3o4o.net

Закинтос е островче в Йонийско море. Запазихме си студио още през април и ето ни в началото на юли на път.

Пътищата за Закинтос са два.
Единия е през планините направо, Тоест Кулата, Солун, после хващаш към Янина, после Патра, впечатляващия мост към полуостров Пелопонес, след това едно малко пристанище точно срещу острова, Килини се казва и там 1 час с фериибота и си в Закинтос.
Другия път е крайбрежен. Кулата, Солун, Катерини, Лариса, Волос, Ламиа, и пак Патра, пак моста, Килини, ферибота и Закинтос.
И двата пътя са приблизително 900 километра. От Кулата става въпрос, до Килини.
На отиване избрахме първия път. През Янина. Решихме да не бързаме. Да спрем за нощувка и на слеващия ден да продължим.
Пътуването до Кулата няма какво да ви го описвам. Знаете. Спираме в Хепи след Сандански. Компанията е много готина и е кеф да видиш децата как се радват да се видят пак. Лафа си е поне час на такива спирки. Ребърца, кафе, искам сладолед, ама той защо пие втора фанта, и така. Границата я минахме се едно нищо, никой не ни пита какви сме, кьорав граничар не видях, даже малко ме хвана яд дето толко бързахме да вадим паспорти на децата, че бяха изтекли.
Първите километри в Гърция пътя на нищо не прилича. Дупки, ремонти започнати но недовършени изобщо мъка. Мъча се да си спомня дали миналата година беше по- добре и наум пресмятам колко години гръцка криза ще види сметката на пътя окончателно. Търся признаци за западане. Злорадствам. После си казвам, бе не трябва така, в една лодка сме и така нататък... дупка - хак им е, тряс- нека видят, нека, айде де... После обаче с навлизавето към Серес и после към Солун, всякакви дупки изчезват, пътя става като масло и засадените и красиво оформени иглолистни дървета преминават в още по красиви цветя. Закум каза Бейби. Километри и километри, посаден, обгижен и оформен закум. Мързеливи гърци ли? Не и тия които се грижат за пътищата. Моя тъмен балкански манталитет известно време се щура насам натам, но като вижда че няма за какво да се хване, изчезва и аз с пълна душа се радвам на подреденото и красиво оформеното пред погледа ми. Малко след Солун, на една отбивка се загубваме с компанията. Техния GPS показва едно, нашия друго и те рязко завиват, ние пък засилени изпускаме отбивката и се загубихме. Не се разтревожихме особено. Пътуваме към Янина. Там ще спим. Ще се намерим.
Това пътуване беше приятно. Наистина не бързахме. Карах бавно, оглеждахме се, спирахме. Освен всичко ме беше страх от пътни нарушения, защото бях слушал за ужаси разни. На приятели на приятели им съставили акт за 400 евро и им арестували колата, та трябвало да спят събота и неделя в градчето там кое било, и чак в понеделник да си я освободят. Така че внимавах. Магистралата по която пътувахме към Янина е нова. Построена е през последните една или ве години. Тая магистрала е забележителност сама по себе си. Според мен си струва човек да си вземе отпуска да попътува напред назад по нея, да поплаче, колкото поплаче па да си се прибере. После на магистрала Люлин пак ще ревне де, но ще напълни очи. Магистралата е върха. От друга страна проекта е бил елементарен. И аз мога да я проектирам тая магистрала. Пуснали, риш, един лазерен лъч през планината и откъдето е минал от там са строили. Нито завои, нито изкачване, нито слизане. Схванаха ми се ръцете. Сто километра само направо. По едно време от тунела излизаш на мост, който свършва с нов тунел и така. Пропаст, пробив в скалата, пропаст, пробив. Гладко, широко, право, кеф.
Пътните такси до Янина бяха около 8 евро. Съжалявам, не помня по- точно. Мисля, че на три или четири места платихме между евро и половина, и две евра.
Преди Янина се срещнахме с другарите. Като по поръчка. Те ли нас настигнаха, ние ли тях не помня, обаче точно да десетина километра преди града хоп двете коли пак заедно. Те имаха координатите на хотела, айде, съре, карай ти напред- а наляво, а на дясно, къде сме тука, там, и го намерихме и хотелчето. 60€ струваше нощувката на мен, Бейби и двамата Терминатори. Басейнче(децата магически се отзоваха там) приятна градинка сенчица, кеф. Починахме малко, обаче глад. Къде, бе, викаме на рецепционистката, да отидем? Ми ей там. Казват ни едно ресторантче близо до езерце. Звучи като за нас работа. Така се и оказва, макар че близо до езерце не означава на брега на езерото. Майната му на всякакво езеро, бе, ние искахме да ядем! За ресторанти няма да ви пиша. Не помня какви са ми сметките. Около 60 – 80 евра излиза едно сядане на вечеря на мойта банда.
Янина е много приятно, малко, курортно градче. Има едно езеро Памводия или нещо такова се казвало, приятни ресторанчета около него, има и една красива крепост. Камъни видели вековете. Римляни, византийци, рицари, турци, дрънчене на мечове, резки заповеди и ура. Красива отвън, ние не влезнахме вътре. Друг път.
На другия ден продължихме.
Сега ще го пусна, ще редактирам каквото съм сгрешил, после утре продължавам.

На следващия ден зареждаме. Тойотата е дизел, на бензиностанциите Еко - към 1,50€. Зареждаме. И газ. Пътя от Янина до Патра не е изцяло магистрала. Малко е магистрала, повече е първокласен път с много завои през планината. Но ние сме свежи, в добро настроение и пътуваме с удоволствие. По някое време виждаме морето и забележителния мост Рио-Антирио. Одата за гръцката магистрала я написах вчера, така че днес няма да има патос. Слагам снимка.

Докато минаваме, ахкаме, ахкаме и ахкаме. Друго не можем да направим. Страшен мост, страшно чудо. Искаме и ние. Давай, Бойко, Дунав мост две, давай, ще ги бием! Ама не ни се вярва.
Таксата за минаване е 13 евро и нещо. Преминаваме го и поемаме към Килини. Пътя до там не е нещо забележително, пък е и близо. Няма такси. Фериботите за Закинтос са по по четири или пет на ден в зависимост от месеца. Юли месец са четири и ние точно сме изпуснали поредния, така че трябва да загубим някъде два и половина часа. Горещината е неприятна. Над 35 градуса е. Влажно. Но пък има таверни. Поразхождаме се колкото да не е без хич, децата намират полянка с катерушки на сянка, пък ние сядаме да пием по кафе и по узо. Часовете се изнизват неусетно и хайе пак по колите за да се натоварим на ферито. Лека кола плюс двама възрастни и две деца излиза 64€. Докато опашката върви, към нас се присъединява и друга здрава част от бандата. Те са тръгнали от България рано, рано и са ни настигнали. С други думи ако не сте мързеливи като нас, можете да си я спестите тая нощувка в Янина. Разстоянието се взима на веднъж без всякакъв проблем. Шофирането е 11 часа. Нататък няма да се разпростирам, хоп на ферибота, снимай ме тука, ей така, гледай риби, гледай птици, отпуска, вакация, ура.
Остров Закинтос има главен град, който също се казва Закинтос. Катедрала, крепост, пристанище, много таверни, магазинчета, многобройни сергии за сувенири криви, тесни, стръмни улички и палещо слънце. Една от гавните туристически атракции на острова са костенурките Карета-карета и по тази причина почти няма сувенир, който да не е във формата на костенурка. Правят вино - на мен не ми хареса, и зехтин - превъзходен. Ние купихме по бутилка зехтин за по 4-5€ за подарък на майките. Много им хареса. Купихме и пет шест малки фигурки костенурки по 1 евро за колеги и приятели. Толкова за сувенирите. Толкова и за град Закинтос.
За острова след малко.

Само да ти онагледя магистралата за която пишеш. Пътувахме по нея на път за Метеора пролетта на 2011.
ЖиПиЕсът ни има функция избягване на плащания по магистрали, използвайки я минахме по един живописен път с много изкачване, много слизане и много серпентини - само да си спестим 2.80 еврарчета за такса. За гориво обаче сигурно оставихне поне 20 лева отгоре.

Ето една панорамка от барчината а долу правата линия е магистралата :) (след тунел, пропаст и така :)



На връщане бързахме и цепихме през нея... голям кеф за малкия Дайко... и за нас :)

Грийне, ти понеже си нов в пътеписите, да ти кажа...
не се пише така, човеко! НЕ СЕ! Не може да разпалиш любопитството на читателя и после да одиш да...да работиш примерно. Точно като е дошла най-интересната част. Като рекламите дето прекъсват филмите точно, когато Леонсиу е награбил робинята Изаура или Люк Сакйуокър тамън е пуснал бомба в Звездата на смъртта....
Няколко часа стана твоето "след малко", му се не види макар!:mad:

Ето карта на Закинтос.

Ние бяхме в студия във Василикос.
Аз не съм по точните цифри, нека някой ме поправи ако греша в даваните цени по- долу. Мога да ви ориентирам, но не разчитайте на точност. По принцип, когато се правят сметки за почивка в Закинтос имайте предвид, че е около 20% по- скъпо отколкото, да речем, на Халкидики. Мен ако питате, струва си.
Първо за студията. Досега не сме почивали на такова място. Студията бяха от този тип сгради, в които архитекта е решил изцяло външния и вътрешния дизайн. Много приятно място. Не спира да ме учудва как успяват тези хора(дизайнери, архитекти и т.н.) да си представят нещата преди да ги реализират. Каменни къщи с дебели греди, дървени капаци, врати селски тип със старите брави от ковано желязо, вътрешните стени са също каменни и някъде бели, все едно варосани- това е общия вид. Обзавеждането обаче беше зашеметяваща еклектика. Наред с тежките дървени ракли има метални шкафчета, модернистични огледала, повече за украса, отколкото за оглеждане, много порцелан(слава Богу, децата са големи вече), много картини, и много украшения - фини фигурки, сглобени набързо лодки от корени, ей такива неща. Двора беше класика- маслини, барбекю, хамаци, къщичка на дърво и въжета за катерене. Местото е райско. Пазарлъка беше не на вечер ами така ангро, така че като пресметна сметката излиза около 75 евро на вечер за цялата ми банда. Това е спане само. Ние си готвехме.
За Плажовете ще започна с Банана бийч, защото, макар да е един от най- известните, за там има най- малко за разказване. Местото е страхотно и заради това е най- култивирано. Бар, коктейли, чадъри и шезлонги. Чадър и четири шезлонга са 8 евро. Коктейли, сандвичи и т.н. от 3 до 6, кафе 1.5€. Има водни забавления, някой от компанията плати май беше по петарка за дете за цял ден. Всички плажове в Закинтос са с мек пясък. Тъмен и сещате се- затова горещ. Има и други подобни плажове, макар и не толкова лъскави. В Лаганас например. Докато Василикос е със студия и е тихо и спокойно, Лаганас е с хотели и купона е там. Младежи, нощен живот, лайф. Плажа започва от хотелите и продължава далеч към един пуст нос, където няма нищо построено. Няма и да има, защото там снасят яйцата си морските костенурки карета-карета. Това са от онези грамаданските костенурки, сещате ли се? Разходихме се разбира се натам. Гнездата са обозначени от природозащитниците с едни такива дървени оградки и човек внимава. Тръгнахме да плуваме навътре. Децата с нас. Станаха рибки децата, плуват, гмуркат се, кефче е да ги гледаш. Плувахме, оглеждахме се, плувахме, оглеждахме се и бам - късмет! Една баба костенурка точно под нас. Една друга се мернала в далечината, аз не я видях, но избягала. Тази обаче беше в най- добро разположение на духа и ни позволи много да и се радваме. Костенурката беше голяма колкото възрастен човек, не преувеличавам. Калина, като я видя и почти вертикално изскочи от водата. Да не говорим, че целия плаж и минаващите корабчета разбраха какво става. Но все пак остана при нас, де, любопитството и беше поне равно на страха.
Костенурката ни позволи да я галим, оглеждаме, да заставаме пред муцуната, да я тупаме по черупката... децата се гмуркаха поне десет пъти до нея, заемаха стойки, пипаха я с ръце, с крака, заставаха на корубата и все едно карат сърф.
А аз не си бях взел водния фотопарат!!! Да се скъса човек от яд.
Но голям кеф беше старата госпожа. Накрая, след двайсет минути игра, спокойно и грациозно плесна един два пъти с плавниците си и изчезна в далечинината. "Айде стига, стига вече, деца". Голяма атракция беше тая костенурка. Калина също.
Разглеждането на костенурки е бизнес в Закинтос. Има корабчета със стъклено дъно и правят платени разходки. Нашето беше късмет и радост голяма. Случи се в първият ни ден.
Повечето други плажове са диви и мисля че на всички има означения с гнезда на карета-карета.
Пак ще пиша.

Да го завърша, че Уиндколорс вече сериозно ще ми се разсърди.
Два други плажа ще отбележа набързо. Всичките намерени от нашите приятели. (Тука искам малко да се оплача от несправедливо отношение и дискриминация. Не ми дадоха нито веднъж да водя аз. Верно е, че като тръгнахме от София поведох компанията към Перник вместо към Кулата, но съм сигурен, че и от Перник има път за Гърция, какво. Освен това Перник е един прекрасен град, можехме например да го разгледаме, вместо да правиме обратни завои и така нататък. И оттогава все трета четвърта кола. Все едно, ще замълча. Но ще го запомня.)
Единия плаж е Геракас. Геракас е основния "костенурков" плаж в Закинтос. Слиза се по едни дървени пътеки до него. Там природозащитниците имат постоянен пост, опънали са въжета които очертават единствено възможните пътеки и места където може да се върви и плажува. Забранено е забиването на чадъри и има много оградени гнезда с яйца. Всеки плажуващ минава инструктаж. На мен не ми хареса. Черен пясък, жега, прахоляк, няма душове, заведенията са далеч обратно нагоре по пътеката. Бе не го препоръчвам.
Плажа Дафне също е "костенурков". И там има гнезда с яйца. Той, обаче, е разположен така, че има построена симпатична таверна с десетки плажни чадъри. Сянка, душове, хапка и пийка. Много приятно място. Едно от местата, които повторихме, че бихме и потретили.


Костенурките, казах вече са едната голяма забележителност на Закинтос. Има още две. Едната е Навагио или Залива на корабокрушенеца:


Синьото на водата е такова, като на снимката. Страхотно синьо, като нарисувано. Идва от кварца в скалите и поради това водата е непрозрачна. Много синя вода, но нищо не се вижда с маска. Бели зърна кварц за плаж, все едно ходиш по зрял боб. Водата е дълбока и наситеното синьо, започва веднага от белия плаж, без граница между тях. На снимката изглежда жълт плажа, но е искрящо бял. Има и разбит кораб за фон и високи, високи бели скали. Убийствени снимки. Това е.
До там се стига с наето корабче. 20 евро за възрастен, децата са фри. Препоръката ми е да си наемете малко корабче. Има грамадански, луксозни кораби, които предполагам, че са голям лукс, но щом стигнете до плажа, освен вас слизат още 200 човека и става неприятна тарапана.


Третата забележителност са Сините пещери:




До там се стига със същото корабче, така че таксата, която казах по- горе е за двете. Сините пещери + Залива на корабокрушенеца.

Там обратно - прозрачна топла чудесна вода. Плувахме само двайсетина минути от корабчето, но после, като се свърши разходката, се върнахме с колите донякъде, намерихме пътека през скалите до долу и плажувахме до края на деня. Дълбоко е, да знаете. Скали и скок в кристална бездна. Красиво колкото си искаш, но непременно с плавници, шнорхел и любов към дълбокото.

Ами това е, приятели!

Имам да напиша за връщането и още един два лафа ми се ще да кажа общи и това ще е.

П.П. Забравих за корабчето с прозрачното дъно. Много приятно модернистично такова корабче на подводни криле. 17 евро на възрастен 15 на дете. Интересно беше много. През стъклото на дъното видяхме много костенурки. (Нито една не беше толкова голяма като Баба Костенурка.)


Забравих и за Камео. Това е малко островче до което се стига по дървено мостче. Приятно място. Коктейли в малко плажче, Има такса 6 евро на възрастен, но в таксата влиза един коктейл от ... 6 евро


Забравих и за ресторанта на залеза. Предполагам че ще е страхотен залез, защото ресторанта е на върха във вътрешността на дълбок тесен залив право на запад. 'Предполагам" защото ние залеза го изпуснахме )) А за друго не си струва да се ходи до този ресторант.


Забравих и за гмуркането. Видяхме животни всякакви, пещери подводни и си скъсах ластика на мсаката. 35 евро за сертифициран дайвър, 38 за туристическо гмуркане с инструктор.

Забравих да ги напиша тук, но са незабравими моменти от това лято.

Върнахме се в България по втория път. Крайбрежния. От Патра хванахме към Ламия и после тръгнахме нагоре Волос, Лариса, Катерини и така. Минава се покрай Олимп. Разказвахме си кой каквото знае за богове и герои. После намерихме една касетка със стара българска естрада и като се разпяхме... Пяхме аз и Бейби, децата не ги знаят тия песни. Не ги знаеха. Научиха ги, понеже не я сменихме тая ... леле касетка съм написал. хехехе, диск беше. MP3. "Касетка" хихихи. До София го слушахме. Патриоти ли сме или какво?!
Таксите по тоя път са едно петнайсет -двайсет евро. Без таксата за моста Рио-Антирио, която казах вече е 13 евро и нещо. Дано да се включи някой с по- точни данни. Има ги плащалниците и са начесто. Пътя е перфектен. От Патра до Ламия не е магистрала, но въпреки това си е пер-фек-тен път.
Ако имате време, това е вашия път, защото градчета, таверни и много плажове ви чакат там. Аз бих пътувал една седмица. Красота.
Този път бързахме, защото имах работа на следващия ден, но впрочем полицаи не видях. Само им брах страха. По- добре така, отколкото обратното, нали 12 часа път, но Бейби е стар шофьор, така че се сменяхме и беше ОК.
Толкова за пътуване, плажове и забележителности.
Иска ми се да напиша и нещо за отношението.
Нали ви казах, че на Дафне бихме се върнали пак. Предоплагам, че наполовина е заради приятните сервитьори и съдържатели в Таверната. Непосредствено, приятелско, усмихнато отношение. Майтапи, подаръци... Не ми се разпростира, но честна дума, чувствам и помня тия хора там като приятели. И не само там на Дафне. На вся-къ-де!
След като бяхме в Гърция отидохме на нашето си море. На Черно море са най- прекрасните моменти в живота ми, как да напиша как и колко е пълна душата ми като се сетя за изгреви, дюни красивото ми момиче - морската Бейби, бялата и усмивка, моята обич, децата. Никога няма да престана да го обичам, това е моето море, то ми говори. Като на Панайот Панайотов. Бяхме в Крайморие в къмпинга. Прекарахме страхотно, въпреки. Въпреки изморени, сърдити сервитьорки, въпреки мръсотията, въпреки каналната вода на морето. Въпреки това което ни казаха, въпреки това което ядохме, и въпреки обстановката в която спахме. Страхотно беше, но, не почувствах някой да ми е приятел.
Само моите маймуни
Наздраве!

Послепис: Последната ми препоръка е, ако имате възможност, ако работата ви позволява, ако децата не започват училище, ако цялата ви компания успее да го изработи, тогава идете в Закинтос септември месец. Юли и август е прекалено горещо. 37-39 градуса. Не е нещо нечувано, но е горещо.

Fin

А така! Минахте през Лариса и не се обадихте!
Е ми какво да ти кажа, много сте се минали..........станала съм невероятна готвачка, а и имам най-зелената тераса в околността:blum:

shshtt написа:станала съм невероятна готвачка,

откога коктейлите са готварство

сър Айвънхоу написа:

shshtt написа:станала съм невероятна готвачка,

откога коктейлите са готварство

Винаги са били. Даже подозирам, че след като са започнали да правят коктейли, хората са се сетили че и храната може да се приготвя по- специално.
Тва пътя за Индия, що е към алкохолна Европа, ми не например към Западна Африка? Заради индийското орехче в пунша! Ми тва са известни неща.

сър Айвънхоу написа:

shshtt написа:станала съм невероятна готвачка,

откога коктейлите са готварство

хм, наизуст говориш нещо ми се струва, не си ми опитал манджите щото

то и аз твойте не съм, така че можеш да се фукаш наволя
и само за протокола да вметна че коктейли нито правя нито пия

Green Light написа:

сър Айвънхоу написа:

shshtt написа:станала съм невероятна готвачка,

откога коктейлите са готварство

Винаги са били. Даже подозирам, че след като са започнали да правят коктейли, хората са се сетили че и храната може да се приготвя по- специално.
Тва пътя за Индия, що е към алкохолна Европа, ми не например към Западна Африка? Заради индийското орехче в пунша! Ми тва са известни неща.

можеш да се хващаш за сламката на коктейла да правиш овчарски скокове колкото си искаш, но пак ти се сърдя
мисли как ще се реабилитираш
аз се сещам за един начин ама някой друг път ще ти го кажа:blum:

Green Light написа: Янина е много приятно, малко, курортно градче. Има едно езеро Памводия или нещо такова се казвало, приятни ресторанчета около него, има и една красива крепост. Камъни видели вековете. Римляни, византийци, рицари, турци, дрънчене на мечове, резки заповеди и ура..

Тук е мястото да ви пусна откъс от Граф Монте Кристо. Янина е свързана с ужасяващото отмъщение на графа чрез още по- ужасяващ разказ на младата Хайде.
Албер е син на предателя Фернан, понастоящем граф де Морсер. Фернан предава Янина на турците. Граф Монте Кристо изравя тази история и я разкрива в най- неудобния момент. Мисля че проваля сватбата на Албер за коя ли беше красива девойка. Разказа за това съсипва Фернан и води до смъртта на Албер.

Откъс:
Албер се обърна към Хаиде.

— На каква възраст синьората е напуснала Гърция? — запита той.

— На пет години — отвърна Хаиде.

— И помни ли родината си?

— Като си затворя очите, виждам отново всичко, което съм видяла там. Ние имаме телесни и душевни очи. Телесните понякога забравят, но очите на душата помнят вечно.

— Кое е най-далечното минало, което можете да си припомните?

— Едва бях проходила: майка ми — тя се казваше Василики (Василики значи Царева, добави девойката, като вдигна глава), майка ми ме улавяше за ръка и двете забулени, взели всичките си жълтици, тръгвахме да просим за затворниците, като казвахме: „Който прави добро на сиромах, дава в заем богу“[4]. После, като напълнехме кесията, се прибирахме в двореца и без да обадим на баща ми, изпращахме на игумена парите, които хората ни даваха, като ни смятаха за беднячки, а той ги разпределяше между затворниците.

— На колко години сте били тогава?

— На три — каза Хаиде.

— Значи помните още от тригодишна възраст?

— Всичко!

— Графе — прошепна Морсер на Монте Кристо, — би трябвало да позволите на синьората да ни разкаже нещичко от живота си. Забранихте ми да й говоря за баща си, но тя ще ми заговори може би сама, а вие нямате представа как ще се зарадвам да чуя името му от една толкова хубава уста.

Монте Кристо се обърна към Хаиде, смръщи вежди, за да покаже, че тя трябва да обърне най-голямо внимание на думите му, и каза на гръцки:

— Ще ни разкажеш съдбата на баща си, но няма да споменеш нито името на предателя, нито предателството.

Хаиде въздъхна дълбоко и сянка помрачи чистото чело.

— Какво й казахте? — запита тихо Морсер.

— Повторих й, че сте мой приятел, та няма защо да скрива нещо от вас.

— И така — каза Албер — това отдавнашно събиране на милостиня за затворниците е първият ви спомен; следващият?

— Следващият ли? Виждам се под сянката на смоковници, край езеро, чиито потръпващи води съзирам и досега през листата; баща ми седи на възглавници, облегнал гръб о най-старата и най-листната смоковница, майка ми лежи в нозете му, а пък аз, още съвсем дете, играя с дългата до гърдите му бяла брада и със затъкнатия в пояса му ханджар с елмазена дръжка; от време на време при него идваше един албанец и му казваше нещо, на което аз не обръщах внимание, а баща ми отговаряше с все същия глас: „Убийте го!“ Или: „Пуснете го!“

— Странно — каза Албер, — да слушаш извън театър такива неща от устата на девойка и да си казваш: не е измислица. Е добре — запита той, — как в такъв случай, след този така поетичен свят, в който сте живели, при това така чудно минало, ви се струва сега Франция?

— Намирам, че е хубава страна — каза Хаиде, — но аз я виждам такава, каквато е, защото я гледам с очите на жена; а моята страна, напротив, съм виждала с очите на дете и затова ми се струва, че тя е обвита винаги в лъчезарна или мрачна мъгла, според това дали си я спомням като скъп роден край, или като място на горчиви страдания.

— Как е възможно, синьора — поддаде се неволно Албер на всемогъщите банални изрази, — да страдате още толкова млада?

Хаиде обърна поглед към Монте Кристо, който промълви с неуловим знак:

— Разкажи.

— Обликът на една душа се определя от първите й спомени, а като изключим двата, които току-що ви споменах, всичките ми спомени от младини са тъжни.

— Говорете, говорете, синьора — помоли Албер, — кълна ви се, че слушам с неизразимо удоволствие.

Хаиде се усмихна тъжно.

— Искате да мина към другите си спомени ли? — каза тя.

— Моля ви се — настоя Албер.

— Добре! Бях на четири години, когато една вечер майка ми ме събуди. Бяхме в двореца в Янина; тя ме взе от възглавниците, гдето спях, и щом отворих очи, видях, че е плакала.

Изнесе ме, без да продума. Като видях, че плаче, И аз едва не се разплаках.

— Мълчи, чедо! — прошепна тя.

Много често, непослушна като всички деца, аз продължавах да плача въпреки нейните утешения или заплашвания; но този път в гласа на горката ми майка прозвуча такъв ужас, че веднага млъкнах.

Тя бързаше по-скоро да се махнем.

Видях, че слизаме по широко стълбище; всички прислужнички на майка ми, натоварени със сандъци, торбички, накити, скъпоценности, кесии с жълтици, слизаха или по-точно тичаха по същото стълбище.

Зад жените вървеше охрана от двадесет души, въоръжени с дълги пушки и пищови и облечени в носията, която ви е вече известна, откакто Гърция стана държава.

— Вярвайте ми — добави Хаиде, като поклати глава и пребледня при тоя спомен, — имаше нещо зловещо в тази дълга редица от робини и полузаспали жени, или може би само на мене ми изглеждаха полузаспали, защото самата аз не бях се събудила съвсем.

По сводовете на стълбището се гонеха огромни сенки, които трепкаха в светлината на боровите факли.

— Бързайте! — обади се един глас от другия край на ходника.

Този глас накара всички да се сгушат, както порив на вятър в полето превива житните класове.

Аз изтръпнах:

Беше гласът на баща ми.

Той вървеше последен в разкошното си облекло и държеше в ръка карабината, която му бе подарил вашият император; облягаше се на своя любимец Селим и ни подкарваше, както овчар подкарва изплашено стадо.

— Баща ми — продължи Хаиде, като вдигна глава — беше прочут мъж, известен в Европа с името Али Тепеделенли, янински паша, пред когото Турция трепереше.

Кой знае защо; Албер също потрепера при тия думи, изречени с неизразимо високомерие и достойнство; струваше му се, че очите на девойката святкаха мрачно и зловещо, когато — като гадателка, призоваваща призрак — тя съживи спомена за кръвожадния образ, когото жестоката му смърт превърна в титан пред очите на съвременна Европа.

— Не след много — продължаваше Хаиде — се спряхме; бяхме стигнали края на стълбите, до брега на едно езеро. Майка ми ме притискаше до разтуптяната си гръд, а на две стъпки зад нас видях баща си, който се оглеждаше неспокойно на вси страни.

Пред нас имаше четири мраморни стъпала, а в подножието на последното стъпало се люлееше лодка.

От мястото, гдето бяхме, виждахме някаква тъмна маса насред езерото: кьошкът, където щяхме да отидем.

Може би поради тъмнината ми се стори, че този кьошк е доста далеко. Слязохме в лодката. Припомням си, че греблата никак не плискаха във водата; наведох се да ги погледна: нашите паликарета ги бяха увили в поясите си.

Освен гребците в лодката бяхме само жените, баща ми, майка ми, Селим и аз.

Паликаретата стояха на брега, коленичили на най-долното стъпало, за да се защищават зад трите по-горни, ако бъдат нападнати.

Лодката ни пореше водите като вихър.

— Защо плаваме толкова бързо? — попитах майка си.

— Шт, чедо! — прошепна тя. — Защото бягаме.

Не разбрах. Защо ще бяга всемогъщият ми баща, от когото обикновено всички бягаха и чийто девиз беше:

Мразят ме, значи се боят от мене!

Баща ми наистина бягаше през езерото. По-късно ми казаха, че гарнизонът на Янина, комуто дотегнала продължителната служба…

Тук Хаиде спря изразителния си поглед върху Монте Кристо, който не отдели вече своя от очите й. И девойката позабави разказа, като човек, който измисля или съкращава.

— Казвахте, синьора — подкани я Албер, следящ с най-голямо внимание разказа, — че гарнизонът на Янина, комуто дотегнала продължителната служба…

— Влязъл в преговори със сераскера Хуршид, изпратен от султана да залови баща ми; тогава именно баща ми изпратил при султана един френски офицер, в когото имал пълно доверие, и решил да се оттегли в отдавна приготвения кьошк, наричан Скривалището.

— А спомняте ли си, синьора — запита Албер, — името на този офицер?

Монте Кристо отправи към девойката светкавичен поглед, който Морсер не можа да забележи.

— Не — отвърна тя, — не си го спомням, но може би ще си го припомня по-късно и ще ви го кажа.

Албер щеше да изрече името на баща си, обаче Монте Кристо вдигна полекичка пръст, за да му даде знак да мълчи; младежът си припомни клетвата и млъкна.

— Наближавахме кьошка. Едно приземие с красиви арабески, с чардаци до самата вода и горен етаж с изглед към езерото — само това се виждаше от този дворец.

Но под приземието започваше един подземен ход навътре в острова — просторна пещера, дето заведоха майка ми, мене и жените при струпаните накуп шейсет хиляди кесии и двеста бурета; в кесиите имало двадесет и пет милиона в жълтици, а в буретата трийсет хиляди ливри[5] барут.

Селим, любимецът на баща ми, за когото вече ви споменах, стоеше при буретата на денонощна стража, с копие със запален фитил на върха; имал заповед да вдигне във въздуха всичко — кьошк, охрана, паша, жени и злато — при първия знак от баща ми.

Припомним си, че нашите робини, които знаели това ужасно съседство, денонощно се молеха, плачеха и стенеха.

И до днес помня младия, бледен, черноок войник, и когато Архангел Михаил[6] пристъпи към мене, сигурно ще ми се стори, че виждам Селим.

Не бих могла да кажа колко време останахме така: в ония дни не знаех още какво нещо е време; понякога, но много нарядко, баща ми ни повикваше с майка ми на чардака; това ми беше едничката радост, защото в подземието виждах само стенещи сенки и запаления фитил на Селим. Баща ми седеше пред широка бойница, не отделяше мрачния си поглед от далечния кръгозор и се вглеждаше във всяка тъмна точка, която се появяваше по езерото, а майка ми, полулегнала до него, скланяше глава на рамото му; аз играех в нозете й и с детско възхищение, пред което всичко придобива по-огромни размери, се радвах на стръмния Пинд, извисен далеко пред нас, на Янинската крепост, с ъгловати бели кули, изникнали от сините води на езерото, на огромните, прилепнали до скалите тъмнозелени кичури, които приличаха отдалеко на мъх, а бяха всъщност исполински борове и грамадни мирти.

Една сутрин баща ми изпрати да ни повикат; намерихме го наглед спокоен, но по-блед от друг път.

— Още малко търпение, Василики, скоро ще се свърши всичко; днес пристига султанският ферман, който ще реши съдбата ми. Ако ме помилва напълно, ще се върнем победоносни в Янина; ако новините са лоши, ще избягаме още тази нощ.

— Ами ако не ни пуснат да избягаме? — попита мама.

— О, бъди спокойна! — отговори усмихнато Али. — Селим и запаленият фитил ще ги вразумят. Те искат да умра, но не да загинат заедно с мене.

Майка ми само въздъхна при това утешение, изречено без сърце от баща ми.

Тя му приготви ледена вода, каквато той пиеше постоянно, защото, откакто се бяхме прибрали в кьошка, изгаряше от страшна треска; напръска с ухания брадата и запали чибука му. Баща ми съзерцаваше понякога с часове как димът се вие във въздуха.

По едно време трепна така ненадейно, че се уплаших.

После, без да отделя поглед от точката, приковала вниманието му, поиска далекогледа.

Майка ми му го подаде, станала беше по-бяла от стената, до която се бе облегнала.

Видях, че ръката на баща ми трепереше.

— Една… две… три… четири лодки — промълви той.

Стана, грабна оръжието си, сипа барут в пищовите.

— Василики — обърна се към майка ми и потрепера, — настъпи решителният миг. След половин час ще узнаем отговора на върховния повелител; прибери се с Хаиде в подземието.

— Не искам да те напусна — каза Василики, — ако умреш, господарю, искам да умра заедно с тебе.

— Вървете при Селим! — извика баща ми.

— Сбогом, господарю! — промълви майка ми, превита на две, сякаш предугаждаше приближаването на смъртта.

— Отведете Василики — заповяда баща ми на паликаретата.

Мене ме бяха забравили, но аз изтичах и протегнах ръце към него; той ме видя. Наведе се и долепи устни до челото ми.

Това беше последната му целувка. Още я усещам на челото си.

Докато слизахме, през решетката на чардака зърнахме лодките, които растяха, колкото повече се приближаваха и от черни точки се бяха превърнали вече в птици, плуващи по повърхността на езерото.

Двадесет паликарета, седнали в кьошка до нозете на баща ми и закрити от дървената ограда, дебнеха през това време с кръвожаден поглед пристигащите лодки, като държаха в ръка дългите си пушки, украсени със седеф и сребро; подът беше осеян с патрони; баща ми поглеждаше часовника си и се разхождаше тревожно.

Това съм запомнила от минутата, когато оставих баща си след последната му целувка.

Минахме с майка ми през подземието, Селим беше все на поста си и ни се усмихна тъжно. Донесохме си възглавници от другия край на пещерата и седнахме при Селим: при големи опасности преданите сърца се търсят едни други, а макар че бях дете, аз усещах несъзнателно, че над главите ни витае страшна беда.

Албер бе чувал често — не от баща си, който никога не говореше по това, — а от чужди хора подробности около последните минути на янинския паша; чел бе различни описания на неговата смърт, но тази случка, оживяла чрез присъствието и гласа на девойката, този жив и тъжен разказ го прониза с неизразимия си чар и ужас.

Погълната изцяло от тия страшни спомени, Хаиде замълча за миг; челото й като клюмнало от буря цвете се бе склонило до ръката, а унесеният поглед сякаш още виждаше накрай кръгозора зеления Пинд и сините води на Янинското езеро, вълшебно огледало, отразило възкръсналата в разказа й мрачна картина.

Монте Кристо я гледаше с неопределима смесица от любопитство и състрадание.

— Продължавай, моето момиче — каза на ромейски графът.

Хайде вдигна глава, сякаш току-що изречените звучни слова я събудиха от сън, и продължи:

— Беше четири часът следобед, навън беше ясно и светло, но в подземието бяхме в пълен мрак.

Само една светлинка блещукаше в пещерата, като мигаща звезда в черно небе — фитилът на Селим. Майка ми беше християнка и се молеше.

Селим повтаряше от време на време свещените думи:

— Велик е господ!

Майка ми все още имаше някаква надежда. Докато слизахме, й се бе сторило, че зърнала изпратения в Цариград франк, в когото баща ми имаше безусловно доверие, защото знаеше, че войниците на френския султан са обикновено благородни и великодушни. Тя пристъпи към стълбите и се ослуша.

— Наближават — каза, — дано носят мир и живот.

— Защо се боиш, Василики? — отговори ласкаво и гордо Селим. — Ако не носят мир, ще ги погубим.

И раздуха пламъка на фитила със замах, от който заприлича на древнокритския Дионисий.

Но аз, все още наивно дете, се плашех от тая смелост, която ми се струваше свирепа и безсмислена, и се боях да умра сред пламъци.

Майка ми трябва да е изпитвала същия страх, защото усещах как трепери.

— Боже, боже, мамо! — виках аз. — Ще умрем ли?

Плачовете и молитвите на робините се засилиха при тия мои думи.

— Чедо — отвърна Василики, — да не даде бог някой ден да пожелаеш тази смърт, от която днес се боиш!

После запита още по-тихо:

— Каква е заповедта на господаря ти, Селим?

— Ако ми изпрати кинжала си, султанът отказва да го помилва и трябва да подпаля буретата; ако ми изпрати пръстена си, султанът му прощава и ще предам барутния погреб.

— Приятелю — каза майка ми, — като пристигне заповедта на господаря, ако ти изпрати кинжала, вместо да ни погубиш със смърт, от която и двете треперим, ще ти протегнем шия да ни убиеш с него.

— Добре, Василики — отговори спокойно Селим.

Изведнъж ни се счуха викове ослушахме се — виковете бяха радостни. Нашите паликарета повтаряха името на франка, изпратен в Цариград; явно беше, че е донесъл благоприятен отговор от върховния повелител.

— Не си ли спомняте името на тоя франк? — попита Морсер, готов да подпомогне паметта й.

Монте Кристо му направи знак.

— Не — отвърна Хаиде, — не си го спомням. Глъчката се засили; чуха се стъпки: по стълбите към подземието слизаха хора.

Селим приготви копието.

След малко някаква сянка се мярна в синкавата дрезгавина до входа на подземието, отдето проникваше дневната светлина.

— Кой? — викна Селим. — Който и да си, нито крачка напред!

— Слава на султана! — каза сянката. — Везирът Али получава пълно опрощение. Оставят му не само живота, но и богатството, и имота.

Майка ми извика от радост и ме притисна до сърцето си.

— Стой! — каза Селим, като я видя, че се втурва да излезе. — Нали знаеш, че трябва да ми дадат пръстена.

— Вярно — сети се майка ми, после коленичи и ме вдигна към небето, сякаш като се молеше богу за мене, искаше да ме приближи към него.

Хаиде замълча отново, обзета от вълнение, оросило с пот пребледнялото й чело, пресипналият глас като че не можеше да мине през пресъхналото гърло.

Монте Кристо наля в чаша малко ледена вода и каза с кротост, в която прозвуча и заповедническа нотка:

— Смелост, моето момиче!

Хаиде изтри очи и челото си и продължи:

— През това време очите ни, вече свикнали с тъмнината, познаха пратеника на пашата: беше наш приятел.

И Селим го бе познал, но честният момък знаеше само едно: да слуша!

— От чие име идваш? — попита той.

— От името на нашия господар Али Тепеделенли.

— Ако идваш от името на Али, знаеш какво трябва да ми предадеш, нали?

— Да — отговори пратеникът — и ти нося пръстена му.

В същото време вдигна ръка над главата си; но той беше много далеко, а не беше и достатъчно светло, за да може Селим да различи и познае предмета, който му показваха.

— Не виждам какво държиш каза той.

— Ела по-насам — предложи пратеникът — или пък аз да се приближа.

— Нито едното, нито другото, — остави това, което ми показваш, на светлото и се отдръпни, докато го видя.

— Добре — съгласи се пратеникът.

И се отдръпна, след като остави уговорения знак на мястото, посочено от Селим.

Сърцата ни се разтуптяха: защото оставената вещ действително приличаше на пръстен, но дали беше наистина пръстенът на баща ми?

Все още със запаления фитил в ръка, Селим отиде до входа, наведе се радостно към светлата ивица и прибра оставения знак.

— Пръстенът на господаря — каза той, като го целуна. — Добре.

Наведе фитила до земята и го угаси с крак.

Пратеникът извика от радост и плесна с ръце. Веднага дотичаха четирима войници на сераскера Хуршид и Селим падна пронизан от пет кинжала. И пратеникът го бе пробол.

Опиянени от престъплението си, макар все още пребледнели от страх, те се втурнаха в подземието да видят дали няма нейде огън, като се препъваха в торбите със злато.

През това време майка ми ме грабна и през криволичещи пътеки, познати само на нас, стигна до едни тайни стълби в кьошка, отдето се чуваше страхотна врява.

Долните помещения бяха изцяло заети от чохадарите на Хуршид, значи от нашите врагове.

Тъкмо когато майка ми щеше да бутне вратичката, чухме заплашителния глас на пашата.

Майка ми долепи око до една пролука между дъските; пред моите очи също имаше пролука, през която погледнах.

— Какво искате? — викаше баща ми на някакви мъже, които държаха в ръка хартия, изписана със златни букви.

— Искаме само да ти съобщим — обади се един от тях — волята на негово величество. Виждаш ли тоя ферман?

— Виждам го — отвърна баща ми.

— Чети тогава! Главата ти искат с него!

Баща ми се изсмя и този смях прогърмя по-страшно от заплаха; още докато се смееше, два изстрела излетяха от ръцете му и убиха двама души.

Паликаретата, налягали на пода около баща ми, станаха и откриха огън; стаята се изпълни с глъч, огън и дим.

В същия миг започнаха да стрелят и от другата страна; куршуми пробиваха дъските около нас.

Колко красив и величествен беше баща ми, везирът Али Тепеделенли, сред куршумите, с ятаган в ръка, с почерняло от барута лице! И как бягаха враговете му!

— Селим! Селим! Подпалвачо Селим! Изпълни си дълга!

— Селим е мъртъв! — обади се един глас от другия край на кьошка. — А ти, господарю Али, си загубен!

В същия миг се чу глух гърмеж и подът пред баща ми се продъни.

Чохадарите стреляха отдолу. Три-четири паликарета паднаха, пронизани отдолу нагоре с изстрели, които разкъсаха телата им.

Баща ми изрева, пъхна пръсти в пробивите от куршумите и изтръгна една цяла дъска.

В същия миг през тоя отвор изгърмяха двадесет изстрела, пламъкът бликна като от вулкан, стигна до тапетите и ги подпали.

Сред това невиждано безредие и страшни викове два поясни гърмежа и два по-сърцераздирателни вика ме смразиха от ужас. Двата гърмежа бяха наранили смъртоносно баща ми, двата вика бяха негови.

Но той стоеше все още прав, вкопчил се о един прозорец. Майка ми се мъчеше да изкърти вратата, за да умре с него; но тя беше заключена от отвъдната страна.

Паликаретата около баща ми се гърчеха в предсмъртни мъки; двама-трима, останали незасегнати или само леко ранени, скочиха през прозорците. Изведнъж целият под изтрещя и се сгромоляса. Баща ми падна на едно коляно; двадесет ръце, въоръжени със саби, пищови, ятагани се протегнаха в миг, двадесет души се нахвърлиха едновременно срещу един сам човек и баща ми изчезна във вихрушка от пламъци, раздухани от тия ревящи демони, сякаш самият ад се бе разтворил под нозете му.

Усетих, че се търкулнах на земята: майка ми бе припаднала.

Хаиде отпусна ръце и простена, поглеждайки графа, сякаш искаше да запита доволен ли е от послушанието й.

Графът стана, отиде при нея, взе ръката й и каза на ромейски:

— Почини си, мило дете, и бъди смела, като помниш, че има господ, който наказва предателите.

— Наистина страшна история, графе — каза Албер, изплашен от пребледняването на Хаиде, — и аз се укорявам, че проявих такова жестоко любопитство.

— Няма нищо — отвърна Монте Кристо.

После сложи ръка върху главата на девойката.

— Хаиде — продължи той — е храбра девойка, а понякога изпитва и облекчение, като разказва страданията си.

— Защото, господарю — побърза да каже тя, — защото страданията ми припомнят твоите благодеяния.

Албер я погледна с любопитство; тя не бе разказала още това, което най-много му се искаше да чуе, именно как е станала робиня на графа.

Хаиде долови това желание и в погледа на графа, и в погледа на Албер. И продължи:

Когато майка ми се свести, и двете бяхме пред сераскера.

— Убийте ме — каза тя, — но пощадете честта на вдовицата на Али.

— Няма защо да се обръщаш към мене — отговори Хуршид.

— А към кого?

— Към новия си господар.

— Кой е той?

— Ето го.

И Хуршид ни посочи един от тия, които спомогнаха най-много за смъртта на баща ми — продължи мрачно и гневно девойката.

— И вие станахте собственост на тоя човек? — запита Албер.

— Не — отвърна Хаиде; — той не дръзна да ни задържи; продаде ни на търговци на роби, които отиваха в Цариград. Минахме през Гърция и пристигнахме полумъртви пред входа на императорския дворец, задръстен от любопитни, които се отдръпваха да ни направят път. Мама вдигна глава да проследи погледите им, изписка и падна, като ми посочи една глава над вратата.

Под главата имаше надпис:

„Това е главата на Али Тепеделенли, янински паша“.

Разплаках се и се помъчих да вдигна майка си; но тя беше мъртва!

Отведоха ме на пазара: един богат арменец ме купи, изучи ме, нае ми учители и като станах на тринайсет години, ме продаде на султан Махмуд.

— От когото — каза Монте Кристо — я откупих, както вече ви казах, Албер, срещу един изумруд, като оня, в който крия зрънцата хашиш.

— О, ти си добър и велик, господарю мой — промълви Хаиде, като целуна ръката на Монте Кристо, — и аз съм щастлива, че съм твоя робиня!

Албер изглеждаше замаян от това, което бе чул.

— Допийте си кафето — подсети го графът, — разказът приключи.