да познаем едно вещество или понятие, трябва да се съмняваме в него и така, съмнявайки се, да проумеем качествата, които то притежава в завършения си вид, а те наистина са "в самото нещо" или "на самото нещо", или на нещо и нищо. Ако това е ясно, можем засега да оставим настрана епистемологията.
2. Диалектика на арпаджика като средство за лечение на херпес
Можем да кажем, че Вселената се състои от веществто, което ще наречем "атоми" или пък, "монади". Демокрит говори за атоми. Лайбниц - за монади. Слава Богу, двамата никога не са се срещали, иначе щяха влязат в доста скучен спор. Та тези "частици" били задвижени по някаква причина или основен принцип, а най-вероятно нещо е паднало някъде. Проблемът е в това, че вече е много късно да се напрви нещо, освен може би да се яде повече сурова риба. Това, разбира се, не обяснява защо душата е безсмъртна. Нито пък разкрива нещо за задгробния живот или защо чичо ми Сендър има чувството, че го преследват албанци. Причинната връзка между първия принцип (тоест Бог или силен вятър) и всяко телеологично понятие за съществуването(Съществуването) според Паскал е "толкова абсурдна, че дори не е забавна(Забавна)". Шопенхауер нарича това "воля", но според диагнозата на личния му лекар ставала дума за сенна хрема. Това особено го тормозело през последните години от живота му. Не по-вероятно е черните му мисли да са били свързани с неговите засилващи се подозрения, че не е Моцарт.
3. Космосът за пет долара на ден
В такъв случай какво е "прекрасното"? Сливане на хармония и точност или сливане на хармонията с нещо, което звучи точно като "точност"? Може би хармонията би трябвало да се слее с "хрупкавостта" и точно от това произлизат всичките ни беди. Едно е сигурно: истината е красота...или "необходимост". Тоест онова, което е добро или притежава качествата на "доброто", става, "истина". Ако то не притежава тези качества, можете да се обзаложите, че не е прекрасно, макар да си остава промокаемо. Започвам да мисля, че от самото начало съм бил прав и че всичко опира до точността, тоест до сочността. О, майната му.
"По-силно, моля, не чувам"
Разберете, че си имате работа с човек, който, докато се возеш на влакчето на ужаса в Кони Аилънд, прочете на един дъх "Finegans Wake", прониквайки с лекота в тайните на Джойс въпреки яростоното лашкане, от което му се разклатиха пломбите. Знайте също, че съм сред малкото спецове, посетили Музея на модерното изкуство, които веднага забелязаха в смачкания буик точното взаимно преливане между нюанси и сенки, каквото щеше да постигне и Одилон Редон, ако бе зарязал нежната недоизказаност на пастелите и хванеше лоста на автопресата. Освен това, момчета, като човек, чието прозрение ми позволи първи да поставя "Годо" в песпектива за разцвет на много объркани театрали, мотаещи се безцелно из коридорите през антракта, намръщени заради плащането на дребни сметки или разходи по лъскаво гадже, трябва да кажа, че моята връзка със седемте радости от живота е твърде здрава. Прибавете към това и факта, че веднъж осем радиоапарата, надути едновременно в кметството, едва не ме убиха, както и това, че все оше понякога след работа кисна в едно мазе в Харлем, където бистрим прогнозата за времето и новините и където Джес, ратаят, нестъпвал през живота си в училише, успя една вечер да налучка стойността на "Доу Джоунс" при затваряне на борсата. Изобщо, много задушевна обстановка. И накрая, за да придобиете пълна представа за мен, отбележете, че не пропускам хепънинг и премиера в долнопробно кино, както и че редовно се изявявам на страниците на "Зрелише и поток", интелектуално тримесечно издание, посветено на авангардните идеи в киното и улова на риба в сладки води. И това ако не са препоръки, достойни да бъда наречен Джо Чувствителния, пиши ме, братче, бегал. Но макар да съм подгизнал от проникновение като тулумба в захарен сироп, неотдавна ми бе напомнено, че имам културна ахилесова пета, която минава по целия ми крак и стига чак до врата.
Всичко започна един ден през миналия януари, докато набивах парче от най-вкусната баница на света в бар "Макгинис" на Бродуей и се измъчвах от гузната холестеролна халюцинация, че чувам как аортата ми се вледенява и става по-твърда от хокейна шайба. До мен стоеше изнервена русокоса мацка, чиито форми пулсираха под черна блуза, достатъчно предизвикателна да увълчи и невръстен скаут. От петнайсет минути моята молба "Подайте ми подправките" бе единственият конткат помежду ни, въпреки че няколко пъти се опитах да пораздвижа нещата. Тя все пак ми подаде пдправките и трябваше да поръся баницата си като доказателство, че наистина са ми трябвали.
- Чувам, че фючърсните цени на яйцата са скочили - престраших се най-сетне да подхвърля нехайно с вид на човек, чието ходби е да слива компании.
Без да подозирам, че приятелят й хамалин се е промъкнал зад гърба ми досъш като във филм на Лаурел и Харди, премрежих очи и с премалял от нега глас изръсих някаква мъдра мисъл от теоретичните трудове на невролога Крафт-Единг точно преди да изгубя съзнание. Когато се свестих, забелязах, че търча с всичка сила по улицата, за да се спася от гнева на цяла тайфа сицилиански братовчеди, наточили се да отмъстят за поруганата чест на девойката. Скрих се в тъмния хладен салон на кинотеатър за късометражни филми, където приклченията на Бъгс БЪни и три хапчета "Либриум" върнаха нервната ми система в нормалното и русло. Започна главният филм който се оказа научнопопулярна разходка из джунглите на Нова Гвинея - тема, бореща се за моето внимание в конкуренцията на "Мъхови образувания" и "Как живеят пингвините".
- Диваците - разказваше сънливо четецът, - чийто начин на живот не се е променил на йота от този на човек преди милиони години, убиват дива свиня(нейният жизнен стандарт май също не е помръднал през вековете) и вечерта стъкмяват огън, около който преиграват ловната сцена в пантомима.
Пантомима? Ами да! Просветна ми! Това беше дупчицата в моята културна броня - единствената, разбира се, но тя ми тровеше живота от детство, когато изобщо не можах да разбера какво става в една няма постановка на Гоголевия "Шинел" и останах с убеждението, че съм гледал как четиринайсет руснаци правят каланетика. Пантомимата винаги ми е била непонятна и тъй като ме дразнеше, просто реших да забравя за нея. Но ето че пак не можех да я проумея, и това в най-примитивната й форма. Движенията и жестикулациите на аборигенския танцьор солист не ми говореха нищо, както и изпълненията на Марсел Марсо, които пълнеха с благоговение хиляди зрители. Гърчех се безпомощно на мястото си, докато актьорът самодеец доведе до транс своите примитивни братя и накрая старейшините го затрупаха с банкноти. Тогава ми стана съвсем безинтеренсо и се измъкнах от салона.
Същата вечер у дома мисълта за поредения ми провал не ми даваше мира. Жестоката истина хапеше: въпреки кучия хъс, с който прониквах във всяка сфера на артистичния свят, една-единствена вечер ме бе накарала да се почувствам като прост копач - тъп, безчъвствен вол. Започнах да беснея от безсилие, но ми се схвана мускулът на бедрото и бях принуден да седна. В края на краищата, рекох си, има ли по-елемнтарна форма на общуване от пантомимата? Защо тази универсална форма на изкуство е достъпна за всички, с изкючение на мен? Пак скочих да беснея и този път се развъртях здравата, но кварталът ми е тих и след няколко минути ме навестиха двама яки представители на деветнайсети участък, които ме информираха, че подобно поведение се наказва с глоба петстотин долара, шест месеца затвор или и двете заедно. Благодарих им и се мушнах в леглото, където усилията ми да победя със сън чудовищното си несъвърщенство завърших а с осемчасови нощни терзания, които не бих пожелал дори на Макбет.
Смразяващ пример за моята неспособност да разбера пантомимата ме връхлетя само след няколко седмици, когато ми донесоха вкъщи два билета за театър - премия, задето бях познал гласа на Мама Янси в радиовикторина. Първата награда бе "Бентли" и в бързината да се обадя незабавно на радиоводещия бях изскочил чисто гол от ваната. Вдиганах телефонната слушалка с мокра ръка и понечих да изключа радиото с другата, което ме подхвърли към тавана, а токът угасна на мили околовръст, както когато Лепке седна на електрическия стол. При втората ми обиколко около полилея пресрещнах с глава отвореното чекмедже на шкафа в стил Луи Петнайсети и захапах парче от позлатената му украса. С яркочервен белег на лицето, нанесен сякаш от кухкненски сатър в стил рококо, и с цицина на главата, голяма колкото щраусово яйце, едва сколосах да съм втори след г-жа Слийт Мазурски и се простих с мечтата да грабна "Бентли"-то. Наложи се да се утеша с два гратиса за постановка, която на висчко отгоре не се играше на Бродуей. Фактът, че в нея участваше световноизвестен мим, охлади възторга ми до температурата на полярен ледник, но с надеждата да разваля кутцуза реших да ида. Тъй като не можах да предумам няккоя дама да дойде с мен в краткия срок от само шест седмици, предложих билета като бакшиш на ларс, летаргичен немец, който от време на време ми измиваше прозорците и беше чувтствителен колкото Берлинската стена. Отначало той помисли, че малкото оранжево картонче става за ядене, но когато му обясних, че е предназначено за пантомима - единственото зрелище освен огъня, което би ммогъл да разбере, - благодарнотта му към мен нямаше граници.
Вечерта на представлението двамцата - моя милост, издокаран с пелерината си за опера, и Ларс, помъкнал своята кофа - с артистичен апломб изхвръкнахме от покоите на такси "Чекър", влязохме в театъра и с величествени изражения на лицата стигнахме до местата си. Разгърнах програмта и с известно притеснение установих, че ни чака малко безмълвно забавление със заглавие "На пикник". След вдигането на завесата на сцената излезе човече - едно джезве кокали - с белосано лице и по тясно черно трико. Съвсем обикновено облекло за пикник - и аз излязох така на излет в Сентръл парк миналата година и то мина незабелязано, ако не се броят няколко подрастващи вагабонти, които го взеха за подкана да пизгладят издутините по тялото ми. Мимът разстла на земята едно одеялце и моите мъки започнаха. Защото жестовете, с които го стори, ми напомняха повече на доене на коза. Сетне по доста сложен начин той си свали обувките, ала изобщо не бях сигурен дали това изобщо бяха обувки, тъй като изпи едната, а другата изпрати по пощата в Питсбърг. Казвам "Питсбърг", но всъщност това понятие трудно може да се изрази с мимики и сега, като поразмисля, струва ми се, че това което играеше, не беше Питсбърг, а човек опитващ се да мине с количка за голф през въртяща се врата, или пък двама души, които разглобяват печатарска машина. Какво общо има това с пикник, главата ми не можа да го проумее. После мимът започна да подрежда невидима колекция от четвъртити предмети, явно тежички колкото целия комплект на "Енциклопедия Британика". които подозирах, че вади от кошницата си за пикник, макар че по начина, по който ги държеше, можеше да са и музикантите от Будапещенския струнен квартет, завързани и със запушени усти.
По това време за изненада на седящите до мен усетих, че както обикновено се опитвам да помогна на мима да разясни детайлите от сценката, като гласно гадаех какво прави.
- Възглавница...голяма възглавница. Не-не, май е възглавничка за кушетка. На такава прилича..
Това мое добронамерено участие в представлението често притеснява заклетите почитатели на немия театър и съм забелязал, че в такива случаи хората около мен изразяват неспокойството си под различни форми - като се започни от силни предупредителни прокашляния и се стигне до здрава плесница по темето ми, както стори веднъж дама от тайфа омъжени жени, замъкнали се на културно развлечение в Манхасет. Тази вечер някаква вдовица, копие на лешояд, ме удари през кокалчетата на пръстите с лорнета си и ми рече поучително:
- По-кротко бе, юнак.
После с майчина топлота ми обясни кротко и търпеливо - като се прави с ошашавен от шрапнел пехотинец, - че мимът възпроизвежда по хумористичен начин различните неудобства, които обикновено съпътстват хората на пикник: мравки, дъждец и забравения по закон Божи тирбушон, който винаги предизвиква смях. Временно просветлен, избухнах в неудържим смях при мисълта за човек, притеснен от липсващ тирбушон, удивлявайки се какви безгранични възможности предоставя това.
Накрая мимът започна да надува стъкло. Или надуваше стъкло, или татуираше студентите от Северозападния университет. Стори ми се, че бяха студентите от Северозападния университет, но можеше да бъде и мъжки хор...или машина за деатерия...или което и да било огромно, вече изчезнало чифтокопитно, в повечето случаи земноводбно и обикновено тревопасно, чиито вкаменели останки са били намерени чак в Арктическия пояс. През това време публиката се превиваше от смях, гледайки маймунджилъците на сцената. Дори тъпанарят ларс бършеше с гюдерия рукналите от очите му радостни сълзи. Но моето положение беше безнадеждно; колкото повече се напъвах, толкова по-малко разбирах. налегна ме ужасно изтощение, изсулих краката от патъците си и реших, че ми стига за този ден. Следващото нещо, което си спомням, бяха две чистачки да балкона, които спореха как се лекува артрит. Окопитих се в тъмнината на салона, поправих възела на вратовръзката си и отидох направо в "Рийкърс", където за разлика от пантомимата хамбургерът и шоколадовият мус изобщо не ми се опънаха, що се отнася до осъзнаване на тяхното значение, и за първи път тази вечер, се отърсих от чувството за вина. Така до ден днешен си останах културно неусъвършенстван, но работя по въпроса. Ако на пантомимен спектакл забележите естет, които мига на парцали, гърчи се и си мърмори под носа, приближете се ди кажете здрасти...но гледайте да е в началото на представлението; не обичам, да ме стряскат, когато съм задрямал.