3o4o.net

Из Варненско вече е топло.


А , беше пролет. Все се каня да пусна това...



Първо - в средата на април, времето ни спира да отидем до скалните манастири покрай Суха река /около Балик и нагоре към Краново и др./ . Затова един ден избираме близка дестинация – с. Неново. Информация съм почерпнал от блога на уважаемия Евгени Йончев. И освен това района ми е познат , макар и повърхностно – най-голямата вкаменена отливка от черноморска /или от сарматското море хехе.../ мида, съм отрил покрай село Равна.
Един дъждовен ден отидохме в района просто. Целта беше боаза на Неново, но тръгнато отдоле-нагоре, от към ж.п. линията та към селото. Оставих колата на паркинга до развалините на средновековния манастир "Света Богородица", чийто посетител е бил Умберто Еко през 80-те. Сега всичко е руини и буренаци и остатъците от защитната винкелова конструкция с навес се намират да кажа нелесно в тръните за което жалко...


Цитат:



Каменна библиотека от Х ВЕК
Умберто Еко - професор в Болонския университет
Изпитвам любопитство към вашите древни букви. Поразен съм от графическото съвършенство на глаголицата. Нейната символика - триъгълник, кръг, кръст - е твърде интересна. Това не може да бъде случайно.
Моя стара любов е заниманието ми със средновековния "Физиолог". Това е истински бестселър за онези времена, който тогава сигурно всички са чели. Представлява своеобразна енциклопедия на животните, разглеждани като религиозни и морални символи. Особено са ценни онези животни, които вече са изчезнали от земите ни. Например лъвът, подгонен от ловци, заличава дирите си с опашка. Не е ли това символът на Христос, който изкупува нашите човешки грехове?...
"Физиолог"-ът е един образ на света. За да разберем този отминал свят, следва да разгадаем този образ, който е по-съществен от конкретните знания по физиология.



Източник:
http://www.euro2001.net/issues/2_2002/2br18.html


Първо се предвижваме по един черен път пеша. В далечината се вижда Трона на Тангра, или както там му викат, до платата покрай Венчан.




После коларския път кривва нагоре към Неново през Боаза. Средата на април е, наскоро е превалявало и много приятно се върви.





/опитвах да намеря снимки от предишно ходене до останките от манастира...обаче не успях/

Като минаваме покрай тоя хм...монолит:lol:се сещам че

"пролет настана плъзнаха хормони
той джапанки нахлузи и колежките подгони..."

Всичко се събужда един вид, дори...




Икаме да се разходим нагоре по Неновския боаз, да видим едно водопадче и да се върнеме при тея дупки приличащи на килии от скален манастир /и били според едни мои източници/.




Нагоре срещу течението на рекичка ... приток на река Провадийска преди е кипял живот /кривваме за малко от пътя към Неново/.Имало е воденици и тепавици. Дядо Х воденица и дядо У тепавица и още сигурно други фортификации на селската промишленост.
Осатътъци от тях и досега се крият в храсталаците.

















В Боаза пак...




Тази гъба на руски се казва "сморчок" май, на българси не знам, върти ми се в главата нещо като "овча муцуна" без да съм сигурен.




След около половин час достигаме водопадчето Совите. Няколко снимки. Ирена надзърта зад капките и ...вътре , казва – мокро, кално и има едно умряло птиче...
















Не стигаме до Неново, ами обръщаме назад и надолу за да се изкачим до дупките които са над входа на Боаза. Някъде изчетох , че представлявали монашески килии / или СА представлявали/ от средновековието. Доле намираме удобна пътечкат и се закатерваме. Тя става все по стръмна и накрая се усещам че пълзя охкайки по един сипей. В един момент тъкмо съм се закрепил на три опорни точки и се опитвам да се „почеша с прашен крак зад ухото” - телефона ми звънва.
Уууу - вооот буадь.... прости ма Господи - си викам наум.
...и с триста зора го извличам от едно джобе. Следва кратък диалог с приятел и продължаваме... нагоре сипея преминава в люлякови нощи хахаха... джунгли... бе, накрая имам люлякови цветчета под фонтанелата дори и въпреки, че храстите дърпат и хапят отвсякъде, е много красиво.












Заигравките на водата са се отпечатали.











До дупките стигаме и аз установявам, че не може да се ползват за килии сега. Ерозията може би си е казала думата. Надписи – йок, и в тоя пясъчник ми е чудно как могат да бъдат открити.








В едната дупка на пода има схема на Лабиринта на Минотавъра обаче:shocked:






Интересни остатъци от обитателите на Сарматското море / или както там им казват/
запазили се в пясъчника.









Обикаляме първо отдолу, после през самите килии после се качваме горе на венеца и тук за пръв път стряскам някакъв хищник, хвърковат, с бая размах и такова нещо не се снима а и не успявам да заредя, но гледката е впечатляваща... Изхврърчава в небесата като гигански пъдпъдъкь, буквално, малко пред мене, почти из под краката ми. Не бърза, по скоро набира височина и ме гледа недоволно отгоре.
Слизаме от югозападната страна на скалите после.


Тук и минавало куче или от рода...





Там дупките-килии са по-обемни. Следи от човешко пребиваване пак не намираме, нито от скорошно, нито от отдавнашно. Сигурно не гледаме където трябва.











Вътре. Стената на една от тези дупки.






Вече сме пак долу из нивите...





Надолу е по-лесно щото е надолу после, а имаме и опция да заобиколим особено трънливите участъци. След час сме при колата и отпътуваме към Суворово.

Следва.

...............................


Времето тече.



По-късна пролет.

Един ден решаваме да надзърнем към Солник, тамо имало солена чешма в центъра, а в гората красив водопад. Мислим да отскочим после и до Голиците /това са едни хълмета до с.Голица с чешма и полянка за събори/.
Пристигаме ранния следобяд и оставям колата до едни ниви , че небето се мръщи и се кани да вали.
Стъпваме на черния път и поемаме към гората. Тук таме се виждат хора из нивята /в стадий разораване/. Питам една кака с панталон и пола над него – де е водопада, а тя неочаквано също пита:
-Вы тоже здесь землю себе присматриваете?...
А, сиктир...
-Нет, мы только водопад посмотреть. Ваш, деревенский – смрънквам озадачено и си продължаваме по пътя.





Скоро влизаме в млада гора. Тук таме обаче се търкалят исполински стволове.










Слезли до реката с помоща на навигацията, накрая откриваме търсеното.











Отгоре.










Нагоре по течението.





Факта, че вали и се усилва не ни смущава. Дъждобрани и якета естествено нямаме, но мъкнем към водопада два литра варненска вода... да живее ВИК и да го духа дъжда бррррр...
Като излизаме горе на полето, не се сещам да излея водата и така си я замъкваме в колата. Аз тежа поне пет кила повече , Ирена и тя. От небето се излива огромен водопад, дори сънародничката се е скрила под някакъв дъб и скучае. А мъжа ѝ мирно и търпеливо си седи в джипа наблизо.
Прощавам се с надеждата за Голиците щото времето няма изгледи да се подобри и хващаме пътя за наобратно.


....................................................................................................

Почти е лято, щото превалява май.
Един ден решаваме спонтанно да посетим каньона до с. Марково и да пообиколим язовира /до Снежина/. Този път си имаме и компания – Чичо Владко /старинен мой приятел, от алпинистските години/. На Марково му викам Мароко, още от службата в ВВУАПВО /две или три стрелби съм осигурявал медицински, служейки на Родината, в по-ранен етап от живота си/. В Мароко има кратери по асфалта. Вече към маалата се срещат и две три калдери... накрая заоравам в калта до един дувар. Владко ме учи как да излизам с помоща на движене на волана, но аз не възприемам и гледам тъпо и интилигентно. Също и кимам с глава, та накрая той сяда на шофьорската седалка и извлича многострадалната Астра. След съвещание с навигацията /след малко й свършва батерията/, решаваме, че оттук няма да достигнем до каньона и отпрашваме към Снежина. Там десет минути се двуомя дали да продължа по една съмнителна отбивка към язовира. Мисля си че това не е нашия язовир... Накрая се отказвам и се връщаме. Небето се мръщи и обичайно се кани да вали. Отиваме до Мадара. Владко иска да ни покаже една секвоя сята то ли от Борис Трети, то ли от татя Му. Оставям колата пред информационния център и потъваме в гората. Скоро намираме секвоята. Дървесината е странна, с особена миризма и цвят.













Мисля да взема един счупен клон за домашна употреба, ама ме домързява да го мъкна, че път ни чака още.
Тръгваме по една пътека, която води на малко посещаваната част на платото над село Кюлевча.








Под венеца точно изобилстват храсти от тетра, а тревата ми е до очилата...





Подстъпите за нанагоре...





На връх скалите се провираме през триметров почти кръгъл кладенец известен като „асансьора” и горе приятеля ни ни обяснява тея камъни какво напомнят, онея така...

Тук Ирена ми затъмнява сиянието на бирофил, носи си едно започнато кенче - ...да не вампиряса в колата докато се върнеме.





Владко е последен и с впечатляващо думкане /на пълно на пълно/ си забива главата в камъка при излизането.









Аз снова нагоре надолу






Горе сме.





Рицарите /шлемовете им/. Този на 11 часа прилича на тевтонски дори.





И тук има светилище.








Членът. Не на парламента, просто прилича на чурка...





Слизането надолу не е трудно, освен това заплющява задължителния дъжд. Ама като из ведро. Хубаво че сме изпили вече водата, и не ми се къса сърцето, за тъпотията да я носим.





В Шумен всичко е спокойно.






Стигаме паркинга отново доволно мокри, но аз съм одухотворен, че денят не е минал напразно. А, Марково ще почака.

Така беше.