години. Седи В библиотека вече
esti написа:Green Light написа:
Не мога, понеже там само илюстрациите ще вълнуват и ще трогват хората. Буквите - не.
Подценяваш силата на словото ли?
Никога ли не ти се е случвало думите да погалят сетивата ти толкова нежно, че да се чудиш това докосване ли е или само дъх, който минава бавно и изпепеляващо по цялото ти същество.
Не ти ли се е случвало всички образи да се стопят, като сладолед вържу изящни топли женски бедра, а в главата ти да остане само Словото, Думите, забиващи се, като котешки нокти в съзнанието ти, което ги повтаря, като ехо - "я, я вундаба....я я....я...вун...":blum:
Не?:lol:
Свиване, пулсиране…
Първоначално се усеща “отвътре” – като конвулсия. Вагиналните мускули някак се свиват – в дълбочина. Оттам тръгва. Но се разпространява като концентрични кръгове във вода, в която си хвърлил камъче. Цялото ти тяло сякаш се превръща в нещо пулсиращо… Ударите на сърцето ти се сливат един с друг и ти се струва, че се превръщат в нещо като глух тътен…
Загуба на контрол…
Тялото ти престава да те “слуша” и да се подчинява.
Разумът се изключва, изоставя те – независимо от опита да го “догониш” и да се “закачиш” за него. Като дръпване на шалтер – главният ти бушон изключва против волята ти.
Тялото ти спира да ти принадлежи.
Прави си каквото си иска – трепери, гърчи се, мята се, хапе, стене, стиска юмруци, драска, извива се, вцепенява се, в един миг застива… Не можеш по никакъв начин да го владееш…
Загуба на чувство за време…
Струва ти се че ту тече светкавично, ту ужасно бавно. Някак се процежда – като да опиташ да прокараш дебел вълнен конец през малка игла. Когато се случат няколко оргазма един след друг, усещането е, че този “конец” ту се удебелява и промушва ужасно бавно, ту внезапно изтънява и мълниеносно се шмугва през иглата…
Загуба на чувство за реалност.
За “тук и сега”. Като пелена, която те обгръща, забулва и скрива. Филтър, стена, през която обичайните делнични дразнители не могат да пробият – поне в тези няколко секунди… Не чуваш телефона, не забелязваш как си съборил нощната лампа, нито болката от прехапаните ти до кръв устни…
Пропадане…
Това усещане е някак хем интуитивно познато, хем непознато. В съзнателния си живот не си го изпитал очевидно – освен ако си скачал с бънджи…вероятно е подобно… Но сякаш имаш някакъв спомен – нещо като генетична памет за времето, когато си бил в някаква друга форма. Предполагам, че това би било усещането, ако “паднеш” директно в Космоса – в онова грамадно, черно, безвъздушно, безплътно и безкрайно пространство, където няма начало и край…
Понякога – усещане за избухване на неоново бяла светлина пред очите, която те ослепява за секунди и после става черна. Като бездна, в която пропадаш. Трудно е да се определи къде е “бездната” – вън или вътре в теб. Може би по-скоро вътре. Като да се “върнеш” в някакво свое архетипно, амебно, първично състояние, в което няма разум – има само дълбочина, мрак, екстаз и движение…
Усещане че се взривяваш. Разпадаш се на съставните си части…
Превръщаш се в някаква течна полуматерия, която се разлива, губейки първоначалната си форма. Всяка твоя клетка се превръща в пулсиращо кълбо от нервни окончания. И в същото време ти самият си един голям оголен нерв…
Усещане за сливане…
Изчезва границата между “аз” и “ти”. Всяка граница се разпада…
Спираш да правиш разлика между собственото си тяло и тялото на човека, който причинява оргазма. Ти се превръщаш в него и той – в теб… Изчезва разликата между “вътре” и “вън”…
Понякога – усещане за ужас.
При особено разтърсващи оргазми. Случва се много рядко – лично на мен 1-2 пъти досега. Ужасът идва от усещането за “изчезване” – винаги съм смятала, че когато умира, човек се чувства по подобен начин. Като отделяне от физическото тяло и превръщане в някаква астрална, безплътна материя. Пропадане на толкова голяма дълбочина, че за части от секундата успяваш да се усъмниш дали ще успееш да се “върнеш”… Това усещане е много екстатично, магическо и толкова мистично, че чак е леко зловещо…
Разбира се, с всеки мъж е различно – и всеки оргазъм е различен сам за себе си…
А и не се получава всеки път…
Понякога е силно, дълбоко, разкъсващо… Друг път е леко, “пърхащо” – като рояк пеперуди, които политат из вътрешностите ти… Понякога е тихо и безшумно, с едно поемане на въздух. Друг път е писък… Понякога ми заглъхват ушите, друг път ми се вцепеняват мускулите… Понякога е леко, като “гъдел” и напрежение, което плавно се провира, приплъзва през теб и се освобождава. Друг път е помитащо и разпадащо като ядрена енергия…
Винаги е различно…
