Освобождението на България от Турско робство се случва с кръвта на хиляди руснаци(а също румънци и финладци) и това им спечелва моята вечна благодарност, но нека си зададем въпросите какво целят руснаците с тази война и защо я водят.
Едната причина е да помогнат на братята си българи, православни християни. Източния въпрос звучи гръмко в цяла Европа, а Априлското въстание завърта ножа в раната. Трябвало е нещо да се направи.
Другата е да си вземе обещаното парче от баницата. Баницата Балкански полуостров се обсъцда съвсем открито. На двустранни срещи Русия и Австроунгария, или на конференции – като Цариградската. Целта е балканските дъжави да са малки, зависими, или направо окупирани. Както е случая например с Босна.
Войната завършва както знаеме и както знаеме България е разделена на две.
Съединението през 1885та година е напълно неочаквано и в жесток разрез с руските интереси. Една голяма държава, просто не може да бъде администрирана по начина по който са се надявали руснаците. Съединението автоматично означава политика и държавност на съвсем различно ниво. Затова не е чудно, че среща жесток отпор от тяхна страна. Руснаците се чувстват минати.Авструнгария си взима своето босненци и херцеговци мирно и тихо си стоят в окупация, а горките руснаци трябва да се оправят с тия българи!!!
Батенберг е свален и започват да се наливат пари за бунтове и дестабилизиция с директна цел - разделяне.
Не успяват, но причиняват у нас дълъг преиод на политически убийства и опити за метежи, които стигат чак до края на Първата световна.
Как руснаците са смятали да управляват България си личи от първия преврат. Александър 3ти, чрез руския военен аташе просто нарежда на българските офицери да детронират Александър 1ви –Батенберг. Отначало изглежда сякаш няма да го бъде, но в края на краищата успяват.
По нататък офицерски бунтове. Просто са ни искали слаби и не жалят усилия в тази посока. Без всякаква подкрепа в обществото, опитват да направят преврат година след година. Тези бунтове се подготвят и финансират съвсем открито в и от Русия. Това е ясно от последвалите процеси. Паница, например, за неговия си бунт получава 60 хиляди франка и конкретна помощ и обещания и т.н. ОТКРИТО, а не в заговорнически стил руския консул му казва, че въстание в Македоиния(това е било искане на Коста Паница, или молба по- точно) не съвпада с руските национални интереси, но преврат трябва да има. Ето ти, казали му 60 хиляди, обещаваме ти и оръжие, действай. И той, човека, действал.
Известни са заговори за убийството на Стамболов. Убийците получават руски пари. На Фердинанд – същота работа пари оръжие и всичко. В Одеса същесвува една организация наречена Славянско благотворително дружество, която финансира политически убийства и преврати в България.
И това е практически до 1918година.
Има един известен процес. Този срещу Каравелов и Трайко Китанчев. Там нещата на мен лично много ми се изясняват. Това е процеса за убийството на Христо Белчев. Той бива убит погрешка. Заговорниците са искали да убият Стамболов. Значи процеса е скалъпен. Обвиняват хора, които не са участвали в този заговор. Осъждат ги и обесват петима, които са непричом.
Но все пак обстановката причинена от руската ръка в ония години е много ясна.
Ще пусна по- долу статия за това убийство. Само една любопитна подробност искам да напиша. Адвокат на Каравелов и Китанчев е Алеко Константинов. Сам убит погрешка в много подобен атентат пет години по- късно.
(Следва криминалната статия и линк. Интересна е много.)
Русия(от серията българско исторически)
-
Green Light
- Мнения: 13475
- Регистриран на: 22.09.06, 21:57
-
Green Light
- Мнения: 13475
- Регистриран на: 22.09.06, 21:57
Съжалявам, че е толкова дълго
32. Убийството на Христо Белчев
http://www.krumblagov.com/fifty/32.php
Много български министри са станали жертва на атентат и Христо Белчев нe e сред най-видните. Даже вдовицата, която оставя, е по-известна от него. Всъщност Белчев не е бил толкова влиятелна личност, че враговете му да планират неговото убийство. Също като Алеко Константинов той е застрелян по грешка. Покушението срещу него е поставено в класацията, защото заговорът всъщност е бил насочен по-високо срещу българския министър-председател.
Белчев е високо образован и ерудиран човек. По време на стамболовото управление става финансов министър и е единственият поет, заемал този пост. Женен е за красавицата Мара Белчева, една от първите български поетеси. През 1891 г., когато стават описваните събития, Белчев е само на 34 години. Той е добър приятел на министър-председателя Стефан Стамболов и двамата често се отбиват в любимите заведения на премиера. Едно от тях е кафе-сладкарница “Панах” на бул. “Цар Освободител”, на мястото на сегашния хотел “България”.
Стамболов управлява с твърда ръка и има много врагове, особено сред македонската емиграция. Прогоненият от България Димитър Ризов, шурей на стамболовия приятел Димитър Петков, крои в Белград планове за убийството на “тирана”. Той намира съмишленик в лицето на оръжейния майстор Наум Тюфекчиев, македонец от Ресен. В Белград се събират Наум, брат му Никола и бившият офицер Кръстьо Ножаров. В заговора са привлечени още Михаил Ставрев с прякор Халю и най-малкият брат на Тюфекчиеви Димитър, наричан Денчо. Той е едва 18-годишен. Денчо следи какво прави Стамболов, след като излезе от Министерския съвет, и съобщава, че често се отбива в близкото кафене “Панах”. (По онова време Министерският съвет се е намирал в сградата на БДЖ, на ъгъла на улиците “Раковски” и днешната “Иван Вазов”.)
Убийците решават да заложат засадата край кафенето. Тъй като Стамболов ходи винаги с един стражар за охрана, за конспирацията е спечелен и той. Това е Спас Антонов, бивш хайдутин. Неговата задача е да изостане от Стамболов в решителния момент, като остави заговорниците да го убият и избягат, без да издава връзката си с тях.
На 15 март 1891 г. четиримата терористи причакват Стамболов, който седи с Христо Белчев в кафе-сладкарница “Панах”. Към 20 часа двамата излизат и тръгват покрай градската градина по ул. “Левски”. Вече е тъмно, а София е зле осветена. Атентаторите са групирани по двойки. Халю и Никола Тюфекчиев са определени за извършители, а Ножаров и Денчо ги подсигуряват, като същевременно дебнат дали телохранителят Антонов ще изпълни обещанието си. Халю и Никола тръгват срещу двамата министри. Знае се, че премиерът ходи винаги със зареден револвер в джоба. В момента, когато се разминават, Халю сграбчва дясната ръка на Стамболов, за да му попречи да извади оръжието. Говори се, че министър-председателят носи ризница, затова с другата ръка Халю стреля в главата му, но в последния миг Стамболов успява да го блъсне и куршумът улучва Никола Тюфекчиев. На свой ред Никола стреля по жертвата, но премиерът съобразително заляга и атентаторът ранява Халю в дясната ръка. Той изпуска пистолета си.
В този момент Христо Белчев прави една фатална грешка побягва към градската градина. В тъмнината Денчо Тюфекчиев го обърква със Стамболов и го застрелва. Убийците смятат Стамболов за мъртъв и побягват, а телохранителят Антонов, според предварителната уговорка, бавно ги подгонва и ги загубва в градината. За алиби все пак стреля във въздуха.
След като атентаторите изчезват, разтрепераният Стамболов побягва по ул. “Левски” към ул. “Граф Игнатиев”, влиза в една месарница, за да се успокои, а после отива до полицейския участък на ъгъла с ул. “Раковски”. Оттам взема стражари и се връща на местопрестъплението. Добри Ганчев, учител по български на княз Фердинанд, който става неволен свидетел на атентата, разказва:
Кога всичко утихна, аз доближих до вратата, дето се даде фаталният изстрел. Към там отиваха и други хора откъм кафенето. Навлязохме в градината и на десет крачки от вратата видяхме паднал на лицето си човек. Всички, дет бяхме дошли, помислихме, че е Стамболов. Аз хванах трупа за рамото, за да разбера кой е убитият. Драсна се кибритена клечка, познахме Белчева. Издъхнал беше вече, ала имаше още конвулсивни мърдания на тялото.
Телохранителят Антонов остава неразкрит, макар че Ганчев споделя със Стамболов своите подозрения към него. Ножаров избягва в Сърбия, а Халю и Никола Тюфекчиев се измъкват в Румъния. Само Денчо остава в София, но никой не подозира, че той е убиецът. В онази епоха както мерките за сигурност, така и заговорниците са наивни. В градската градина полицията намира два захвърлени револвера с инициали Н. Т. Стамболов научава, че Наум Тюфекчиев има брат в София и нарежда да го арестуват. Денчо е задържан и жестоко измъчван. Той е бит, горен с газова лампа и боден с подострени колове, но издъхва, без да каже нищо.
Така атентаторите, с едно изключение, остават на свобода. Стамболов обаче използва случая да се разправи със своите политически противници. Арестувани са 250 души, сред които са бившият министър-председател Петко Каравелов, видният политик Трайко Китанчев, съратникът на Бенковски Тома Георгиев и други изтъкнати личности. Участъците се изпълниха, нямаше място где да ги запират пише Добри Ганчев. Арестуваха без какви годе улики, само по едно подозрение, по някой анонимен донос или пък защото някога си казали били нещо лошо за княза или Стамболова.
С помощта на лъжесвидетели през лятото на 1892 г. е скалъпен шумен процес, най-големият за времето си. По-късно съдебните протоколи са издадени в дебел том, който се пази в Националната библиотека. Той носи помпозното заглавие Делото по заговора за убийството на негово царско височество княза и министра председателя Стамболова и убийството на министра Белчева. Заговорът се представя като голяма конспирация, вдъхновена и платена от Русия, с която в момента отношенията са прекъснати. Точно затова като обвиняем е привлечен Светослав Сапунов с псевдоним Миларов. Миларов, който е на 41 години, е член на Българското книжовно дружество (днес БАН), съратник на Петко Славейков и участник в националноосвободителните борби. Като русофил е бил емигрант в Русия и се връща след амнистията през 1889 г. Той е “руската връзка” в конструкцията на обвинението. Основно доказателство срещу него е собственият му дневник.
Миларов е талантлив поет и журналист, но не е човек на действието. Той е от тези романтични натури, които копнеят за саможертва, ала цялата пара изпускат през свирката. Един руски дипломат го характеризира така: Г-н Миларов, според мен е човек, способен с характерната си бъбривост да ни компрометира. С убийството на Белчев той няма нищо общо. В Одеса наистина получава 33 наполеона от Славянското благотворително дружество, за да убие Фердинанд. С парите се връща в България, но опитите му са толкова смешни, че изобщо не заслужават място в класацията. Миларов два пъти причаква княза. Първия път ръката му се схванала и той не извадил пистолета от джоба си, а при втория опит се прострелял неволно в тоалетната на Пловдивската гара. На пишман атентатора се наложило да изскочи от деликатното място с горящ панталон. Съучастникът му Константин Попов, който бил с него на гарата, за да си дават взаимно кураж да извършат убийството, пък си забравил пистолета в Одрин. Така Фердинанд оцелял, без да разбере, че е бил обект на атентат.
Дневника си Миларов пише в емиграция. Той е пълен с планове за бъдещи подвизи поетът се кани да убие княза, да вдигне в България бунт и т. н. Все пак той е достатъчно разумен да не взима този компромат със себе си при завръщането си в България и го оставя в Букурещ на своя другар по чашка Величко Хаджипенчович син на известния чорбаджия хаджи Иванчо Пенчович, участвал в съда над Васил Левски. Величко продава дневника на агентите на Стамболов за 4000 лева. Благодарение на това “доказателство” на процеса Миларов е представен като страшен конспиратор.
В скалъпването на обвиненията участва лично премиерът Стамболов. По това време той вече знае, че истинските атентатори са Никола Тюфекчиев и Ножаров, но първият е в Русия, а вторият в Сърбия. Да се иска от Русия да екстрадира някой български емигрант е безнадеждно, затова Стамболов иска от Сърбия да предаде Ножаров и Ризов. Австро-Унгария оказва силен натиск върху правителството в Белград да изпълни българските искания. Ризов и Ножаров решават да избягат в Русия през Румъния. В Крайова обаче са задържани и над тях надвисва отново опасността да бъдат предадени на българските власти.
Боне Георгиев, съучастник на Тюфекчиев в много тъмни дела, включително и в убийството на Стамболов (виж № 15), е изпратен като парламентьор в Белград при министър-председателя Никола Пашич с молба да им осигури алиби че Ризов и Ножаров по време на убийството на Белчев са били в Сърбия. Ризов наистина е бил там, но за Ножаров Пашич не смее да излъже. Румънците се колебаят. Там е изпратен под чуждо име Тюфекчиев. Накрая под силен руски натиск Ризов и Ножаров са освободени и заминават за Русия.
Миларов става изкупителната жертва. Заедно с Тома Георгиев и още двама души той е осъден на смърт въпреки усилията на адвокатите, сред които е и Алеко Константинов, защитник на Петко Каравелов. Каравелов получава пет години, а Трайко Китанчев три. За помилването на Миларов се застъпва Димитър Петков. Някога двамата са били съквартиранти и образованият поет преподавал на неукия политик по оригинална система всеки ден в определени часове му говорел само на френски. Стамболов обаче е непреклонен и не се вслушва в ходатайството на първия си приятел. На 15 юли 1892 г. призори Миларов и другите смъртници са обесени в двора на Черната джамия днес църквата “Свети Седмочисленици”, която по онова време е била затвор.
Парадоксът е, че Миларов и Христо Белчев са съученици. Още по време на турското робство двамата учат заедно в Загреб и Белчев превежда на български “Спомени от цариградските тъмници” най-известното произведение на Миларов, което той написва на хърватски. Близки приживе, те остават свързани и в смъртта.
И още една любопитна подробност. В Одеса се появява един лъжеубиец на Белчев, български емигрант на име Ангел Ангелов. Пред тайния агент на Министерството на външните работи Алексей Путята той се представя за участник в покушението и иска парична помощ.
Вдовицата на Белчев получава щедра пенсия и е назначена за придворна дама. По-късно става възпитателка на престолонаследника, бъдещия цар БорисІІІ, и любовница на поета Пенчо Славейков. Наум Тюфекчиев е осъден задочно. Тайният съзаклятник, телохранителят на Стефан Стамболов Спас през 1893 г. извършва убийство и попада в затвора, където умира. Оттогава премиерът е пазен от Гунчо Тодоров, в чието присъствие го съсичат.
По онова време Градската градина е била оградена със стена и е имала четири входа, по един от всяка страна. Бел. авт.
След падането на Стамболов главният секретар на МВР Илия Луканов и още няколко полицаи са съдени за смъртта на Денчо. Бел. авт.
32. Убийството на Христо Белчев
http://www.krumblagov.com/fifty/32.php
Много български министри са станали жертва на атентат и Христо Белчев нe e сред най-видните. Даже вдовицата, която оставя, е по-известна от него. Всъщност Белчев не е бил толкова влиятелна личност, че враговете му да планират неговото убийство. Също като Алеко Константинов той е застрелян по грешка. Покушението срещу него е поставено в класацията, защото заговорът всъщност е бил насочен по-високо срещу българския министър-председател.
Белчев е високо образован и ерудиран човек. По време на стамболовото управление става финансов министър и е единственият поет, заемал този пост. Женен е за красавицата Мара Белчева, една от първите български поетеси. През 1891 г., когато стават описваните събития, Белчев е само на 34 години. Той е добър приятел на министър-председателя Стефан Стамболов и двамата често се отбиват в любимите заведения на премиера. Едно от тях е кафе-сладкарница “Панах” на бул. “Цар Освободител”, на мястото на сегашния хотел “България”.
Стамболов управлява с твърда ръка и има много врагове, особено сред македонската емиграция. Прогоненият от България Димитър Ризов, шурей на стамболовия приятел Димитър Петков, крои в Белград планове за убийството на “тирана”. Той намира съмишленик в лицето на оръжейния майстор Наум Тюфекчиев, македонец от Ресен. В Белград се събират Наум, брат му Никола и бившият офицер Кръстьо Ножаров. В заговора са привлечени още Михаил Ставрев с прякор Халю и най-малкият брат на Тюфекчиеви Димитър, наричан Денчо. Той е едва 18-годишен. Денчо следи какво прави Стамболов, след като излезе от Министерския съвет, и съобщава, че често се отбива в близкото кафене “Панах”. (По онова време Министерският съвет се е намирал в сградата на БДЖ, на ъгъла на улиците “Раковски” и днешната “Иван Вазов”.)
Убийците решават да заложат засадата край кафенето. Тъй като Стамболов ходи винаги с един стражар за охрана, за конспирацията е спечелен и той. Това е Спас Антонов, бивш хайдутин. Неговата задача е да изостане от Стамболов в решителния момент, като остави заговорниците да го убият и избягат, без да издава връзката си с тях.
На 15 март 1891 г. четиримата терористи причакват Стамболов, който седи с Христо Белчев в кафе-сладкарница “Панах”. Към 20 часа двамата излизат и тръгват покрай градската градина по ул. “Левски”. Вече е тъмно, а София е зле осветена. Атентаторите са групирани по двойки. Халю и Никола Тюфекчиев са определени за извършители, а Ножаров и Денчо ги подсигуряват, като същевременно дебнат дали телохранителят Антонов ще изпълни обещанието си. Халю и Никола тръгват срещу двамата министри. Знае се, че премиерът ходи винаги със зареден револвер в джоба. В момента, когато се разминават, Халю сграбчва дясната ръка на Стамболов, за да му попречи да извади оръжието. Говори се, че министър-председателят носи ризница, затова с другата ръка Халю стреля в главата му, но в последния миг Стамболов успява да го блъсне и куршумът улучва Никола Тюфекчиев. На свой ред Никола стреля по жертвата, но премиерът съобразително заляга и атентаторът ранява Халю в дясната ръка. Той изпуска пистолета си.
В този момент Христо Белчев прави една фатална грешка побягва към градската градина. В тъмнината Денчо Тюфекчиев го обърква със Стамболов и го застрелва. Убийците смятат Стамболов за мъртъв и побягват, а телохранителят Антонов, според предварителната уговорка, бавно ги подгонва и ги загубва в градината. За алиби все пак стреля във въздуха.
След като атентаторите изчезват, разтрепераният Стамболов побягва по ул. “Левски” към ул. “Граф Игнатиев”, влиза в една месарница, за да се успокои, а после отива до полицейския участък на ъгъла с ул. “Раковски”. Оттам взема стражари и се връща на местопрестъплението. Добри Ганчев, учител по български на княз Фердинанд, който става неволен свидетел на атентата, разказва:
Кога всичко утихна, аз доближих до вратата, дето се даде фаталният изстрел. Към там отиваха и други хора откъм кафенето. Навлязохме в градината и на десет крачки от вратата видяхме паднал на лицето си човек. Всички, дет бяхме дошли, помислихме, че е Стамболов. Аз хванах трупа за рамото, за да разбера кой е убитият. Драсна се кибритена клечка, познахме Белчева. Издъхнал беше вече, ала имаше още конвулсивни мърдания на тялото.
Телохранителят Антонов остава неразкрит, макар че Ганчев споделя със Стамболов своите подозрения към него. Ножаров избягва в Сърбия, а Халю и Никола Тюфекчиев се измъкват в Румъния. Само Денчо остава в София, но никой не подозира, че той е убиецът. В онази епоха както мерките за сигурност, така и заговорниците са наивни. В градската градина полицията намира два захвърлени револвера с инициали Н. Т. Стамболов научава, че Наум Тюфекчиев има брат в София и нарежда да го арестуват. Денчо е задържан и жестоко измъчван. Той е бит, горен с газова лампа и боден с подострени колове, но издъхва, без да каже нищо.
Така атентаторите, с едно изключение, остават на свобода. Стамболов обаче използва случая да се разправи със своите политически противници. Арестувани са 250 души, сред които са бившият министър-председател Петко Каравелов, видният политик Трайко Китанчев, съратникът на Бенковски Тома Георгиев и други изтъкнати личности. Участъците се изпълниха, нямаше място где да ги запират пише Добри Ганчев. Арестуваха без какви годе улики, само по едно подозрение, по някой анонимен донос или пък защото някога си казали били нещо лошо за княза или Стамболова.
С помощта на лъжесвидетели през лятото на 1892 г. е скалъпен шумен процес, най-големият за времето си. По-късно съдебните протоколи са издадени в дебел том, който се пази в Националната библиотека. Той носи помпозното заглавие Делото по заговора за убийството на негово царско височество княза и министра председателя Стамболова и убийството на министра Белчева. Заговорът се представя като голяма конспирация, вдъхновена и платена от Русия, с която в момента отношенията са прекъснати. Точно затова като обвиняем е привлечен Светослав Сапунов с псевдоним Миларов. Миларов, който е на 41 години, е член на Българското книжовно дружество (днес БАН), съратник на Петко Славейков и участник в националноосвободителните борби. Като русофил е бил емигрант в Русия и се връща след амнистията през 1889 г. Той е “руската връзка” в конструкцията на обвинението. Основно доказателство срещу него е собственият му дневник.
Миларов е талантлив поет и журналист, но не е човек на действието. Той е от тези романтични натури, които копнеят за саможертва, ала цялата пара изпускат през свирката. Един руски дипломат го характеризира така: Г-н Миларов, според мен е човек, способен с характерната си бъбривост да ни компрометира. С убийството на Белчев той няма нищо общо. В Одеса наистина получава 33 наполеона от Славянското благотворително дружество, за да убие Фердинанд. С парите се връща в България, но опитите му са толкова смешни, че изобщо не заслужават място в класацията. Миларов два пъти причаква княза. Първия път ръката му се схванала и той не извадил пистолета от джоба си, а при втория опит се прострелял неволно в тоалетната на Пловдивската гара. На пишман атентатора се наложило да изскочи от деликатното място с горящ панталон. Съучастникът му Константин Попов, който бил с него на гарата, за да си дават взаимно кураж да извършат убийството, пък си забравил пистолета в Одрин. Така Фердинанд оцелял, без да разбере, че е бил обект на атентат.
Дневника си Миларов пише в емиграция. Той е пълен с планове за бъдещи подвизи поетът се кани да убие княза, да вдигне в България бунт и т. н. Все пак той е достатъчно разумен да не взима този компромат със себе си при завръщането си в България и го оставя в Букурещ на своя другар по чашка Величко Хаджипенчович син на известния чорбаджия хаджи Иванчо Пенчович, участвал в съда над Васил Левски. Величко продава дневника на агентите на Стамболов за 4000 лева. Благодарение на това “доказателство” на процеса Миларов е представен като страшен конспиратор.
В скалъпването на обвиненията участва лично премиерът Стамболов. По това време той вече знае, че истинските атентатори са Никола Тюфекчиев и Ножаров, но първият е в Русия, а вторият в Сърбия. Да се иска от Русия да екстрадира някой български емигрант е безнадеждно, затова Стамболов иска от Сърбия да предаде Ножаров и Ризов. Австро-Унгария оказва силен натиск върху правителството в Белград да изпълни българските искания. Ризов и Ножаров решават да избягат в Русия през Румъния. В Крайова обаче са задържани и над тях надвисва отново опасността да бъдат предадени на българските власти.
Боне Георгиев, съучастник на Тюфекчиев в много тъмни дела, включително и в убийството на Стамболов (виж № 15), е изпратен като парламентьор в Белград при министър-председателя Никола Пашич с молба да им осигури алиби че Ризов и Ножаров по време на убийството на Белчев са били в Сърбия. Ризов наистина е бил там, но за Ножаров Пашич не смее да излъже. Румънците се колебаят. Там е изпратен под чуждо име Тюфекчиев. Накрая под силен руски натиск Ризов и Ножаров са освободени и заминават за Русия.
Миларов става изкупителната жертва. Заедно с Тома Георгиев и още двама души той е осъден на смърт въпреки усилията на адвокатите, сред които е и Алеко Константинов, защитник на Петко Каравелов. Каравелов получава пет години, а Трайко Китанчев три. За помилването на Миларов се застъпва Димитър Петков. Някога двамата са били съквартиранти и образованият поет преподавал на неукия политик по оригинална система всеки ден в определени часове му говорел само на френски. Стамболов обаче е непреклонен и не се вслушва в ходатайството на първия си приятел. На 15 юли 1892 г. призори Миларов и другите смъртници са обесени в двора на Черната джамия днес църквата “Свети Седмочисленици”, която по онова време е била затвор.
Парадоксът е, че Миларов и Христо Белчев са съученици. Още по време на турското робство двамата учат заедно в Загреб и Белчев превежда на български “Спомени от цариградските тъмници” най-известното произведение на Миларов, което той написва на хърватски. Близки приживе, те остават свързани и в смъртта.
И още една любопитна подробност. В Одеса се появява един лъжеубиец на Белчев, български емигрант на име Ангел Ангелов. Пред тайния агент на Министерството на външните работи Алексей Путята той се представя за участник в покушението и иска парична помощ.
Вдовицата на Белчев получава щедра пенсия и е назначена за придворна дама. По-късно става възпитателка на престолонаследника, бъдещия цар БорисІІІ, и любовница на поета Пенчо Славейков. Наум Тюфекчиев е осъден задочно. Тайният съзаклятник, телохранителят на Стефан Стамболов Спас през 1893 г. извършва убийство и попада в затвора, където умира. Оттогава премиерът е пазен от Гунчо Тодоров, в чието присъствие го съсичат.
По онова време Градската градина е била оградена със стена и е имала четири входа, по един от всяка страна. Бел. авт.
След падането на Стамболов главният секретар на МВР Илия Луканов и още няколко полицаи са съдени за смъртта на Денчо. Бел. авт.