Мадлен Алгафари има една много хубава статия, озаглавена "Ти си моя", "Ти си мой" - окови или крила за двойката.
Понеже не мога да я открия в нета, ще препиша няколко пасажа от нея (всъщност темата на Звеневия ми се струва важна, макар аз да я разглеждам по-разширено, и затова ще си направя труда

)"
Има една древноизточна поговорка, че любовта е като шепа вода. Колкото по я стискаш, толкова по изтича. Колкото по-свободна я държиш, толкова по се задържа в шепата.
В природата нищо не е сигурно, нищо не е собственост! А истинската любов се основава на взаимното задоволяване на потребностите или на стария като сета принцип "Дай, за да получиш!"
В момента, в който чувството за собственост се появи, партньорите престават да се съблазняват, да се изненадват, да воюват един за друг. Логично появяващата се в следствие на това монотонност и рутина убиват тръпката. Несвободата пък налага правила и забрани. А забраните, които понякога не са наложени от партньора, макар че сме склонни да му припишем тази отговорност, а сме си ги измислили сами, задушават всяка обич и поставят на нейно място враждебност.
В практиката си често съм чувала фразата: "Той/тя не ме обича, както аз го/я обичам". Хората, които я използват погрешно разбират думата "обичам". Оказва се, че те обичат собствената си необходимост да имат някой до себе си, за да се вкопчат в него, или обичат идеализирания нереален образ, проектиран върху партньора, но не и самия партньор или просто се страхуват да бъдат сами.
Любопитно е как са живели нашите първобитни предци, които са били психически много по-здрави от нас. Според антрополозите в онези времена партньорската двойка е съществувала, само ако има взаимообмен. Ако на някой му е било хубаво с даден партньор, той оставал с него. Ако не - се опитвал да направи така, че да стане хубаво. Когато се окажело невъзможно, той просто избирал да не бъде с този незадоволяващ потребностите му пртньор. Това психологията нарича организмична любов. Това е любовта, която се усеща едновременно с тялото, чувствата, емоциите, разума. Днес се кръщава "любов" добрият секс или пълноценното интелектуално общуване, но всъщност истинската любов е онази, която съществува на всички нива.
Колкото повече партньорите взаимно задоволяват своите потребности, толкова по-стабилна и хармонична е двойката. Но само ако става въпрос за собствен избор, а не за наложено изискване. Свободният избор и любовта вървят ръка за ръка. Невъзможно е да се обича по силата на "трябва", а само на "искам". Свободата е в това да можем да изберем да бъдем зависими. Тогава зависимостта е удоволствие, а не бреме. В този смисъл сме родени зависими, защото сме устроени така, че да не можем да си задоволим потребностите без Другия. Но кой и какъв ще бъде и кога ще го изберем сме свободни да решаваме сами. Хармоничната двойка е съюз между два зрели Аза, а не плод на някакъв "договор". "Зрели" означава също не спазващи празния от съдържание принцип на "взаимно уважение", а привличани от истинска емпатия. Те не спират да се съблазняват, независимо от колко време са в двойка. Общуването им е хоризонтално, което означава прозрачно и директно. Това е разковничето за продължителността на съюза. Доверието означава да можем спонтанно да изразим това, което чувстваме и мислим. Нарастването му стабилизира, а намаляването му разрушава двойката.
Когато липсва доверие, дори и да се "чукат" телата, душите никога не правят любов.
Когато липсва доверие, се ражда ревността. Умението да се доверим изисква първо вяра в себе си. Човек, който не вярва в себе си, трудно би се доверил и на друг.. Ревността е несигурност в себе си, която лесно се проявява, провокирана от пристъпи на неудовлетвореност, подозрения и собственически страсти.
Човешката природа е устроена така, че да можем едновременно да изпитваме любов към много хора. Нашата най-дълбока природна същност познава само организмичната любов, изпитвана към всеки, който задоволява петте ни основни потребности на всички нива. Затова не винаги е истина, че: "Щом партньорът ми обича друга, значи не обича мен!". Това заблуждение може да бъде плод на изкуствено насадени в главите ни културални норми, нямащи нищо общо с природното в нас. (Друг е въпросът, че над природата в нас се надстрояват още няколко етажа морал, етика, възпитание, религия, цивилизация).
Войната "за и против изневярата" няма скоро да спре. Но мисля, че дори и тези, които са против, са съгласни с истината, че желание да избягаме имаме само, когато не се чувстваме свободни. Защо иначе да бягаме?
(Тук идва ред на най-важното изречение в статията, макар и да е в скоби: Не разбирайте под "свобода" безразборни сексуални връзки! Жалко е, че на българина като му се заговори за свобода във връзката, все секс му се привижда).
Порасналият индивид приема другостта на другия. Затова твърдим, че всички влюбени се вдетиняват, защото обективното възприятие е помрачено от естествената склонност на влюбения да проектира върху другия собствения си начин на мислене или идеализирания си образ за него. Влюбваме се обикновено, за да излезем от някаква депресия, и идеализацията е наркотикът или хапчето против депресията. Влюбваме се в човек, който идва да запълни някаква липса. Тогава партньорът изглежда незаменим и единствен, защото е идеализиран. Каква ти свобода? "Искам да си моя", "искам да си мой". Тогава много заслепени двойки лесно взимат решение за брак, след което понякога съжаляват. Защото влюбването внася ред в депресивния хаос, но редът след време се превръща в рутина, а тя залъгва с илюзиите: "тя вече е моя" и "той вече си е мой" и няма защо повече да се напъвам да се харесвам. Тогава рутината бележи края не само на влюбването, но и на обичта въобще. (Впрочем съществува и мнение, че влюбването е по-скоро отрицание на любовта, отколкото част от нея). Онова единствено, несравнимо, божествено създание, в което сме били влюбени, става все по-сиво, все по-реално, все по-нормално. Мистериозната, очарователна аура изчезва и идва отново депресията. Несвободата на любовта.
Само ако преоткрием риска да съблазняваме, ако излезем от правилата, ако търсим по-скоро съперничеството, отколкото договорите, ще сме свободни и ще създаваме свободни деца. Свободни да живеят и да обичат, което означава психически здрави и удовлетворени.
Целта на психотерапията не е да отрече морала, а да влиза в спор с него там, където той противоречи на природното в нас, според което здравата и зряла психика би реагирала така:
"Ако партньорът ми е свободен във всеки един момент да не избере мен, а друг, то аз имам право във всеки един момент да го съблазнявам, така че да му е най-хубаво с мен". Ако привържениците на точните съвети искат рецепта за продължителна и хармонична връзка, тази е!