Мнемозина написа:Трогна ме направо.
Много се разчувствам и аз от деца, които плачат за котета.
Ще ви се падне друго, сега е добър котешки сезон. Ако си харесаш нещо от софийските обяви, току виж съм успяла да ти го изпратя.

Тъкмо се ровех в оня сайт "без дом". Там почти всички са от София...
Знаеш ли, Мнемо, котките които съм имала винаги сами са пресичали пътя ми по някакъв начин. Първата я взе за мен една приятелка. Аз много харесвах нейната котка - персийка беше. И тя видяла някаква обява, купила котето и ми вика- вземи го, гледай го 2-3 дни и тогава ще ми го платиш. Ако не, ще му търся друг стопанин. Това беше първото ми коте - Луси, бяла персийка, страхотна душица. Беше с мен по време на следването ми във Варна. Умря докато ме нямаше за около три месеца и така и не разбрахме от какво. Беше падала преди години от петия етаж и въпреки че оцеля, явно е имало нещо.
Втория котарак беше Зазо. Него го взех много скоро след Луска, защото много тежко понесох смъртта й. Една вечер като се прибирах измежду едни гаражи беше изпълзял и мяучеше. Беше още сляп, побираше се на дланта ми. Хранила съм го като бебе, изпишвах го с мокро памуче - нали знаеш, че като много малки, майка им ги ближе по коремчето, за да се изходят, иначе не могат. Това ми го каза един ветеринар и ми каза, че котето няма да живее и да го върна на майка му. Е, котето е голям котарак и още е жив, но като забременях го дадох у една приятелка да го гледа и тя така свикна и се влюби в него, че след като родих не можеше да се раздели с него и аз й го подарих.
Чарли го купи мъжа ми за децата. Пак персиец, знаеш. Явно обаче с породистите котки не ми върви - и двете падаха от прозореца...
И сега пак си търся автентично коте. И знам, че пак нещо ще се случи и ще имаме.