3o4o.net

latrevw написа: ей, шегичка, да не се обиди някой или друг пък да ме разбере погрешно.

ебахти вече колко трябва да се внимава какво казваме

Метаморф написа:
надявам се, че не визираш мен?

latrevw написа:

Метаморф написа:
надявам се, че не визираш мен?

ти пък

даже напоследък толкоз ти се радвам

Метаморф написа: ауууу...

П.П. Уишес, пич, тя първа почна...

latrevw написа:

Метаморф написа: ауууу...

П.П. Уишес, пич, тя първа почна...

ми кво, като ти мине кривотията и можеш да бъдеш забавен

latrevw написа:
ми кво, като ти мине кривотията и можеш да бъдеш забавен

Метаморф написа:
:shocked: ква кривотия??? кога тва???? баси...

Капинчо написа:

latrevw написа:
ми кво, като ти мине кривотията и можеш да бъдеш забавен

Не си права. Нищо не може да го забави.

Капинчо написа:

Метаморф написа:
:shocked: ква кривотия??? кога тва???? баси...

Бе га си бъркаше у носа. Забрави ли?

Жълто написа:автор: djuliano7

http://hulite.net/modules.php?name=News ... 843#930364

Аз съм една голяма и стара черна дупка. Вече милиарди години съм сама във Вселената. Започва да ми омръзва.
Нали знаете коя съм аз? Някога бях звезда, живях 5 милиарда години и естествено умрях. И смъртта ми бе грандиозна като живота ми - започнах неудържимо да се свивам, плътността ми нарастваше до безкрайност, скоростта на въртенето ми се увеличаваше и достигнах до състоянието, което учените наричат сингулярност. Сега всъщност съм тунел във времето - когато външен наблюдател проникне в мен, за части от секундата се озовава в миналото. И понеже има два вида черни дупки /на Кер-Нюмън и на Шварцшилд/, да уточня, че аз съм от по-сложните /на Кер-Нюмън/ - имам маса и заряд.
Но да не прекалявам с термините. Работата е там, че ми е адски скучно. Никой не минава покрай мен! Най-близката звезда е на 300 милиона светлинни години, квазарът, с който си говорехме, избяга от мен, а един много симпатичен пулсар вече ми се сърди и изобщо не ме поглежда.
Тая безкрайна Вселена около мен е пуста, тъмна и грозна.Докато бях жива звезда, се закачах с астероидите, кометите се надбягваха с мен, да не говорим за космическите кораби, които прелитаха край мен. Имах непрекъснати социални/т.е. космически / контакти и 5-те милиарда години неусетно изтекоха.А сега?
О, в далечината виждам космически кораб! Прекрасно, най-после ще имам компания! Сингулярността ми се раздвижва, хоризонтът ми /това е границата, извън която от мен не излиза нищо/ също се размърдва и ликувам от срещата.
Ето, космическата совалка продължава със свръхсветлинна скорост, всеки момент ще пристигне! Ще си имам приятели!
Да, но след като премине хоризонта ми, корабът ще се върне в миналото, значи ще изчезне, и хората в него също! Редно ли е да погубвам астронавтите само заради вселенската си самота?
Напрягам всичките си сили, сингулярността ми се пръска по шевовете и изхвърлям космическия кораб на цяла светлинна година далеч. Хората в него трябва да останат живи, да изпълнят космическата си мисия и да се приберат при семействата си. Така трябва да е!
Пък аз ще си остана сама. Няма значение.