Кент написа: ....
сички тука сме жертва на грешни изстрели
на татковците си
щото...
Начи, прав си, да го кажем, по принцип. Обаче има изстрели и изстрели. Дядо ми бил наследник на стар.. тва, бе наследник бил и имал две момчета. Татко ми и чичо ми. Чичо ми се оженил пръв и му се родила най- голямата ми братовчедка. Радост, щастие, обаче малко, все пак, е такива майтапи, от които няма майка да не се изприщи, в смисъл -еее браво, роди се Пенда, ама чакаме сега Харалампи(както е името на дядото). Айде чакаме, айде чакаме, айде, айде ама после вторият, дет викаш, изстрел, пак момиче довел- малката ми братчедка. После дошъл ред на баща ми. Сватба, иху, аху, ура, после в къщи, почва семейния живот и баби, дедовци и стринки скръстили ръце, повдигнали вежи, седнали по дивани и канапета на бяло сладко и зачакали. Майка ми, не я познавате, но мога да ви уверя, че още като е разбрала че старите мъдри глави, гордост на род, град и родина чакат момче и на нея се надяват, такава реч им е спретнала, че два дни баба е прекарала с мокра кърпа на челото, а дядо ми е така както си седял поемал дълбоко, дълбоко въздух и въздъхвал охохооох. Все пак семейството предполага и деца и въпреки изпълнените със смирение думи на майка ми, че тоя род ще види нейно дете само от три метра разстояние, при специална покана, тя в края на краищата забременяла. Татко, честна дума, искренно се е забавлявал през цялото време, но честен и верен на синовния си дълг, предполагам дал всичко от себе си ... когато се родила сестра ми. И до ден днешен си мисля че това старание тогава е дало резултат и систъра е бонбон и половина. Не са ми описвали вътрешния мир на баба ми и дядо ми, след като разбрали веста за пола на бебето, но бъдете сигурни, че са декларирали искренно щастие и ентусиазъм, понеже иначе рискували опит главите им да бъдат изтръгнати с голи ръце. Така или иначе майка ми не е чакала да отворят дума за да им каже по нейния си тактичен и заобиколен начин къде, как и какво да направят с мераците си за мъжко чедо и продължение на рода. Оттогава се е родил крилатия лаф, който и до ден днешен извиква хилеж в майка ми, че е изсъхнала клонката на великия род. Минала година, после две, после, три, четри, пет. Майка ми си прави кариера, велемъдрите глави мъдрят как да се сдобият с още един последен опит. Леля ми окрилена от майчиния ми пример, отдавна им дала да разберат, че ако на нея чакат, по- добре да си го нарисуват тва дете и нататъка да действат по добрия пример на Пигмалион. Друг шанс нет. Та всички усилия се концентре върху маман. Тя винаги ми е казвала, че отдавна е искала второ дете, даже татко всъщност е бил тоя дето се е дърпал накрая, ама що трябва да отваряме очите на старците. Едно че не е тяхна работа и второ, що да си развалят комедията наште, с какво да се веселят? Най- накрая, след седем години, предполагам милостта е взела връх. Представям си майка ми как отива при Баба и от дума на дума вика - ама ти да не искаш още един внук? Бооже! Ми що не си казала досега? Ние бездруго от сума време се колебаем, ма се чудехме да не се сърдите нещо от допълнителна дандания в бъдеще.
Баба ми пак легнала с кърпа на чело, тоя път от щастие. Дядо ми запонал да танува вместо да ходи. Наште поиграли още малко на тая струна, насмели се до насита и си се прибрали. И тогава, Кенте, като почнала една стрелба...