3o4o.net

Универсален подход за преодоляване на разстоянието между финал и старт

а сега накъде за кой ли път
навътре
е отговорът на въпроси без отговор

Нежна мелодия

Вятърът мелодия нежна нашепва
за тайни надежди, изгаряща страст…
Потънала в спомени душата се сепва —
изпада отново в любовната власт…

Две красиви очи ме изгарят,
дълбаят безмилостно в моето сърце
От допира нежен ръцете ми парят —
така ми се иска мигът да поспре…

Желая те много, копнежът е силен —
ти на живота ми смисъла даваш
Към теб съм толкова любеобвилен,
но често ти хладна към мене оставаш…

Виновен съм — защото те обичам,
без да имам право на това…
В съня си с обич твоето име аз изричам
За мен си ти една мечта…

Всичко е любов…

Всичко е любов, цветя, надежди —
светлината в твоите очи
И животът ни има нови одежди —
изпълва ни с вяра в нашите мечти

Всичко е смелост, стремеж, упоритост,
и… душевна красота
Ти събуди в мен душата на поета
Ти запали и пожара на страстта

Всичко е понякога неясно,
плува в неизвестността
Но пък не е ли прекрасно,
да я няма вече тази страшна самота?

Всичко е несигурно и сложно —
така е устроен света
Но пък няма нищо невъзможно
за магията на любовта!

Ще ме откриеш

Ще ме откриеш в плачещия вятър,
в разбиващите се вълни в скалите,
в полета на ято птици,
в изморените очи на гълъб.

Ще ме откриеш в пролетните клони,
там в живите дървета разцъфтели,
в тревата буйна и зелена,
в реки и водопади побеснели.

Ще ме откриеш дълбоко в сърцето,
в нестихващ дъжд проливен,
в тъжна песен блус вълшебен,
в най-горещата стихия.

Ще ме откриеш в дъха на цвете,
в усмивката на сбъдната мечта,
в любовния воал, в който аз обвих те,
в малките и истински неща.

Десислава Наумова

Изгубена

пространството между ушите
и темето и петите
е кръст
закована ми е душата
в това тяло
на това място
с тези хора
как се купува свободата ми кажи
господ ли си аз ли съм
и защо без грях няма живот
а все към смъртта отивам

Час

Час,
в който нещата,
уморени от премного смисъл,
заспиват
като страж,
подпрял се на копието си.

Стени и тавани,
Небе и Вселена,
не отпускайте цялата си тежест върху мен.

Държа се за една-едничка
дума,
а тя вече променя
смисъла си.

Марин Сореску

Липсваш ми

Липсваш ми преди да съм видяла
очите ти, усмивката добра
липсваш ми защото с теб усещам
отново ритъма на любовта.
Липсваш ми преди да съм усетила
ръцете ти извайващи това
с което имам нужда да живея
превърнали живота ми във храм на обичта.
Липсва ми душата ти красива
сърцето ти пулсиращо за мен
липсваш ми и толкова се моля
да те усещам винаги до мен.


Анелия Дойчева

Чаша с вино

Когато чашата си с вино пиеш
на масата с приятели добри
усмивката недей да криеш
питат ли те от какво е им кажи.

Когато виното в чашата ти свърши
на дъното ще видиш истини, а не лъжи
изпито недевоерието ти ще се прекърши
"добре дошла в живота ми" кажи.

Бутилката когато стане празна
поръчай пълна с надежди и мечти
кажи им че една жена сега е важна
не е от виното-в очите ти личи.


Анелия Дойчева

Рисувам с четка от магия
палитра имам от цветя,
но все се мъча да открия
боичката за доброта….

Вероника Лазарова

Радой Ралин


Ти се връщаш сломен и стареещ

след години пак в родния град.

Продължава ли той да живее

от предишната вяра съгрят?

Пак дали той красиво загасва

оня залез зад синия рид,

притаил във рубинена ласка

на града възрожденския вид?

Пак дали са тъй тесни и криви

всички улици с бял калдъръм,

за да могат така да отбиват

на каруците тежкия ритъм?

Пак дали в тези къщи старинни,

увенчани от тежки асми,

има тъжни, добри домакини

и свенливи работни моми?

И за теб ли стои запазен

един дом със старинен уют?

Наемателят нов ли погази

на бащите красивия труд?

С твойте близки отдавна си скъсал.

По-добре се не срещай със тях!

Ще почувстваш фалшиво гласа си

и на спомена бързия крах.

И защо ще се връщаш тогава?

Пъден бил ли си? Кой ти е крив?

И сърцето така заболява,

че от болката ставаш щастлив.

Безкрайно благодарна съм на Бога
не за пари, късмет и красота,
а за това, че с Божа помощ мога
да съм щастлива с малките неща.

Опива ме ухание на цвете
вълнува ме осанка на дърво,
неказаните думи на ръцете,
които ме докосват със добро.

Един изпълнен с благодарност поглед,
една красива песен за любов,
един заслон в снега с дърва за огрев,
молитва за кураж във пътя нов.

Безкрайно благодарна съм на Бога,
че усет ми е дал за красота
и с нея пребогата съм щом мога,
да я намеря в малките неща…

Жива Кюлджиева

Не съм дете, но вярвам в чудеса,
животът ни не е ли цяло чудо?
Безкрайните и сини небеса,
сърцата ни, които бият лудо?

Не са ли чудо нежните цветя,
които аромата си даряват ?
Градините и китните поля,
които с красотата си пленяват ?

Не е ли чудо слънцето над нас,
с изгревът отново да живееш?
Блестящите звезди в нощен час,
с лунна светлина да се облееш?

Не е ли чудо синьото море
и нежната прегръдка на вълните?
Усмивката на нечие лице
и сълзите от щастие в очите?

Не е ли чудо даже любовта,
да я получиш и да я дадеш ?
За теб да бъде всичко на света
и с нея нов живот да създадеш.

Те стават в сърцето и в душата,
безброй са чудесата на света
щом можеш да откриваш красотата,
да я откриваш в малките неща.

Свилена Димитрова

Kent написа:http://alexooo.blog.bg/izkustvo/2009/04 ... nev.327485

Помня учителката ни в прогимназията много обичаше П Пенев и ни предаде част от тази любов към него. Но тя не спести и доста намеци за разочарованието на поета. Някак си остави да си правим изводите после. То и друго не можеше. А скоро ми разказаха думите на шефката на музея Вапцаров в Банско, според която той е щял да бъде пратен на лагер и изтрит от учебниците или е щял да завърши като П Пенев. Заблудата съществува, но при по-умните или честните не продължава безкрайно! Както и да е - мишмашът на пишещия (или пишещата) е невъобразим - точно както линията, която се къдри в сивите клетки. Ботев, Яворов, Пенев, Димитровград, Голгота и Планета Пайнер подредени по полу-случаен признак - да си личи, че "и ние нещо сме прочели за света".

Метафора

седим на терасата тримата
аз, ти и този който ни разделя
алкохолът е в повече и миналото се пени
мръсно ли е , много ли е и кое не се вижда
тиха съм, вземам високите тонове на облаците в най-бляскавите моменти
ти си хард и чертаеш граница между мен и нея
но тя е подмолна, тътен от любов, мъзга по бялата ми якичка
довиждане някога мой, довиждане
време е да сваля ученическата униформа
и да порасна
колко драматично и истинско щеше да е стихотворението
ако имаше капка истина
но няма
опияняващ е звукът на клавиатура върху фон от фикции
но метафорите са превозвачи на емоции
а ние сме в задръстване

Кратка форма

каквото можеш най ти приляга
е азбучна истина
ритни го и ще пресъхне
смири се и ще потече

ПОГНУСЕНИТЕ ЖРЕЦИ

по улиците на Вавилон се говори
сбъркан език

сгрешени думи
не са тези значенията
не тези нюанси
всъщност няма нюанси

оттеглят се жреците
в Кулата
която невежите ще съборят

ЕКАТЕРИНА ЙОСИФОВА

Бъдещето, което вече се е случило.
И то е сигурно част от вечното завръщане...

Миряна Башева



Любов

Когато вече няма да те има
във вид, така удобен за любов -
ще отпечатат черното ти име
на белия тържествен послеслов...
Отдолу с едър шрифт ще се разпишат
десетки равнодушни имена.
Под тях (по-дребно) - и жена ти (бившата);
под нея - и по-бившата жена;
и тъй нататък... Седем-осем души
(от най-долуподписаните там)
ще седнат в клуба. Ще мълчат. Ще пушат.
И ще поливат с вино пепелта.
И някой, който те е мразил приживе,
ще се кълне в любов към твоя прах.
А някой, който и не те е виждал,
ще викне: "Как, бе?! Вчера го видях!"
И някой стар и предан съслужител
на всички ще раздава черен креп...
У вас ще плачат и ще варят жито.

И
само
аз
ще бъда
още
с теб.
Ще бъда с теб!
Сред тайнствения шепот
на докторско-латински диалект.
Край санитаря, който пуши в шепа
и чака да докарат нов ковчег.
За мене чакането свърши вчера.
Затуй не чувам и не ме боли,
когато тъй обичания череп
пробиват с най-дебелите игли.
Затуй не виждам нито тоя скалпел,
под който кръв отдавна не шурти,
ни тая ледено-студена талпа,
която уж си - ти... Нима си ти?!
Това си ТИ...
Добре, де - нищо ново.
И жив съм те целувала - студен! -

Сега поне не си съвсем виновен;
не знаеш ТИ какво ми е на МЕН -
и слава богу! Аз дори се кръстя -
от атавизъм, не че има бог...
Уж коленича, а - стоя на пръсти,
за да те стигна... Колко си висок!
И както много, много много пъти -
ДУША В ДУШАТА - те целувам пак...
Изтръгват ме със сила от трупа ти.

И чувам през мъгла от амоняк:
"Ценим високо силните ви чувства.
Но тук се искат нерви на стоик!
И затова ви молим да напуснете -
най-страшното тепърва предстои...
Върви си!
Чуваш ли!
Тук аз нареждам!
И без това съм доста угнетен...
Ах - тоя - твоят!... Беше безнадежден.
Вертебро-базиларен инцидент."

"Аз, докторче, съм цялата - спокойствие.
Но мога и да откача така,
че цялото ти вертебрално войнство
не може да те вдигне на крака!
Познаваме се... хич не ме закачай;
не ме плаши с най-страшните неща.
Те вече минаха през мен. Така че -
прави, каквото още имаш там..."

Дали, че докторът е стар приятел
(нали и той е малко некрофил) -
но аз стоя отново до главата ти...
(Като във български игрален филм.)
И гледам как най-страшното се случва -
разрязват те... при пълна тишина...
(Това е вече филм на Бертолучи.)
Костта е тънка - като на жена.
(И кожата ти беше като костите!
И вечно се раздираше - до кръв -
от прекалена нежност; от недостиг
на нежност... Е, не беше ли такъв?)

А... Докторите вече те отвориха!
Сега оголват мозъчния ствол...
Като корона
на огромен орех
аз виждам
сивото ти вещество!

Аз виждам чудо, за което никой
не можеше да ме предизвести...
От тая крехка тъкан е пониквал
безкраен космос... Е - това си ти!
Безкраен космос. И безкрайно малък...
Но той до молекула е побрал
и звездния, и хорския наваляк;
и корените в земните недра;
безумието: "Вие или ние?!" -
с кръвта, която тече и тече;
надеждата в летящите чинии
с невинното зелено човече;
и тая вечна вяра - че сме вечни! -
разгаряна в любовния екстаз
на всичко живо - и живяло вече -
и станало на прах...
And all that jazz.

Къде са те сега?
Къде потъват
угасналите в буря светове?
Дали съвпада пътят към отвъдното
със тоя, който тук ни е довел?
Къде отиваме? Защо? За дълго ли?
Или е само за милион плюс хикс
години, след което като гълъби
се връщаме под старите стрехи?
Да!
Виждам всичко, що е излетяло
по тоя път: натам - насам - натам...
И жалко, че сегашното ми тяло
е тежичко за тая красота.
Аз виждам как летим!
Ах, няма начин
пробудената памет да греши -
познавам тия полети безбрачни
на мъничките бъдещи души...

Аз виждам и смъртта:
Като утроба -
там зреем. Ден след ден.
И ген след ген,
докато в своя образ и подобие
отново ще се възпроизведем!

Аз виждам -
бурно клетъчно делене -
полу-кошмар, наполовина - стих,
и - някогашният ни дъх последен
се слива с първия ни вик...
Mehr Licht!*

Изгрял е ден, какъвто рядко има -
невероятно слънчев и зелен...
Седим си с него двама най-интимно -
денят и аз. Па нека ни е зле!
Седим си тъй, почти додето мръкне
и стане време той да си върви.
След него с писък литват двама
щъркели.
Подире им със двойно силен вик
подскачат до небето разни жаби
и скакалци. Свещена простота!...
А може просто да се размножават
невинните зелени божества?...
Гадини, твари, бръмбари, добичета,
маймуни, риби, паяци, орли -
човек не може
да не ви обича!
Не бива
да не ви боготвори.

О, китове, избити в океана,
о, лъвове, разстреляни на лов -
приемате ли своя цар неканен,
ако царува с почит и любов?
О, семена и спори вездесъщи,
и вие, инфузории безчет,
помагайте му - вечно да се връща
от хаоса - за да му слага ред!
Да бъде член на вашто съзаклятие,
да мине всички форми на белтък
и пак да зацарува на земята,
отново сключил шеметния кръг.
(То... някои царе са чисто голи...
като парче одялано дърво...
Е - всяка жаба да си знае гьола!
За недостойни - няма втор живот.)

А ти?
За теб ще има ли, любими?
Любим - и любил - влюбен - и влюбчив,
и цял - любов... За теб, в чието име
с камбанен звън съдбата ми звучи?
Да. Да! Че ако ти не си достоен
да бъдеш абсолютно опростен,
и пак да се родиш - тогава - кой е?
И има ли достойни въобще?!?
Не казвам, че си бил богоподобен.
Не казвам, че си бил благочестив...
Напротив - казвам (с много, много обич]
- ех, имаше си недобри черти...
Една добра на лоши сто да смятам -
пак взимам и едната, и стоте!
Обикнах и приех дори смъртта ти,
тъй както всяка друга част от теб!

И после... Знаеш по-добре от мене...
И аз ще легна тука - някой ден.
А после? Мога ли да се зачена,
ако не знам, че вече си роден?
Аз вярвам - ти отново ще поникнеш!
От кал... от прах... от кости...
Вярвам! Знам.
И цялата Вселена ще извика:
"Добре дошъл, Адам!
Cherchez la femme!"

Ще бъде ден, каквито рядко има -
горещ, ала прохладен летен ден...
Начален ден на вечно слънчев климат,
известен още в древния Едем.
И не под ябълка, ами под орех
до теб за пръв път - пак - ще се допра.
И мигом от короната до корена
ще мине ток в жадуващата пръст.
Ще падне гръм. Ще трябва да се скрием
един във друг от дяволския дъжд.
И ти, попаднал в родните стихии,
ме правиш луда, както неведнъж...
Лъготиш: "Ама ние май се знаем?
Аз, санким, съм ви виждал и преди..."
Ах, мое скъпо дребно изкопаемо,
ти сам не знаеш колко си правдив!
И тъй нататък... Старата история:
душите се надушват с жаден нос
и под носа на бдителния орех
от две тела ще станем пак едно!
А засега...
Пази се - долу, в твойта
най-дълга зима. И бъди готов!
Не ме забравяй. Чакай ме! Ще дойда
във вид
отново
годен
за любов.

Скоро(всъщност вчера) четох Тежък характер, Махмурлук, та съм на тая вълна.
Как се пишат такива неща?

Green Light написа:Скоро(всъщност вчера) четох Тежък характер, Махмурлук, та съм на тая вълна.
Как се пишат такива неща?

и аз не знам грийни
но навярно в транс:bigsmile:

НЕБЕСНО ЖЪЛТО

Ние се мразим и се обичаме.
Ние сме жалки, но и комични.
Така различни, че си приличаме -
очарователно нелогични.

И ни е мътно, но сме си ясни:
с тази наша жестока нежност
сме застрашително безопасни
в оптимистичната безнадеждност.

Светът е празен, когато пълен
е с гласовете ни мълчаливи.
Защо е плитък, щом е бездънен? -
защото щедро сме пестеливи.

И се ласкаем, но се обиждаме
с горчиво-гладки слова негласни,
за очи умоляващо- властни.

Горим във огън, от студ сковани.
Но кой ни прати праведни в ада?
Макар виновни сме оправдани.
Сърцето пее, душата страда...

А ние с теб сме небесножълти,
а любовта- лимоненосиня.
Благословени или прокълнати....
Щастливи сме! Като лед в пустиня.

Илияна Тодорова

Една Афродита
изплува от пяната на шампанското,
пияна до силикона.


Георги Николов

Защо сме зли

Защо сме зли, защо сме толкоз лоши,
Защо понякога, във толкоз злост удавени,
Делим имоти, служби и разкоши?
Еднакво смъртни всички сме. Забравяме!
Забравяме! Еднакво алчни, диви,
Забравяме го в свойте дрязги, страшните!
Дали смъртта еднаква толкоз плаши ни –
Еднакво смъртни, но еднакво живи!
Ех, престанете! Нека поживеем
И ние, хора, мъдро като хората!
Една земя ще е над нас, отгоре ни,
Но важно е, дордето сме над нея...

Дамян Дамянов

Мнемозина написа:Една Афродита
изплува от пяната на шампанското,
пияна до силикона.


Георги Николов

много ми хареса това и ходих да търся груги неща от него, но публикуваното в литернет е доста различно и не ми се понрави
може да са му стари неща на човека
ти откъде го копна или преписа това стихче?

на мен от публикуваното в нета напоследък това ми хвана окото:

Мария Липискова


стъпалата на любовницата

в мъглите
на Фиджи

shshtt написа:

Мнемозина написа:Една Афродита
изплува от пяната на шампанското,
пияна до силикона.


Георги Николов

много ми хареса това и ходих да търся груги неща от него, но публикуваното в литернет е доста различно и не ми се понрави
може да са му стари неща на човека
ти откъде го копна или преписа това стихче?

От фейсбук, това му е някаква днешна драска и ме разсмя. Там пуска доста неща, някои от които ми харесват... ще погледна за още.

хаха в тоя фейсбук само аз нищо не намирам:lol:

как ги търсиш по име ли, по какво?

shshtt написа:хаха в тоя фейсбук само аз нищо не намирам:lol:

как ги търсиш по име ли, по какво?

Бе фейсбуци много... всъщност.

Ето ти още:

Царевиците

Вятър роши
перуките на царевиците,
те се смеят с жълтите си зъби
и вървят в редици -
търсят някой да ги нарисува
като слънчогледите.

Мнемозина написа: те се смеят с жълтите си зъби

пушачи

Мнемозина написа:

shshtt написа:хаха в тоя фейсбук само аз нищо не намирам:lol:

как ги търсиш по име ли, по какво?

Бе фейсбуци много... всъщност.

Ето ти още:

Царевиците

Вятър роши
перуките на царевиците,
те се смеят с жълтите си зъби
и вървят в редици -
търсят някой да ги нарисува
като слънчогледите.

мамка му ще си направя втори фейсбук и всичките писачи ще си накача там
харесвам този мъж и писане с чист щрих

shshtt написа:
мамка му ще си направя втори фейсбук и всичките писачи ще си накача там
харесвам този мъж и писане с чист щрих

Да, и аз го харесвам. Пуска и хубави свои преводи на хубави полски стихотворения.

И да не ти казвам, че заготовките на романа "Ловци на пушачи" са също негови.

WALL-E написа:

Мнемозина написа: те се смеят с жълтите си зъби

пушачи

Ще те плесна, бе! За втори път днес... :lol::lol:

Човек като е в победителската позиция на потиснат, трябва да се държи по-така.

Мнемозина написа:

shshtt написа:
мамка му ще си направя втори фейсбук и всичките писачи ще си накача там
харесвам този мъж и писане с чист щрих

Да, и аз го харесвам. Пуска и хубави свои преводи на хубави полски стихотворения.

И да не ти казвам, че заготовките на романа "Ловци на пушачи" са също негови.

Ето и днешното - но щял да го редактира:

Чакалните на рая са претъпкани
от чакащите интервю за работа.

Но работите в рая не са работи:
най - много пощене на ангели,
на облаци от дъжд и сняг;
настройване на арфите на райските треви
за госпъл в прохладни вечери - такива работи...

(И колективно слушане на сказки,
за Божиите работи, да не пропуснем!)

Във преизподнята е друга работа,
там търсят хора с опит от живота -
огняри или параджии. Останалите
са теляци около казаните.

Г. Николов

Не знам защо ми напомни за Збигнев Херберт...

Много бяха. Имах ги с дузина.
Скъпи, верни, на живот и смърт.
Днес ги гледам - шепа, неколцина.
Четри-пет на пръсти се броят.
Оредяха, все по оредяват.
В лесен час - безброй, но в мъчен, ах,
само тук-там още някой става
да ме подкрепи измежду тях.
Аз ли ги разгоних, те ли - мене?
Служба, пост - какво ни раздели?
Времето ли хората променя,
друго ли? Не знам. Но ме боли.
Може би през ситното решето
сее ни животецът така,
че остават само тези, дето
само в скръб подават си ръка?
Може би най-верните остават -
тези дето могат или не
да те пренесат и през жарава
с неопожарени рамене.
...

/"Приятели", Дамян Дамянов/

И още веднъж над реката *

И още веднъж над реката
влекачът червен на зората
е надал своя остър сигнал,
и още веднъж подир сън се протяга
огромното слънце, този царствен бродяга,
който за отдиха свой предпочита
кейове, мостове и речни корита.
И понеже ноща, хубавицата с нежно
лунно лице, се опитва и тоз път
да се измъкне крадешката от него,
великолепния огнен клошар,
със сламки в брадата, мигом лумнал от жар,
добродушен и весел, й мушва една
огромна и топла ръка в деколтето
и с едничък замах й раздира чудесната
вечерна рокля.
И мигом угасват
всички улични лампи, тези мизерни
пътеводни звезди на бездомните псета,
и после се случват такива неща,
че още веднъж, ето, бива нощта
насилствено простната и обладана
и гасне, разсипан по асфалта, гердана
на метеорите, и ето сред дрипи от кървав сатен -
плод недоносен и осакатен -
от това пиянско обятие,
от това нежелано зачатие
се изражда едно сивомутро,
абортирано уродче Утро,
което подобно на трескаво призраче,
във саван не по мярка се препъва неловко
във плацентата дрезгава на майка си Нощ.
И тогава над къщите на прочутия град
се явява Денят, по големия брат,
който завършва цялата сцена,
като хваща братлето си и го праща във Сена.

Ега ти семейството!


Жак Превер

EНЬОВДЕН

Рано зора зазорява
роса полето покрива
венци момите оплитат
Еньова буля пристига.

На мама и тате най-мила
на село,цвете най-китно
На глава с венец-корона
на врата с тежки пендари.

Моми и момци пристигат
с цветни венци на главите
На ръце булята вдигат
и я из село село разнасят.

Да носи живот и здраве
и много късмет на всички
за да се раждат агънца
и златно жито в полето.

<ВЕРА ИЛИЕВА>

Не съм дете,но вярвам в чудеса,
животът ни не е ли цяло чудо...?
Безкрайните и сини небеса,
сърцата ни,които бият лудо?

Не са ли чудо нежните цветя,
които аромата си даряват?
Градините и китните поля,
които с красотата си пленяват?

Не е ли чудо слънцето над нас,
с изгревът отново да живееш?
Блестящите звезди в нощен час,
с лунна светлина да се облееш?

Не е ли чудо синьото море
и нежната прегръдка на вълните?
Усмивката на нечие лице
и сълзите от щастие в очите?

Не е ли чудо даже любовта,
да я получиш и да я дадеш?
За теб да бъде всичко на света
и с нея нов живот да създадеш.

Те стават в сърцето и в душата,
безброй са чудесата на света
щом можеш да откриваш красотата,
да я откриваш в малките неща.

Свилена Димитрова

Ако нощта


Ако нощта пак свърши
внезапно
нали ще ме чакаш на края й
с пръстена от заспало море
върху пръстче от морска пяна
с малко пясък
по кожата толкова малко
че дори светлината
няма да го забележи но аз
ще направя от него
замък



Петър Чухов

котка



котката
от камината мърка
мъррррзи ме
да се събличам
мъррррзи ме
да те обичам
мъррррзи ме
но впила нокти в екстаз
дрррразни и боли
сссстича се
шшщипе
галллли
внимавай
не е нежна
не е твоя
не е завинаги
котка