3o4o.net

holi_day написа:Мнем, себе си не мога да управлявам, та теб ли... :lol:

Не е лесно да си неуправляем. С всичко сам трябва да се справяш...

Пих питие, каквото няма
дори във бисерните бъчви.
Подобен алкохол не точат
и в рейнските прочути кръчми.

Аз от роса съм развратена -
и въздух смуча вместо вино.
Люлея се през дните летни
край изби от стопено синьо.

Кръчмарят там пчели пияни
маха от бурето с ракия
и пеперудите се сепват -
но още, още аз ще пия -

доде светците с бели шапки
се втурнат горе от небето -
да гледат малката пияница
как се люлее по полето -

Емили Дикинсън.

П.П. Ох, извинявам се, избързах, но то беше само от чувство за отговорност.
Моля датата на тоя ми постинг да се чете като 14-ти того. А от Холи - направо като първи април може би.

Из "Приказки за размисъл" - Хорхе Букай

Срещам те...
Слушам те...
Говоря ти...
Прегръщам те...
Целувам те...
Притежавам те...
Притискам те...
Обсебвам те...
Поглъщам те...
Задушавам те...
Обичам те?

Баба Яга написа:...
Той е нейната тъжна любов номер пет
и от нея не ще да си иде с години.
Малко нещо мечтател, малко нещо поет...
Боже, влюби го във нея, та да й мине!
...
Тя изучи вкуса на прикрития плач
и готова е да си отхапе езика,
пред това - да признае на своя палач,
че е влюбена в него, а той я убива.

Той е цял на простора и волния бяг,
той роден е за птица, той лети! - (не "живее").
Не познават мечтите му ласо и впряг
и уви - вижда само човека във нея...

Тя е просто жена и й трябва любов.
Даже не и любов - само знак, че я мисли
смътен намек, че също харесва я той
и влече го към нея - ей, така - без да иска.

Тя мълчи зад гърба на фалшивия смях.
Този грешен копнеж й е срамната тайна
и не вижда за себе си пристан и бряг -
няма шансове нямата, малка русалка.

Той е нейната тъжна любов номер пет.
Тя години го страда насън и наяве.
Малко нещо мечтател, малко нещо поет...
Боже, влюби го във нея - дано го забрави!

Радост Даскалова
http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=181337

Мнемозина написа:Пих питие, каквото няма
дори във бисерните бъчви.
Подобен алкохол не точат
и в рейнските прочути кръчми.

Аз от роса съм развратена -
и въздух смуча вместо вино.
Люлея се през дните летни
край изби от стопено синьо.

Кръчмарят там пчели пияни
маха от бурето с ракия
и пеперудите се сепват -
но още, още аз ще пия -

доде светците с бели шапки
се втурнат горе от небето -
да гледат малката пияница
как се люлее по полето -

Емили Дикинсън.

Мноооого благодаря! Просто прекрасно! Точно сега ми беше особено приятно и необходимо да прочета нещо такова. Трябва да издиря още Емили Дикинсън. Аз не разбирам особено и не си падам много по поезията, но тя е неповторима.

@@@@@

Душата ми... Какво ли не видя!?
Насилвах я, предавах я и мамех.
Завлякох я на края на света...
Буквално! Носех я през рамо.
Потисках всеки неин бунт.
Озъбвах и се - тя като роптаеше.
Разпъвах я на кръст. Напук на Юнг!
А после... После се разкайвах.
Възкръсваше... Добра Душа!
Прощаваше ми (мъдрите прощават),
очакваше от мен да не греша,
аз все така й обещавах...
Опитвах се. Наистина! За ден...
На следващия - пак започвах
безмилостна война в самата мен.
Опитвах се да се надскоча.
Надскочих се! И за какво?!
Щастлива ли съм? По-щастлива?
Душата ми не може без любов...
Омръзнах й. И си отива...

автор: osi4kata - Румяна Йорданова

Гадателю на морски бури
Ако опънем платната за попътен вятър-
Птиците сами ще кацнат
Върху възлестите ни ръце,
А дирята ни ще се слее
С посланието на фаропазача.

Години ни люляха в лодка от надежди.
Нали си имахме весла и пояс –
С усмивка залепихме всичките пробойни...
Не ни грозеше лоша дума,
Че връзвахме я в равновесна точка.
Защо сега издърпваме въжетата й –
Бързо да я пуснем?

Зъл дух надига вятър по носа,
За да отвори окото на ураган.

Хвани се здраво за жилестата мачта-
За ръката ми!
Какво от туй, че ще преживеем
Поредния си „овъркил”?
Все някой ден ще ни изхвърли морето на брега...

Не зная някой да е бил единствено вълна, когато в глезена му котва стене.

Лилия Ресенска

latrevw написа: Мноооого благодаря! Просто прекрасно! Точно сега ми беше особено приятно и необходимо да прочета нещо такова. Трябва да издиря още Емили Дикинсън. Аз не разбирам особено и не си падам много по поезията, но тя е неповторима.

Много е велика, да.
Ще пускам и още, имам стихосбирката.

ОНЯ ВЯТЪР


Колкото и да се репчиш,
колкото и да отричаш –
...хващам се на бас със теб, че
всъщност още ме обичаш.

Неудобно е, признавам –
същото да си призная.
Сто години от тогава…
И не му се вижда края.

Неизменните симптоми…
Оня вятър пак подухна
във омръзналия дом и
във цвъртящата ни кухня.

И във спалнята проникна…
И чаршафите разроши…
Ние ли сме… Как да свикна…
Стари. Нервни. Болни. Лоши.

Ние ли сме… Да? Зависи.
Може би пък е обратно….
Ние ли сме… Ти си… Ти си…
Същата… Невероятно.

Колкото и да се репчиш…
Колкото и да отричам -
хващам се на бас със теб, че
всъщност още те обичам.

И комшиите го знаят.
И хайлайфът го раздрънка.
Двете внучета играят
с двете кучета навънка.

Ах, каква прекрасна врява!
Вятърът… Онази стая…
Сто години от тогава…
И не му се вижда края


Недялко Йорданов

КАК ЛИСИЧЕТО СЕ ВЛЮБИ И ХИТРИНКИТЕ СИ ИЗГУБИ

Мая Дългъчева



Живее в близката гора едно лисиче - кокетно, пухкаво, нали си е момиче. Очите му от хитринки блещукат, гугутка зърнат ли - направо гукат! Закърми я от раждането мама със урока “Сладкодумство и измама” - така че като истинска лисичка прехрана да си търси сам-самичка.

Разказваше й приказки чудесни с поуки хем изпитани, хем лесни - как гарван сиренцето да изпусне, замаян от пет-шест похвали вкусни и други разни басни интересни, населени с лисанки всеизвестни... Такива са лисичите душички, че инак - стават само за якички.

Лисичето, на име Рижавелка, хитруша бе и още - хубавелка. Умееше да се промъква леко - досущ златиста пясъчна пътека... С опашка-пламък палеше пожари и мамеше наивните пъдари, а щом се спуснат да гасят житата, хоп! - тя пък се облизва сред яйцата.

Веднъж обаче, право сред бостана, съгледа момък в сламена премяна. Е, вярно, че бомбето му - протрито. Е, вярно, че лицето му - немито. Какви такива смешни хлопки носи? Но Рижавелка никакви въпроси не си зададе повече, понеже внезапен лъч очите й премрежи, в коремчето светулки разтанцува и лятото отвътре дорисува... Под клепките искриците зелени заплуваха - от нещо разтопени. И нещо от муцунката с каприза до рижата опашка я прониза. И захарна невидима стреличка - боц! - шмугна се в лисичата душичка.

Това ли било то - да бъдеш влюбен - да клепаш в нивата като изгубен?!

Бостанското плашило беше мило - мълчеше замечтано сред бостана, а някаква досадна стара врана му беше кацнала върху главата и весело си пощеше перата.

- Какъв е рицар! - Рижавелка ахна. - Ах, тази врана! Трябва да я махна! Как смее да му дреме на бомбето, как смее да му цвъка по лицето! Къш, нагла птицо, че ако те хвана, яка ще нося със перца от врана!

Тогава - щрак! - оказа се в капана.

Захапаха я зъбите железни, светът - аха! - за малко да изчезне, но после сред мъглата пак изплува. Лисичето разбра, че не сънува, че в приказките, шепнати от мама, ни думица измислена май няма. Ех, казваше й Лиса да внимава, пътеките добре да наблюдава - Желязна Челюст дебнела в тревите - със зъби остри, здрави и извити!

- От тези зъби криви и ръждиви сълзите ти изхвърчали лютиви! - изхлипа уловеното лисиче. - Веднага ме пусни, ако обичаш! И струйка кръв от лапичката капе... Желязна Челюст, помооощ, много хапе!

Но кой на помощ да ти се притича - особено, когато си лисиче, а пък на всички е дошло до гуша лъжи и измишльотини да слуша?

Лисичето се сгуши, премаляло. “Снежинки посред лято - бяло, бало...” - учуди се, примижа и въздъхна, в ушите му жуженето заглъхна...

- Лисиците в капан изглеждат жалки - хе, купчинка от рижави парцалки - погледна враната и кимна с важност: - Лисичи сълзи с повишена влажност! Така завършват всичките умници, ех, мили мои рижави терлици...

Плашилото тогаз, уж беше нямо, засука вятър в златната си слама, изплете шепот с вятърната нишка и се понесе сламена въздишка:

- Ах, моля те, създание крилато, спомни си отминаващото лято - скитореше в бостана с пълна гушка, не пусках вятър хлопките да люшка, че кой обича някой да му дрънка, за пикник щом излязъл е навънка... Спомни си как ми чистеше бомбето от мравки и от паешки пердета! От мравешкия гъдел ме опази, а аз пък - страх из теб да не полази... Спомни си как летеше ти за двама, а аз, разперил дланите от слама, копнеех да те следвам в синевата, но си оставах бучнат тук, в лехата...

Капаните - разбра добрата врана - еднакви са, когато си в капана. Понякога те щракват зъби хладни, понякога за облаци сме гладни, ала пернати, сламени и рижи, за всички ни капанът значи - грижи!

А после поумува, поумува и малко за фасон се понадува, а после с тежестта на мъдра птица се спусна до примрялата лисица и тънката пружина на капана изщрака, щом със човка я подхвана! Желязната му челюст се раззина...

- Я гледай ти, небето стана синьо! А преди малко беше прежълтяло... Или пък за минутка съм заспало!? - продума Рижавелка и добави: - Кой тук вълшебства с облаците прави? Навярно моят рицар дирижира и облачните фусти репетира... Навярно омагьоса тази врана да откопчае с човката капана... Навярно има захарна стреличка и в неговата сламена душичка!

И паренето в лапичката стихна, и малкото лисиче се усмихна, понеже бе разбрало - правят рани на влюбването тайните капани, но щом светулки в тебе разтанцува, отвътре някак раните лекува, с невидимо мехлемче маже, маже... Попитай някой влюбен да ти каже!

Плашилото - мълчеше замечтано. Естествено, върху бомбето - с врана. И враната мълчеше - бе заета да нищи седем паешки пердета.

А облаците - с раници лилави пътуваха към другите държави... С дъждовните си капкови клавиши побързаха звънливо да запишат по улици, алеи, керемиди, абе изобщо - кой където види - че ей това е то да бъдеш влюбен - да клепаш в нивата като изгубен! И да сприятелиш лисиче с врана, и крадла да измъкнеш от капана, да се стопят уроците на мама, най-вече “Сладкодумство и измама”, съвсем да си забравиш хитринките и толкова да ти блести в очите, че в някакво си там момче от слама да видиш чародей със чар за двама и то светулки в теб да разтанцува, и раните докрай да излекува...

Дъждовното писмо нощува кратко, ала след него как ухае сладко на карамел от захарна стреличка - и теб ли по небцето гъделичка?


http://liternet.bg/publish/mdylgycheva/ ... vliubi.htm

shshtt написа:КАК ЛИСИЧЕТО СЕ ВЛЮБИ И ХИТРИНКИТЕ СИ ИЗГУБИ

Мая Дългъчева

как лесно се чете
хареса ми
прочетох и още от нея
благодаря

СВАТБЕНО НАСТРОЕНИЕ

Гората през нощта ни е венчала,
дърветата със пафти от листа
до зазоряване край нас играли
най-лудото хоро на любовта,

а ти не знаеш още,че си булка,
а аз не знам ,че вече съм венчан.
Тревите свирят вънка на гъдулка
за теб,
за мен,
за нас....
Подай ми длан
и приеми туй весело венчило.
Реката,дето покрай нас тече,
на своя водопад от синя свила
венчална рокля вече ти тъче.

Венчален пръстен не търси от мене,
а в синьото небе за миг се взри.
Звездите с моя дъх са позлатени.
Една от тях за пръстен избери.
И тръгвай с мене.Есенното злато
от клоните отронва златен шум.
Как няма сватбата да е богата?
Гората,най-добрата,ни е кум.

Евтим Евтимов

Яге, страхотно!:bigsmile:
Точно така съм си представяла сватбата си!

Аз никоя съм. А ти кой си?
Ти също ли си никой?
Тогава двама сме. Но не издавай -
че те ще ни навикат.

Колко е мрачно да си някой
- и като жаба мокра -
да казваш цял ден свойто име -
пред възхитена локва!

Емили Дикинсън

п.п. Мнемо, забрави си обещанието

windcolours написа:Яге, страхотно!:bigsmile:
Точно така съм си представяла сватбата си!

а нас - шпалир от дървета

holi_day написа:

windcolours написа:Яге, страхотно!:bigsmile:
Точно така съм си представяла сватбата си!

а нас - шпалир от дървета

:lol: Има неземен чар в есенната гора, мога с часове да снимам, да вървя, да гледам, уф, дори не мога да го опиша като усещане, но е невероятно, та те разбирам Уини.

А какви дървета ще стане от нас Холи...

Жената, която обича и е обичана –

Тя носи край себе си меко сияние
Като ореол,
Тялото й излъчва тънкото ухание
На пролетен ствол;
Ръцете й пеят със всяко движение,
Милват целия свят;
Тя с пчели и пеперуди е обкръжена
Като меден цвят...

Жената, която обича и е обичана.

Тя може само да трепне с ресниците си –
И преспите се топят,
И покълва камъкът,
И изпуска ножа десницата...
И светва светът.

Станка Пенчева

...

Ето че първата страст е измината.
Меко седефен е плажа.
Дай на ухото си ти раковината
...новост една да ти кажа.

Впрочем ти чувстваш навярно промяната,
тайно настъпила в мене:
тъй е - усещам се сякаш съм пяната,
чезнеща с леко шумене,

сякаш съм блясъка, сякаш съм крясъка
идещ от ятото бяло,
сякаш съм чисто кристалче от пясъка,
лепнещ по твоето тяло.

Вече не мисля за мнение ничие,
вече съм нейде далече.
Неописуемо безразличие
с отлива свой ме отвлече

и - безучастен - ме носи нататъка,
носи ме пенният гребен,
тъй че от времето мое остатъка
просто не ми е потребен,

тъй че аз, земният, страшно суетният,
вярвай, не ще побледнея,
ако ми кажат, че тоз ми е сетният
ден, отреден да живея.

Само в момента, във който отиде си,
бавно притворил клепачи,
мойто последно видение ти да си-
другото нищо не значи!

Валери Петров

Баба Яга написа:...

Валери Петров

прекрасно

snowprincess написа:Жената, която обича и е обичана –

Тя носи край себе си меко сияние
Като ореол,
Тялото й излъчва тънкото ухание
На пролетен ствол;
Ръцете й пеят със всяко движение,
Милват целия свят;
Тя с пчели и пеперуди е обкръжена
Като меден цвят...

Жената, която обича и е обичана.

Тя може само да трепне с ресниците си –
И преспите се топят,
И покълва камъкът,
И изпуска ножа десницата...
И светва светът.

Станка Пенчева

така виждам бременната жена :)

latrevw написа:Аз никоя съм. А ти кой си?
Ти също ли си никой?
Тогава двама сме. Но не издавай -
че те ще ни навикат.

Колко е мрачно да си някой
- и като жаба мокра -
да казваш цял ден свойто име -
пред възхитена локва!

Емили Дикинсън

п.п. Мнемо, забрави си обещанието

Ето още едно от същата порода:

От своята водна къща
жабата се отрече.
Излезе на дървото
и почна дълги речи.

Гласът така прегракнал!
И освен мен самата
за пролетния оратор
слушатели - два свята.

Краката му в ръкавици,
ръце не употребява.
Мехури за красноречие,
както е всяка слава.

Но щом изръкопляскате,
ще видите огорчени,
че Демостен е изчезнал
сред форуми зелени.

Ето и това - като за днешния празник:

Щом пияницата види тапа –
от блянове е упоен.
Тъй и аз съзрях една муха –
в този януарски ден.
И във мене бликна ром от спомени –
и главата ми се завъртя.
Който само с мярка пие –
той не заслужава пролетта.
Упоението е отчасти във шишето –
повече е в радостта сама.
Ти, ценителю на питиетата –
питай малката пчела...

Тия двете са пускани вече тук, но нищо...
Ще преписвам и още, но най-хубавите вече са в клуба.
А другите най-хубави са малко тежки...

holi_day написа:

windcolours написа:Яге, страхотно!:bigsmile:
Точно така съм си представяла сватбата си!

а нас - шпалир от дървета

шумен, разюздан и ухаещ на вино ....

Баба Яга написа:...

Ето че първата страст е измината.
Меко седефен е плажа.
Дай на ухото си ти раковината
...новост една да ти кажа.

Впрочем ти чувстваш навярно промяната,
тайно настъпила в мене:
тъй е - усещам се сякаш съм пяната,
чезнеща с леко шумене,

сякаш съм блясъка, сякаш съм крясъка
идещ от ятото бяло,
сякаш съм чисто кристалче от пясъка,
лепнещ по твоето тяло.

Вече не мисля за мнение ничие,
вече съм нейде далече.
Неописуемо безразличие
с отлива свой ме отвлече

и - безучастен - ме носи нататъка,
носи ме пенният гребен,
тъй че от времето мое остатъка
просто не ми е потребен,

тъй че аз, земният, страшно суетният,
вярвай, не ще побледнея,
ако ми кажат, че тоз ми е сетният
ден, отреден да живея.

Само в момента, във който отиде си,
бавно притворил клепачи,
мойто последно видение ти да си-
другото нищо не значи!

Валери Петров

Само да кажа че и в 7и половина сутринта, пак са много готини.

Баба Яга в свойта къща на кокоши крака, гледа замислено през прозореца как вали бял сняг на парцали. Вдигнала е крака до печката, пуши от лулата, огън гори, котел бълбука, а Валери Петров лежи във скута.

В 7:30 пак става.

Баба Яга написа:...

Валери Петров

....!

Dame la mano


Dame la mano y danzaremos;

dame la mano y me amarás.

Como una sola flor seremos

como una flor, y nada más.



El mismo verso cantaremos,

al mismo paso bailarás.

Como un espiga ondularemos,

como una espiga, y nada más.



Te llamas Rosa y yo Esperanza;

pero tu nombre olvidarás,

porque seremos una danza

en la colina, y nada más.



Gabriela Mistral






Дай ми ръка и ще танцуваме,

дай ми ръка и ме обичай.

Ще бъдем като едно самотно цвете

като едно цвете и нищо повече.





Ще пеем в един стих,

ще танцуваме в една стъпка.

Ще се полюляваме като житен клас

като житен клас и нищо повече.





Казвам се Роза

и ти - Есперанса,

но ще забравиш името си,

защото сме един танц

на хълма и нищо повече.

Сняг се сипе на парцали,
с други думи - вАли.
Много сняг навреде има,
с други думи - зима.

Трендафил Акациев, бе, ама старият.

Внезапно почука на мойта врата
една позабравена детска мечта,
така остаряла, потънала в прах -
в началото даже не я разпознах.
В килера на старите спомени тя
...стояла години наред в самота
и мислела как да излезе навън -
дали в страстен стих или в цветен сън.
Наивна и детска, но все пак мечта.
Способна за миг да обърне света.
Запазила късче от детския смях
и огъня, в който тогава горях.
Излъсках я. С нова прическа и грим
тя с мене по пътя от днес ще върви.
Ще носи надежди във сивия ден
и все ще пробужда доброто у мен.

Нели Вангелова

Дамян Дамянов
Стриптийз


Как често във живота блудкав,

в отчаян миг или в позорен,

разголвах като проститутка

душата си пред чужди хора.

И търсещ помощ, търсещ вяра,

недочувайки дори как плаче,

аз я разхождах сред пазара,

да припечеля от зяпачи.

И те се трупаха и — моля:

„Насам! Насам! Сган лицемерна!“

танцуваше тя — тъжно гола

под собствената си латерна.

И капеха: сълзи в земята

и стъпки по пръстта нагряна,

и — срам и болки по снагата,

грошове — в капата съдрана.

Но свърши зрелището. Сълзи,

тълпи — изчезнаха. Сам. Вятър рошав.

И само тя, душата зъзне

насред площада гола още.

И най-последна я прибирам.

Душа ли? Имаш много здраве,

народе! Свърши панаира!

В балтон я пъхвам. Зид й правя!

Но през зида и през балтона,

през времето пак я напада

проклетият зъл вятър — оня,

останал още от площада.


23. VI. 1988 г.

***

Събудих се на място с кръгъл хоризонт.
Бе нощно утро – гърбаво и гладно.
Запалих огън от страха си и инсценирах кратък изгрев.

Към мен се приближи
жена.


Петър Чухов

Бог Купидон почивал в сън дълбок.
Видели нимфи този рядък случай
и факела на дремещия бог
те потопили в пенестия ручей.
Потокът заклокочил с ясен звук.
Разплискал се, нагрял се до кипение…
И болните сега се стичат тук
от ручея да търсят изцеление.

Но Купидон, от погледа си той
доби искра за факела си смолест
и върху мен опита тоя зной…
И страдам аз сега от тежка болест.



от сонетите на Шекспир е

Green Light написа:
от сонетите на Шекспир е

Добре, че каза. Прилича ми на майтапчийско стихоплетство.
И Шекспир вече не е критерий, накъде отива този горък свят! :?:winkw:

Поддържане на хигиената

Вдигам клепачи, отново съм буден.
В мен се е върнал духът ми проклет,
вън от плътта насън бродил прокуден
цяла нощ в мрачни кошмари безчет.
Бил е в чистилището им незримо
и като блуден син върнал се пак
в тялото ми, че е необходимо
да са в едно, иначе... няма как.
Ставам. Денят ми започва чудесно.
С дух съм пречистен поне до обяд.
Да погреша чист, а след това - лесно:
Ще препера духа в сънния ад.

hityr 5yr

Ах, Xитъp 5ъp Много го харесвам! Или много я харесвам, не знам, потайна особа:lol:
Едно време, когато нямаше литсайтове, а само форуми пишеше там
ето му складчето
http://pembicia.com/hit5/ob/index.htm

а приказките са направо един път
и някакъв тънък хумор навсякъде
можеш да се влюбиш

vyara написа:

Green Light написа:
от сонетите на Шекспир е

Добре, че каза. Прилича ми на майтапчийско стихоплетство.
И Шекспир вече не е критерий, накъде отива този горък свят! :?:winkw:

Хехехехе!

Тоя камък не е в градината на Шеки, понеже майтапчийското стихоплетство сигурно нарочно му е било средството в тоя сонет. Ами в мойта, понеже аз го предлагам. Обаче пак ми е гот да го чуя. Понеже, да знаеш че е по- голям кеф да се съмняваш във вкуса си, както правя аз, отколкото да си категоричен, както си ти. По- голям кеф е защото радостта е в откривателството. Все очаквам например да взема да харесам Пикасо. Ква радост ще бъде...
Ма на Мнемозина за Трендафил Акациев гък не каза.

И аз искам да пусна от хулите. Ама ще пусна стари, които съм си запазил на компа. Холидей го беше харесала навремето това.
Мълчанието е змията в пазвата
http://hulite.net/modules.php?name=News ... &sid=41002
автор: Verdjinia

Мълчанието е змията в пазвата
джобно ножче за дълбаене
в кората на твоето време.
Прави резки в мозъка
за отбелязване на последици
продълбава тунели за позорни бягства
и тънки улеи за случайни радости.
прорязва странични ниши
за складиране на колекция вини
изгризва изящни хралупи
за леговище на двуглави лъжи.
Изрязва корените и издялква корони
да се показваш величествен на пиршества
издълбава пропасти от истини
да се трудиш да ги пълниш с измислици
изчегъртва налепи
разложили се трупове на цветове
прокарва острие по миглите
и птиците отлитат завинаги.
изписва имена,
които те е страх да изговориш
предълбава спомени,
които не смееш да запомниш
изчегъртва дати,
които обелват същността ти.
избожда очите на думите
и ги превръща в дупки
кратери на застинала лава
пътеки за многоточия
на пресъхнали сълзи.
Мълчанието е свиреп хищник
който изяжда думите
защото говорят много
но те си намират начин
да те рисуват отвътре.



Отдавна не съм влизал там

Green Light написа:Отдавна не съм влизал там

И аз, Грийн.

ДРУГИТЕ
Мадлен Алгафари

Те ще минат през живота ти като полъх,
разхлаждащ влажното ти чело,
но аз ще съм Въздухът, който дишаш!
Те ще са капчици роса и пръски от вълна
в знойната жега,
но аз ще съм живата Вода, която пиеш!
Те ща са искрици в тъмната нощ,
но аз ще съм Огънят, който ти свети и грее!
Те ща са прах, носен от вятъра,
но аз ще съм Земята, по която стъпваш,
в която са се вкопчили дълбоко корените ти
и от която пиеш живителни сокове!
В замяна искам само да знам, че го знаеш!
Ти укроти стихиите в мен с Любов и сърцето ти им стана дом!
Всички други са... бездомници!

БУДИЗЪМ ЗА ВСЕКИ ДЕН

Казват, че когато ученикът е готов,
учителят сам се появява.
Чаках, чаках да се появи учителят
и накрая сама станах учител.
Сега аз се появявам на учениците,
а те не са готови.

Кристин Димитрова

Green Light написа:

vyara написа:

Green Light написа:
от сонетите на Шекспир е

Добре, че каза. Прилича ми на майтапчийско стихоплетство.
И Шекспир вече не е критерий, накъде отива този горък свят! :?:winkw:

Хехехехе!

Тоя камък не е в градината на Шеки, понеже майтапчийското стихоплетство сигурно нарочно му е било средството в тоя сонет. Ами в мойта, понеже аз го предлагам. Обаче пак ми е гот да го чуя. Понеже, да знаеш че е по- голям кеф да се съмняваш във вкуса си, както правя аз, отколкото да си категоричен, както си ти. По- голям кеф е защото радостта е в откривателството. Все очаквам например да взема да харесам Пикасо. Ква радост ще бъде...
Ма на Мнемозина за Трендафил Акациев гък не каза.

Ама чакай, бе! Каква категоричност? "Прилича ми" - това значи на мене лично ми прилича. Кво? Нямам право на асоциации ли? Че аз кво съм виновна за асоциациите на ума? Или като докато го чета мисля по един начин, а като прочета отдолу - Шекспир и да ахна? Ами ако някой вземе та под нечия глупост напише Шекспир? Кой е съмняващия се, а? А?!

Мълча

Мълча
и се стъмнявам бавно...

Докато се превърна в нощ.


***
Усмихна ме.

Забрави ме.
Тази нощ
не е съществувала.
Аз съм сън.

От деня ти.

***

Ръката,
която избира цифрите
на телефонния ми номер,
търси мен
и се бои,
че може да ме намери.


***
Нежност


Острилката

захапа молива,

отне на бухлати къдри

обвивката му

и оголи черното му сърце –

за да пише.

Стана Димитрова

***
Миряна Башева

Неврози. Микроинфаркти.
Гърмят бушон след бушон.
Пие се като в Антарктика.
До състояние гьон.

Една приятелка (бивша)
днес ми удари нож.
Водка, мъгла и киша.
Мръсна софийска нощ.
Един приятел (зарязан)
не ме удари и днес.
И аз съм свиня, ви казвам!
А кой смее да бъде трезв?

"Мога да копам, а мога и
да не копам" - зъл анекдот?
Народопсихология?
Тъмен балкански народ...
Икономически кризис.
На културния фронт - лайна.
Извинете за мекия израз.
Аз все пак съм жена.

Аз все пак ви обичам...
Взехте ли диазепам?
Въпросът е риторичен.
Друг няма да ви задам.

Аз просто така си пиша.
Не с кръв. С по-друг състав:
с водка, мъгла и киша.
С мръсен софийски нрав,
а той не става за маркетинг...
И рейтингът ми е един...
Пусто е като в Арктика.
Ни водка, ни вопъл, ни СПИН

***
ПРИЯТЕЛСКО
Камелия Кондова
Приятел си. Ще поиграем карти.
Ще пием за мира и за жените.
(Завиждам на родените във Спарта-
как трудно било да сдържиш сълзите.)
Приятел си. Така ми е спокойно.
Е, разкажи за твоето момиче.
Отдавна сме погребали виновните.
Мъжът ми е добър. И го обичам.
Да ти налея още? Уморен си...
И аз съм уморена, но е празник.
Отдавна, както казваш " влязох в релси ".
Отдавна, както казваш " няма празно ".
Хлапашкият ми сал е здраво вързан.
Научих се да имам и да губя.
Сега си тръгвай. Бързо, много бързо !
Защото, всъщност искам да се любим...