3o4o.net

Кръст
Ивайло Балабанов

Приятелю, ще ти го кажа просто –
богатството съвсем не е порок:
Каквото имаш – имаш го от Господ,
каквото нямаш – нямаш го от Бог.
Но не мисли, че си богопомазан.
В предишния живот си бил бедняк.
Сега си богаташ, но си белязан
със още по-висок кармичен знак.
За друго, по-голямо изпитание,
си прероден на грешната земя.
Богатството е новото страдание
на твоя дух... Дано да проумя,
че със Христова орис си наказан,
че трябва да решиш – сега и тук,
дали във финикийската съблазън
ще вложиш Божи смисъл, цел и дух;
достойна ли е вълчата природа
на алчността; дали не е вина
че имаш двайсет ризи в гардероба,
а ближният до тебе – ни една...
Приятелю, високо изпитание
те чака в този твой кармичен кръг...
Богатството е винаги страдание
и винаги е тежко като кръст.

fuego написа:Кръст
Ивайло Балабанов

Приятелю, ще ти го кажа просто –
богатството съвсем не е порок:
Каквото имаш – имаш го от Господ,
каквото нямаш – нямаш го от Бог.
Но не мисли, че си богопомазан.
В предишния живот си бил бедняк.
Сега си богаташ, но си белязан
със още по-висок кармичен знак.
За друго, по-голямо изпитание,
си прероден на грешната земя.
Богатството е новото страдание
на твоя дух... Дано да проумя,
че със Христова орис си наказан,
че трябва да решиш – сега и тук,
дали във финикийската съблазън
ще вложиш Божи смисъл, цел и дух;
достойна ли е вълчата природа
на алчността; дали не е вина
че имаш двайсет ризи в гардероба,
а ближният до тебе – ни една...
Приятелю, високо изпитание
те чака в този твой кармичен кръг...
Богатството е винаги страдание
и винаги е тежко като кръст.

Настръхнах. И много ми хареса.

Моят сгих няма рими
в които да полегне удобно мисълта .
Думите ми - зъбери,
които спъват очакването
и режат спасителните въжета
на Аз и Ти.
Ако береш билки край тази пътека
ще бъдат горчиви
заради трупа на вятъра,
затворен в бутилка,
която всеки отваря
от чисто любопитство
А сетне затваря
за да запази света си.
Непокътнат.

windcolours написа:Моят сгих няма рими
в които да полегне удобно мисълта .
Думите ми - зъбери,
които спъват очакването
и режат спасителните въжета
на Аз и Ти.
Ако береш билки край тази пътека
ще бъдат горчиви
заради трупа на вятъра,
затворен в бутилка,
която всеки отваря
от чисто любопитство
А сетне затваря
за да запази света си.
Непокътнат.

Уинди!!!! Това стихотворение е много, много, хубаво!

ВСЕЛЕНА

Иван Методиев

Самотният човек самотен е роден.
Самотният е всъщност най-самотен
в мига, когато бъде споделен.

О, ти човешка дива самота,
наречена от някого вселена...

Звезди, частици, бог, треви, листа,
какво сте вие – само плач сиротен
на моята душа неприютена.

Просто е

Мария Донева


Молба с по-силен пламък от молитва:
да зная, че към мене той изпитва

такава съща нетърпима нужда.
Че аз не съм му странна, нито чужда.

Че щом не се допираме, потъва,
а въздухът е твърд и се огъва,

и светлината някак си не стига.
Да бъдем два съседни реда в книга.

Да бъдем близки. И да е наблизо.
Да виждам как, когато вкъщи влиза,

светът омеква, кротко се променя.
Да знам, че той обича точно мене.

Но аз дори не знам кого ли моля…
защото то не става с труд и воля,

нито с молба, дори да е голяма.
А просто – е. Или съвсем го няма.

ЗА РОЗАТА

Георги Николов

Розата е графоман на любовна лирика.
Особено с избилата по венчелистчетата й роса,
наподобяваща сълзи.
Изтъркана символика.
Името на розата е повече етерично,
отколкото езотерично...
Розата е графоман и на проза.
(Интересно в това отношение е написаното
от розата дамаскиня.)
Само в истинско стихотворение тя показва бодлите си,
грабливи като нокти на орел,
сграбчили един оперетен славей.
Но и това е малко графоманско,
въпреки че кърви.

***
ветропоказател на покрива –
захарно петленце
вятърът го близва


Георги Николов

СИНЕВА
Христина Радомирова

В прегръдката си силна и добра
душата ми премръзнала загърна.
И мисля си - ти може би разбра,
че лятото в косите ми се върна!...

И бели птици в трудните ти дни
от моя дъх надежда ще ти носят.
Ръцете си със слънце напълни
от повея на стъпките ми боси!...

На мен ми стига, стига ми това -
да бъда съкровената ти тайна,
една безкрайна топла синева
в очите ти навеки да остана!...

Не съм дете, но вярвам в чудеса,

животът ни не е ли цяло чудо?

Безкрайните и сини небеса,

сърцата ни, които бият лудо?

Не са ли чудо нежните цветя,

които аромата си даряват ?

Градините и китните поля,

които с красотата си пленяват?

Не е ли чудо слънцето над нас,

със изгревът отново да живееш?

Блестящите звезди във нощен час,

със лунна светлина да се облееш?

Не е ли чудо синьото море

и нежната прегръдка на вълните?

Усмивката на нечие лице

и сълзите от щастие в очите?

Не е ли чудо даже любовта,

да я получиш и да я дадеш ?

За теб да бъде всичко на света

и с нея нов живот да създадеш.

Те стават във сърцето и в душата,

безброй са чудесата на света

щом можеш да откриваш красотата,

да я откриваш в малките неща.


Свилена Димитрова

Ще си направя къщичка от обич.
... Не ще използвам тухли - хоросан.
Стените й ще бъдат от надежда,
а покрива - от нощния ми блян.

Вместо врати ще сложа твоите устни,
да ме посрещат и да ме изпращат те.
Прозорци ще са ми очите ти,
с които ще гледам целият ти свят.

Алея ще направя към вратата.
Ще я подреждам бавно от мечти,
мечтите ми за нежните ти ласки
и за желанието в твоите очи.

В градинката ще има теменужки.
Тъй срамежливи, но и нежни са нали?
Пази ги да не ги прегази някой,
сърцето ми е там и ще боли!!!

Свети Зарезан
Налейте ми чаша от лудото вино -
денят е по мъжки суров!
Лозите набъбват и тази година,
готови за нова любов.

Под нежните пъпки сърцата остават
невинни до първия плод,
но грешното вино, което ни дават,
е всъщност самият живот.

Недей се предвзема, свети Валентине!
На тази трапеза си нов.
Сипи си да пиеш от нашето вино,
да видиш какво е любов!

Ще паднеш от коня, когато те тресне,
и тройно ще бъдеш пиян.
Без картички нежни и влюбени песни -
това е свети Зарезан!

Такива сме ние от много години
и Бог ни обича. Амин!
Животът започва от влюбено вино,
а не от един Валентин.

СЕЛО

Тук улиците нямат имена.
Децата не играят на ашици.
От дъжд на вятър някоя жена
минава по съседските езици.

По изгрев някой охтичав москвич
във въздуха ще вдигне тишината.
А как ухае топлият кирпич
и къщите със празните два ката!

По цял ден край сиротните асми
старици през чемберите одумват
коя мома къде се задоми –
и кой ерген кръстосва като чумав.

А вечер пак настава тишина.
И лудият се връща от баира.
Да кажеш, че е минала война? –
не е, а ето – селото умира.

Раздрънканото рейсче за града
отново през стърнищата препуска.
Прости, мъртвило! – майчина гърда,
която вече нищичко не пуска.

Зима

чуй тишината
в окованите думи
е погребано лятото

Таня Николова

преписано и споделено

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ - Не стискай ориза в шепа
(една разказвана приказка)

В свят,който живее като стиснат юмрук,
милосърдие е да се събуждаш
с отворени длани.

Толкова много можем да направим,ако просто държим ръцете си отворени. Заинатено стискайки юмруци,често сами блокираме себе си,макар да обвиняваме всичко и всички и най-вече това , в което сме се вкопчили.
Има една древна поговорка, която всички знаем и която ясно илюстрира тази мисъл.Как се прави капан за маймуни? Издълбава се кокосов орех през отвор с големина на маймунска лапа и вътре се поставя малко ориз.Плодът се оставя накъде,откъдето минават маймуни и рано или късно някоя надушва ориза и пъхва ръка вътре. Само,че веднъж стиснала ориза в шепа,маймуната не може повече да измъкне ръката си през отвора.И ловците хващали тези,които не искали да го пуснат.
Стискайки ориза в юмрука си,маймуната сама се обрича на плен.Капанът работи,защото маймуната е роб на своя глад. Поуката е ясна.Трябва винаги да питаме:кой е нашият ориз?Кое е това, което ни пречи да разтворим ръка и да се освободим?
Когато си спомних тази история, най-после проумях напрегнатия ритуал, в който бях роб на глада си за топлина и това ме преследваше в определени отношения. Държах се като попаднала в капан маймуна,която не желае да отпусне хватката си.
Все още не се справям добре с това, но осъзнах,че истинско предизвикателство за всички ни е не просто да се освободим, а да се освободим, пускайки нещо, за което копнеем.
Истината е, че храна има навсякъде.
Не по различно е нашето пътуване към любовта.Колкото и твърдоглаво да се вкопчваме,убедени,че това е единствената ни възможност за любов,трябва само да се освободим от онова,което толкова отчаяно желаем,за да може животът ни да се разгърне.
Защото любовта е навсякъде.

К.Райнов - Разказвача на приказки

Петър Чухов


***

Фантазията – моя майка
е мащехата
на света.

Той е заварениче.

Плаче.
Не вижда бели дни,
защото върши
най-черна работа.
Макар да ми е жал,
обичам да я гледам как го бие през лицето,
докато се обезформи.



***

разсъмване
тя започва да свиква
с лицето на бебето

Слушайте, България! Тя надава писък
не защото включена е в оня черен списък
не защото още на вратата хлопа,
сякаш е във Азия, а не във Европа,
не защото днеска чуждите търговци
идат като тигри. Бягат като овци,
не защото вече слагат ни намордник –
вместо хляб – инфлация, вместо борд – набордник,
даже не защото бедната държава
всеки я купува и я препродава...
А защото бавно и без съпротива
малката ни нация почва да загива.
Мъките не свършват. Бягствата не спират,
младите не раждат, старите умират,
няма го отдавна българският трепет,
чужди ни командват, своите ни трепят.
Сякаш озверя човешката природа,
где е покаянието, где е милостта,
едни чрез властта ограбиха народа,
други чрез народа заграбиха властта.

Затова да махнем всичките бездария
и не Бог, а ние да пазим България!

автор Недялко Йорданов

Недей да търсиш нуждата, Регана!
И най-нещастният бедняк си има
парцалче, без което би могъл.
Не давай на човека нищо друго
освен необходимото в живота
и той ще заживее като скота!
На, ти си лейди. Ако бе разкошът
на дрехите в туй само че ни топлят,
ти би могла да минеш и без този
нетоплещ свой разкош. Кое е нужно?…
О, небеса, търпение ми дайте!
То само ми е нужно!...

Монолог на Лир, превод на Валери Петров.

Днес било денят на театъра. И понеже Шекспир (който и да е той) е казал, че светът е сцена...

Любов необяснима /Недялко Йорданов

Любов необяснима, любов невероятна,

не пухкава и зрима, не топла и приятна,

не лека и минутна,от щастие обзета

край печката уютна до плюшени пердета.



Любов необяснима, рискована и тайна,

любов необяснима, до болка всеодайна,

без никакви облаги, и ордени, и сметки,

изгаряна на клада, затваряна в решетки.



Любов необяснима, без думи и без звуци,

с разтворени зеници и стиснати юмруци,

от много любови единствено възможна,

за да останем хора в епохата тревожна.



Любов необяснима, най-истинска и свята,

прониквай във главите, навлизай във сърцата,

когато те обстрелват със бомби и куршуми,

когато те замерват със камъни и думи.



Любов необяснима и винаги нелесна,

понякога горчива, но непременно честна,

убият ли те днеска, ти утре ще възкръснеш

във чистите сърца на децата ни невръстни.



Любов необяснима, любов необяснима,

във всяка светла пролет, във всяка стращна зима,

ах, трябва да те има, да, трябва да те има,

любов необяснима, любов необяснима.

Стихове – Гергана Пожарски


люлчице

отгоре и отдолу е едно и също
по средата на себе си,
не само в сряда,
създаваш гробовe за думи
от хартия
са всички спомени
помен с мастило, вместо вино
и се бесиш на часовника,
който при завъртане
те озовава с краката нагоре,
и ти се набираш и риташ
набираш и риташ,
набираш и риташ
горе-то, което е долу
люш-люш, люлчице
дори ти харесва
дори те успива
дори не ти пука
пук пук пук
че бършеш земята
с върха на темето си,
че си хтоничноцефален
с една земя (под) на раменете си
и в сряда и в петък
и после в неделя
оттатък средата
близо до края
“Не спирай, люлчице!”
понеже не помниш
как би могло да бъде.

Отгоре и отдолу
е все едно и също.



Когато прегазиш лицето си

по средата на пътя
всеки път
препъ(л)ване
(кое е по-нежелано –
да си в повече
или
в по-малко от себе си)
като цирей на неочаквано място
и лечението е болка
седя на празната седалка
до мен
и убедително отсъствам
всеки път по средата
само в началото и в края съм
донякъде
се завиват краищата
съединяват се в кръг
окончателно се губя
по извивките
на безкрайното
търся край
за да се намеря

днес с колата прегазих балон
пук
едно крайче
остана да виси в клонаците край пътя

Сега ми е червено.

Пол Елюар


Нощта не трае никога без край -
а има-щом като го казвам
и щом като го потвърждавам-
в завършека на всяка скръб
един прозорец,
един отворен,осветен прозорец,
и винаги по някоя мечта
те чака будна,
желание и глад,които да задоволиш,
изпълнено със чисти пориви
сърце,
протегната ръка,отворена ръка,
загрижени очи,
един живот живота ти да сподели.

Слушайте, България! Тя надава писък
не защото включена е в оня черен списък
не защото още на вратата хлопа,
сякаш е във Азия, а не във Европа,
не защото днеска чуждите търговци
идат като тигри. Бягат като овци,
не защото вече слагат ни намордник –
вместо хляб – инфлация, вместо борд – набордник,
даже не защото бедната държава
всеки я купува и я препродава...
А защото бавно и без съпротива
малката ни нация почва да загива.
Мъките не свършват. Бягствата не спират,
младите не раждат, старите умират,
няма го отдавна българският трепет,
чужди ни командват, своите ни трепят.
Сякаш озверя човешката природа,
где е покаянието, где е милостта,
едни чрез властта ограбиха народа,
други чрез народа заграбиха властта.

Затова да махнем всичките бездария
и не Бог, а ние да пазим България!

Недялко Йорданов

Завръщане
Марин Тачков

Късно вечер ще си дойда, майко -
като вечен скитник у дома...
Няма ли да ме посрещнеш, майко -
пак с усмивка... Или със сълза...
Няма ли да ме попиташ, майко -
пак защо се връщам сам в нощта?...

Дълго скитах, майко, по света -
но не срещнах по-добра жена...
Не намерих, майко, на света
по-любимо място от дома...

Тук дойдох да си почина, майко -
че животът всичко ми взема...
Тук дойдох, за да почувствам, майко,
малко топлина и светлина...
Тук дойдох, за да усетя, майко,
пак дъха на родната земя...

Децата

първо само ги раждаш
после им трепериш къде се чукнали къде заплакали
наблюдаваш ги безспир
кое е твое, кое е на другия, кое е на дедите
опознаваш ги, опознаваш се
и внимаваш как летиш и как удряш
да не е много бързо, да не е много силно
да не ги пречупи
и да спрат да вярват, че твоите крила са само писта
за техния по-далечен полет
и накрая, в един с нищо незабележим ден
разбираш
че вече са пораснали
и ако си се справил добре
трябва да си смените ролите

Във събота, във събота мечтай,
защото във неделя се почива.
Каквото имаш всичко го раздай.
Душата ти ще бъде някак жива.
Във събота, във събота живей.
И вземай с пълни шепи от живота.
Дори да ти се плаче се засмей.
Върви напред макар и към голгота.
Във събота, във събота бъди
поне за ден един човек различен.
Безспорно ще оставиш ти следи.
На себе си до лудост заприличал.
И знам животът някак си тежи,
но в събота си има безтегловност.
А ти мечтай и себе си бъди.
Повярвай ми, че никак не е сложно.

Николина Милева


Приятна съботна вечер на всички!

shshtt написа:Децата

първо само ги раждаш
после им трепериш къде се чукнали къде заплакали
наблюдаваш ги безспир
кое е твое, кое е на другия, кое е на дедите
опознаваш ги, опознаваш се
и внимаваш как летиш и как удряш
да не е много бързо, да не е много силно
да не ги пречупи
и да спрат да вярват, че твоите крила са само писта
за техния по-далечен полет
и накрая, в един с нищо незабележим ден
разбираш
че вече са пораснали
и ако си се справил добре
трябва да си смените ролите

много харес!

Уинди

shshtt написа:Децата

първо само ги раждаш
после им трепериш къде се чукнали къде заплакали
наблюдаваш ги безспир
кое е твое, кое е на другия, кое е на дедите
опознаваш ги, опознаваш се
и внимаваш как летиш и как удряш
да не е много бързо, да не е много силно
да не ги пречупи
и да спрат да вярват, че твоите крила са само писта
за техния по-далечен полет
и накрая, в един с нищо незабележим ден
разбираш
че вече са пораснали
и ако си се справил добре
трябва да си смените ролите

Светът не е в парадните одежди.
И не е никак в скъпите капризи.
Светът е мигновение надежда,
в което си даряваш с обич ризата.
Но той не е пространство със адрес.
Светът е чувство. И се изживява.
А тайната на истинското Днес,
се крие във едно : Не съжалявай.
В света ще има радости и бреме.
По-скоро на училище прилича.
Щастлив да бъдеш в цялото си време,
то значи че безкрайно си обичал...
Светът си ти. И аз. И той. И те.
Светът е там, където го направиш.
Светът е със душата на дете.
Изтупваш се от прах. И продължаваш.

irini

"МАЛКО МИ СТИГА"

Аз ти не искам замъци, кули...
Не мечтах за свалени звезди.
Не мечтах за големите думи,
от страх, да не се задушиш...

Аз ти не исках обещания, клетви...
Не те увещавах в мечти.
Не те уговарях във сложни сюжети,
в които сме сродни души.

Аз ти не исках големи неща -
на мене и малко ми стига.
Прегръдка, целувка и дума, добра,
и просто да знам, че те имам...

Мариян Димитров

hotcinnamon написа:"МАЛКО МИ СТИГА"
...
Мариян Димитров

ся виж и женската позиция на щенията..

Змия

Как раят се превърна в затвор?
Лесно и за миг –
ти не си тук
а нагризаната ябълка
е за символика.

WALL-E написа:

hotcinnamon написа:"МАЛКО МИ СТИГА"
...
Мариян Димитров

ся виж и женската позиция на щенията..

МЪЖКО МОМИЧЕ

Не ща да съм мъжко момиче
и никак не се шегувам.
Просто искам да бъда обичана!
И няма да се преструвам,

че всичко е светло и розово,
че нямам проблеми и нужди,
когато се чувствам бозаво,
когато се чувствам чужда!

Родена съм да обичам!
Поднасям сърце на тепсия!
С любов подир тебе все тичам.
По дяволите, вземи я!

А после върни ми я тъпкано
и ще те обичам до края
с душата си непокътната.
Друг начин просто не зная!

Мадлен Алгафари

WALL-E написа:

hotcinnamon написа:"МАЛКО МИ СТИГА"
...
Мариян Димитров

ся виж и женската позиция на щенията..

Вчера...
Вчера ми предложиха света.Отказах, само защото не ми го предлагаше ТИ.А днес се моля на телефона да ...
Вчера ми предложиха света.
Отказах, само защото не ми го предлагаше ТИ.
А днес се моля на телефона да звънне,
дори само, за да ми кажеш, че няма да дойдеш.
Повече нямам какво да кажа.
Толкова е дълга изповедта на една просякиня,
на която вчера предложиха света.

Мадлен Алгафари


и аз винаги искам малко, НО точно определени неща. рядко някое струва пари или пък някой мисли, че е оценител на светове

Не съдете децата сурово!
Не натрапвайте своите цели!
Те не искат от Вас наготово
мъдростта на косите Ви бели!

... Оставете ги! - Нека се учат
сам-сами по земята да ходят!
Не ги спирайте в никакъв случай!
Днес, покорството не е на мода!

Не ги гледайте с немия укор,
който някога мразехте много!
Не ги стреляйте гневно, от упор,
със родителска, сляпа тревога!

И дискретно, без думи излишни,
ги подкрепяйте с нежното рамо...
Тя, тревогата, нека е скришна!
Любовта си показвайте само!

автор Румяна Симова

всички тези стихове показват колко не умеем да вземем повече от живота
или пък колко много го умеем...

Особено

Променям се с годините. Нормално е.
На кротост и търпение залагам.
Вратата не отварям на нахалници.
Не влизам в спорове. Не ми приляга.
Променям се. Но не, че остарявам.
И не, че нещо много ми тежи.
Напротив, Пепеляшка си оставам,
особено във твоите очи...
Годините към мен са милостиви,
тъй както милостива бях към тях.
Раздавам време. Много съм щастлива,
че точно като себе си живях:
една и съща – вечната променлива,
превърнала мечтите си в съдба...
Бях лудост до небето ти навремето.
Сега съм радост, вяра, тишина...
Променям се. Нали е неизбежно.
И казват, че това е мъдростта.
Уроците си уча само с нежност.
И после ги разказвам на света...
За глупости въобще не съжалявам.
А грешките са минали по ред.
Променям се. И по-красива ставам!
Особено, огледам ли се в теб.

Мира Дойчинова - irini

Мирис на Змей

страх ме е
ноздрите ми се разширяват
той ли е
не е ли
да бягам ли
да го срещна ли
да се пробода
или да го прегърна
и писъците на селото
ще издържа ли да слушам
от там

Бяла магия

обичам те
думи из дълбокото извират
бистри
за живот