Някакви си там Песняры и други такива
Публикувано на: 30.09.06, 23:30
Къде си ти моя черноока, къде? Пеят Песняры - Вологда в някакъв забравен от бога, дявола и хората даже опит за клип от средата на 70те. Попаднах му съвсем случайно, изтеглих го и застинах на екрана. Има ли смисъл да ви казвам, че тази песен бе един от хитовете на доперестроечна България, която звучеше по радиота, радиоточки и други форми за масово известяване.
И чак сега усетих магията на онези години, когато всичко е било така реално.
И човешко, всичко е излизало от ръцете на човек, всичко е било наше. И чие да е?
Всъщност, няколко дни си мисля да си призная, че напоследък лудвам. От работа, от абсурди, от напрежение. Работният ми ден започва в 7 и завършва след 21.00.
Парите не са лоши, но не са това, което кара кожата ми да се сгърчва от удоволствие.
И затова една вечер бях така капнал, че почти заспах в Ла Банка. В друга седях в таксито и заспах за секунди, докато се возихме по мокрите от дъжда улици, само за да стана и да платя и да се придвижа към входа...секунди след като заспах. И това ли ме чака?
Много искам да ми предложат да попътувам във времето, за да се окажа в 60-те -70 – те години на 20 век, които никога да не свършват. Точно по вкуса ми, достатъчно съвременни и недостатъчно модерни. Вече взех, че разбрах Чарли Чаплин и неговия ужас, изразен в Модерни Времена. Вероятно пак ще си бъда учител, ще живея прост и лишен от екстри живот, помпен от ентусиазма на масите, повлечени по улицата след поредната нова революционна песен. И как ми се ходи на танцова вечеринка, много подобна на дискотеките на Бирхала през 1988-1989 в Стара Загора. И защо една такава инициатива умря? А беше страхотно, поне за мен, наивният дечко. Не знам, може би много съм вече възрастен, прекалено възрастен, за да мога да се зарадвам на живота.
Кога последен път се радвах?
Когато успях с яден тон да насоля жената, която събираше парите за тока на стълбището.
Маргото пиеше кафе, аз излязох на вратата по тениска на Нови Цветя и камуфлажни панталони, изгледах я с недоумение, когато бившата ми колежка ми обясни, че трябвало да платя 3.40 за два поредни месеца. С вулканична тактичност и изразих своите съмнения, че аз вероятно не съм вампир и понеже в тъмното няма как да се движа, вероятно е по-удачно да не плащам. Тя зяпна.
Днес бях на път да стана и да заблъскам в асфалта един нахален циганин, който се опита да ме ръси под предтекст, че бил гладен. Бях толкова уморен, че вече виждах как му забивам крак в лицето. И го довършвам с чупене на ръцете.
Отпратих го с “Изчезни!”, за да не дам воля на фантазията си. Май Румяна ме изгледа едно странно. Не знам, бе тъмно.
И откога не съм получавал писма. Трябва и аз като геройчето на Ено Рауд да си пиша и сам да си отговарям. И пак пускам песента...
Письма, письма лично на почту ношу.
Словно, я роман с продолженьем пишу.
Знаю, точно знаю, где мой адресат,
В доме, где резной палисад.
Где же моя черноглазая где,
В Вологде-где-где-где,
В Вологде где,
В доме, где резной палисад.
Шлю я, шлю я ей за пакетом пакет.
Только, только нет мне ни слова в ответ.
Значит, значит стоит иметь ей ввиду,
Сам я за ответом приду.
Чтоб ни случилось я к милой приду,
В Вологду-гду-гду-гду,
В Вологду-гду,
Сам я за ответом приду.
Вижу, вижу алые кисти рябин.
Вижу, вижу дом ее номер один.
Вижу, вижу сад со скамьей у ворот.
Город, где судьба меня ждет.
Вот потому-то мила мне всегда
Вологда-гда-гда-гда
Вологда-гда
Город, где судьба меня ждет.
Сетих се, че някога и аз имах една такава черноока, на която пишех писма всеки ден. Бяхме събрали по 1 чувал с писма. Моят аз предадох за вторична хартия или изгорих. Не помня.
И тя отиде за вторична хартия. Или я изгорих. Май второто. Беше ужасно отдавна. Тя имаше странен почерк. Наскоро намерих нещо писано от нея в едно тефтерче. Разписание на влак, който така и така не бяхме хванали. Тогава. Стана ми странно.
Май ще е пусна смс ей сега. Нищо, че вече спи, по всяка вероятност с мъжа си.
Ах този път, ах тези преходи Москва – Петушки. Отдавна не съм пътувал към Петушки, а ми трябва.
И чак сега усетих магията на онези години, когато всичко е било така реално.
И човешко, всичко е излизало от ръцете на човек, всичко е било наше. И чие да е?
Всъщност, няколко дни си мисля да си призная, че напоследък лудвам. От работа, от абсурди, от напрежение. Работният ми ден започва в 7 и завършва след 21.00.
Парите не са лоши, но не са това, което кара кожата ми да се сгърчва от удоволствие.
И затова една вечер бях така капнал, че почти заспах в Ла Банка. В друга седях в таксито и заспах за секунди, докато се возихме по мокрите от дъжда улици, само за да стана и да платя и да се придвижа към входа...секунди след като заспах. И това ли ме чака?
Много искам да ми предложат да попътувам във времето, за да се окажа в 60-те -70 – те години на 20 век, които никога да не свършват. Точно по вкуса ми, достатъчно съвременни и недостатъчно модерни. Вече взех, че разбрах Чарли Чаплин и неговия ужас, изразен в Модерни Времена. Вероятно пак ще си бъда учител, ще живея прост и лишен от екстри живот, помпен от ентусиазма на масите, повлечени по улицата след поредната нова революционна песен. И как ми се ходи на танцова вечеринка, много подобна на дискотеките на Бирхала през 1988-1989 в Стара Загора. И защо една такава инициатива умря? А беше страхотно, поне за мен, наивният дечко. Не знам, може би много съм вече възрастен, прекалено възрастен, за да мога да се зарадвам на живота.
Кога последен път се радвах?
Когато успях с яден тон да насоля жената, която събираше парите за тока на стълбището.
Маргото пиеше кафе, аз излязох на вратата по тениска на Нови Цветя и камуфлажни панталони, изгледах я с недоумение, когато бившата ми колежка ми обясни, че трябвало да платя 3.40 за два поредни месеца. С вулканична тактичност и изразих своите съмнения, че аз вероятно не съм вампир и понеже в тъмното няма как да се движа, вероятно е по-удачно да не плащам. Тя зяпна.
Днес бях на път да стана и да заблъскам в асфалта един нахален циганин, който се опита да ме ръси под предтекст, че бил гладен. Бях толкова уморен, че вече виждах как му забивам крак в лицето. И го довършвам с чупене на ръцете.
Отпратих го с “Изчезни!”, за да не дам воля на фантазията си. Май Румяна ме изгледа едно странно. Не знам, бе тъмно.
И откога не съм получавал писма. Трябва и аз като геройчето на Ено Рауд да си пиша и сам да си отговарям. И пак пускам песента...
Письма, письма лично на почту ношу.
Словно, я роман с продолженьем пишу.
Знаю, точно знаю, где мой адресат,
В доме, где резной палисад.
Где же моя черноглазая где,
В Вологде-где-где-где,
В Вологде где,
В доме, где резной палисад.
Шлю я, шлю я ей за пакетом пакет.
Только, только нет мне ни слова в ответ.
Значит, значит стоит иметь ей ввиду,
Сам я за ответом приду.
Чтоб ни случилось я к милой приду,
В Вологду-гду-гду-гду,
В Вологду-гду,
Сам я за ответом приду.
Вижу, вижу алые кисти рябин.
Вижу, вижу дом ее номер один.
Вижу, вижу сад со скамьей у ворот.
Город, где судьба меня ждет.
Вот потому-то мила мне всегда
Вологда-гда-гда-гда
Вологда-гда
Город, где судьба меня ждет.
Сетих се, че някога и аз имах една такава черноока, на която пишех писма всеки ден. Бяхме събрали по 1 чувал с писма. Моят аз предадох за вторична хартия или изгорих. Не помня.
И тя отиде за вторична хартия. Или я изгорих. Май второто. Беше ужасно отдавна. Тя имаше странен почерк. Наскоро намерих нещо писано от нея в едно тефтерче. Разписание на влак, който така и така не бяхме хванали. Тогава. Стана ми странно.
Май ще е пусна смс ей сега. Нищо, че вече спи, по всяка вероятност с мъжа си.
Ах този път, ах тези преходи Москва – Петушки. Отдавна не съм пътувал към Петушки, а ми трябва.
