Индонезия 2ра част: Ява - храмове и вулканична пепел
Публикувано на: 21.03.13, 16:26
/продължение/
- Как така сте изпуснали самолета????– гласът на братовчедка ми в телефонната слушалка изразява искрен потрес. Искам да й отговоря нещо смислено, но доколко разумно може да звучат думите „тук е толкова хубаво, че забравихме за полета”? В резултат на което, освен доплащането за смяна на резервациите, се налага да прекараме няколко часа на летището в Денпазар в очакване на следващият полет за град Джогджакарта на о-в Ява. Дали пък боговете не са ме наказали за непълноценното ми участие в ритуала в хинду храма часове по-рано?
Наоколо е малък Вавилон. Около мен забрадени жени, очевидно мюсюлманки, са насядали по групички на земята и оживено разговарят. Край тях с широки крачки вървят, помъкнали сърфовете си, бледолики европейци, американци, австралийци, дошли на Бали, за да яхнат вълните. Монголоидните черти на китайците отчетливо изпъкват на фона на останалите раси. Речи от разни краища на света изпълват чакалнята на летището.
Обръщам се към Кори:
- В Джогджа /градът, където ще прекараме остатъка от престоя си в Индонезия/ сигурно има доста забрадени жени?
- О да, - отвръща ми тя- 90% от населението на Ява е мюсюлманско. Тук, на Бали, е обратното- преобладават хиндуистите, рядко можеш да срещнеш местен жител, изповядващ исляма.
Томас обяснява, че преди много време, когато християнските мисионери идват в Индонезия, за да вкарат местните в правата вяра, те откриват,че ислямът се е бетонизирал в душите им. Решили да не си губят времето в ислямизираните вече територии и се захванали с популациите на изолираните островни групи, където езичеството и анимизмът все още били широко изповядвани. Днес Индонезия се смята за страната с най-голямо мюсюлманско население в света, но в някои части преобладават хиндуистите, в други, като Молукските острови – християните-католици.
За да има мир и просперитет за многоликата Индонезия, политическият и социалният живот в страната се подчиняват „Панча сила” . Това са 5 принципа, предложени от бившият президент Сукарно през 1945, малко преди обявяването на независимостта на страната. В хода на консултациите за определяне идеологическите основи на младата държава, делегатите мюсюлмани настоявали за изцяло ислямизирана страна, но представителите на други религии теглили чергата в тяхната си посока. Тогава Сукарно предлага следните обединяващи принципи да залегнат в основата на новата конституция:
1. Вяра в един Бог-монотеизъм.
2. Справедливост и цивилизована хуманност.
3. Единство на страната, национализъм.
4. Демокрация, управлявана чрез разумна политика на консултации и представителство на всички етнически групи, без доминиране на никоя от тях.
5. Социална справдливост за цялото население на Индонезия.
В резултат на това, макар преобладаващата част на населението да изповядва исляма, е налице равенство между всички официално признати религии, разпространени в рамките на 17 508-те острова, влизащи в територията на Индонезия. Това дава отговор и на въпроса ми защо тук петък е работен ден, противно на очакванията ми.
- И все пак - отбелязва Томас, - в провинцията Банда Аче на о-в Суматра е налице „мека” форма на шериат, въпреки че това противоречи на „Панча сила”. До скоро правителството е водило изтощителна война с местни радикални ислямиски групи. Когато цунамито в края на 2004 буквално опустошава тази част на страната, правителството и крайните реакционисти си стискат ръцете в дух на смирение, обединени от желанието да възстановят поразената област. За да им е мирна главата на властимащите, те допускат установяването на форма на шериат, доста по-мека от тази в арабските страни. На територията на Банда Аче обаче, особено ако в паспорта ти е записана религиозна принадлежност към исляма, попадаш в режим на много по-строг етикет в редица отношения, отколкото приложимият в останалата част на страната.
Емблематичен и куриозен е случаят, когато в тази провинция се провежда пънк концерт, към който масово се стичат агитки нахъсени пънк-фенове от Ява. Местната „шериатска” полиция ги излавя, затваря ги в лагер, остригва абсурдните им прически, дава им „порядъчни” дрехи и заставя пънкарите да пеят религиозни песни.....
В началото на полета турбуленции вадят Кори от равновесие, а мен карат да посегна към успокоителното в чантата си. Капитанът на полета влошава нещата като прави обезпокоително съобщение: в Джогджакарта има силен вятър и приземяването ще бъде трудно. Що за човек би направил този анонс след като вече сте на 8000 мнв и няма как да избягаш с писъци от самолета? Томас, обръгнал на полети във всякакви условия и поради това напълно невъзмутим във въздуха, не взема на сериозно неприкритата паника в моите очи и сгърченото от страх изражение на Кори.
-Пистата в Джогджа - започва повествованието си той, - е известна с малката си дължина. Не могат да я удължат, защото след края й е разположен военен обект. Понякога самолетите не успяват да спрат навреме. Преди няколко години това бе причината за голяма катастрофа....
Застрелвам го със смъртоносен поглед, а Кори мъченически забелва очи.
Летим над Ява в пълен мрак. Отново съжалявам за лошия си късмет- ако беше ден, можех да видя острова под мен като на длан...Спускането над Джогджа преминава без очакваните турбуленции, но кацането е осезаемо твърдо заради късия спирачен път, самолетът леко занася 2-3 пъти, но успява да се закотви преди края на късата писта.
Ето ни в Джогджакарта – градът, където живее Кори и където Томас е работил в продължение на две години!
Ако Джакарта е политическата и икономическа столица на Индонезия, то 388 000 хилядният Джогджакарта определено е неговия арт-център. Със своите 20 университета, част от които най-престижните индонезийски академии в областта на изкуството, градът е притегателен център за младежите от цялата страна. Особеност на града и областта е съхранената институция на султана в региона, независимо че страната е република. Когато през 1948г холандците окупират града, местният султан/за разлика от управляващите останалите области/ дава подслон на бунтовниците, сражаващи се с окупаторите. Заради патриотизма си, Джогджа /както местните с умиление наричат града/, спечелва привилегията да продължи да бъде нещо като султанат в рамките на републиката. Особеният статут на областта става причина за уникалното съчетание между традиции и модернизъм- мястото има слава на център на модерното изкуство, но в същото време тук са съхранени традиционни изкуства като театъра на сенките /wayang kulit/, гамелан музиката, производството на батик. Улегналият, забавен и консервативен ритъм на живота в тихите квартали съществува успоредно с кипежа на съвремието по големите булеварди, където лъскави молове греят в лукс и блясък.
Регистрираме се в хотел, намиращ се в туристическия квартал Правиротаман, близо до Кратона /султанския дворец/. Томас с нежелание признава, че докато е живял в града, се е отнасял с известно пренебрежение към туристите, които по време на престоя си в Джогджа масово отсядат в този квартал. За целите на краткия ни престой обаче, Правиротаман е перфектен изходен пункт към местните забележителности.
Оставяме багажа в стаите си и излизаме за кратка разходка - Кори и Томас нямат търпение да вкуся от атмосферата на любимия им град.
Първото, което ми прави впечатление тук, е местния вид рикша- бечак. Въпреки примитивния вид на превозното средство, цената на пробег е същата като на климатизирано лъскаво такси. Подканящи гласове „Бечак, бечак, мас?” дебнат на всяка крачка по улицата. Предвид забързания ритъм и кошмарния трафик от мотопеди, велосипеди и коли, да се движиш с бечак наподобява карането на скейтборд на Цариградско шосе. За мен усещането да седя удобно в седалката, докато слабоват мъж върти педалите под моята тежест, граничи с чувство на вина. Томас обаче няма нищо против този превоз, защото смята,че така подкрепя финансово труда на бедните водачи на бечак.
Вечер е. Крачим по бул. Малиборо, където е съсредоточието на местната търговия. Магазините вече са затворени, сергиите, покрай които през деня с труд си пропряваш път, са раздигнати. По тротоарите тук-там се въргалят вестници. Често се натъкваме на колички за бързо хранене, където срещу жълти стотинки ти предлагат „баксо”- варени в бульон топки от кайма, или „ми горенг” – местния еквивалент на китайските нудълси, Насядали на пейки или направо на тротоара, младежи се събират на групи, за да свирят на китари, да пеят, рисуват или просто да споделят времето, радостите или тревогите си заедно. В тъмен ъгъл бездомен просяк вече е срещнал Морфей. На стената току зад него някой рисува сложни и многоцветни артистични графити... Нощта е топла. В подножието на вулкана Мерапи сънят обещава недалечно утро...
Следващия ден посвещаваме на част от Кратона /султанския дворец/ https://www.google.com/search?q=kraton+ ... 80&bih=654. Всъщност това е доста обширен архитектурен комплекс и се състои както от султанските покои, така и от цели квартали , в които имат привилегията да живят и работят свързани със султанското семейство жители на града. Смята се, че има енергийна връзка между вулкана Мерапи, Кратона и Парангтритис- бреговата линия на юг от Джогджа. Според местните вярвания тя е владение на Кралицата на Юга-митично и типично по женски ревниво същество. За да не бъде разгневена тя, ежегодна процесия, в която участват султанското семейство и местни жители, й принася щедри дарения. Според друг ритуал, за да не бъдат объркани енергиите по оста Мерапи-Кратон-Парангтритис, султанът винаги влиза в Кратона през Северната порта и го напуска през Южната.
Целта днес е Taman Sari- Водния дворец, построен през 18 век за султана и антуража му по проект на холандски архитект. Представлявал е комплекс от дворци, басейни и водни потоци, където негово величество и няколкостотинте му жени се разхлаждали в екваториалната жега. Част е все още в реконструкция и не успяваме да видим много от него - предимно каменни тунели, голи стаи-едновремешни спални и кухненски помещения, дворове с герани...Към нас се присъединява млад местен, който ни разказва за мястото. Томас и Кори са свикнали на подобни неканени туристически гидове, но този се движи с нас с тъй ненатрапчива усмивка, че накрая все пак му плащаме символична сума.
По-интересен обаче ни се струва кампунга /квартал/, сред който се намира Таман Сари. Същински лабиринт от тихи тесни улички; зеленината и цветята извират от всяко възможно място. Постройките са едно- и двуетажни. Няма тротоари, няма огради между къщата и улицата. Една крачка встрани и вече си в преддверието на нечий дом. Хората в подобни квартали живеят в необичайна за нас, почти интимна близост. Работилниците за батик се редуват с тези за кукли wayang kulit . Стените им са покрити с разноцветни картини от живеещите наоколо художници.Собствениците неизменно те канят да посетиш прохладното им ателие или галерия. Надяват се да харесаш и купиш нещо от тях.
Същинската част на Кратона, за която ти трябва билет и, ако кандисаш, местен гид, посещавам сама. Знам,че по-късно тук ще има представление на гамелан музика и нямам търпение да го посетя. Уплътнявам времето си с разходка из територията на двореца, който за моя изненада се състои по-скоро от множество открити ниски павилиони, разположени в обширни дворове. На много места са изложени различни предмети, свързани с живота зад стените на двореца, но почти никъде не намирам обяснителни табели на английски. Очевидна грешка от моя страна е, че пренебрегнах ангажирането на официален водач. На всичкото отгоре не нося фотоапарата си.
Все пак мястото е идилично и спокойно. Разхождам се в унес от двор в двор, влизам в музейни помещения, в които са изложени многобройни снимки на султанските предшественици, исторически събития, свързани със семейството му през последните 100ина години, образци на дрехи и т.н...Всички надписи са на бахаса, уви.... В полутъмните стаи цари прохлада и леност. Пазачите- възрастни мъже, облечени в традиционен саронг с батик шарки, дремят по столовете...Успявам да открия една секция, описваща ритуали, свързани с живота в Кратона, с надписи на английски. Научавам за обичаи, удивително приличащ на нашия прощъпулник. Детето не бива да стъпва на земята, тоест голата земя, докато не навърши годинка. После в един огромен кафез се слагат вещи с различно предназначение и малчуганът се пуска вътре, за да избере една от тях. По нея се гадае бъдещето му.
Насочвам се към павилиона, където ще се проведе представлението. Гамелан музиката от Ява е различна от тази, която чух на Бали. Докато на малкия остров тя е по-забързана и енергична, тук мелодията е по-забавена, спокойна, създава космично усещане за транс и подканя към медитация. Или кратка дрямка в жегата.
Изпълнителите са около две дузини-мъже и жени. Наблюдавам как преди да се качат на сцената, те коленичат пред нея и прошепват кратка молитва. Всички жени носят еднаква прическа, която е в унисон с дворцовия етикет. Близо 20 мин настройват инструментите си. Музиката започва да се лее в хармонични тонове. Концертът продължава близо 2 часа, а аз съм единстената, която хипнотизирана го проследява от началото до края. Повечето от посетителите сядат за кратко, но монотонността на изпълнението изглежда не съответства на забързаната им програма и те го напускат преди края му.
Отделяме цял ден за посещение на храмовете Борободур, който е най-големият будистки храм в света и Прамбанан- най-големият хинду храм в страната. Намират се извън града.
Напускаме хотела преди да се съмне, защото държим да наблюдаваме изгрева на слънцето над вулкана Мерапи. Има специална площадка сред гористите хълмове над долината, където срещу известна сума ти предоставят пакетирана закуска, топъл чай и кафе и, най-важното, достъп до удобна наблюдателна позиция. Оставяме колата на паркинга и се изкачваме по пътеката през тропическата гора. След малко попадаме на заравнено обезлесено място, където още 20ина жадни за гледки туристи вече са въоръжени до зъби с фотоапарати и видео-камери. Точно срещу нас, на фона на розовеещото утринно небе се е изпъчил като женска гръд конусът на вулкана. От гърлото му се точи тънка струйка дим, която, подхваната от въздушно течение, се стеле хоризонтално встрани от планината. В ниското се простира сънена долина, скрита в пашкула на гъстата сутрешна мъгла. От изпаренията се надига едва различима върховната ступа на далечния будистки храм Борободур. От полите на Мерапи, в преливащото във всички оттенъци на розовото небе, слънцето се показва едва-едва. Девственият все още ден се ражда в пълна тишина. Единственият звук е сутрешния призив към молитва на скрит в мъгливата долина имам...
Следващата спирка е Борободур. На входа ни връчват по една бутилка минерална вода,върху чийто етикет се мъдри образът на храма. Връзват къси саронги върху панталоните ни, и поемаме към монумента.
Отдалеч прилича на стъпаловидна пирамида, състояща се от 6 квадратни платфроми и 3 кръгли. Погледнати от въздуха приличат на огромна 3-измерна мандала. 4 стълбища /по едно от всяка посока на света/ водят нагоре към върховната ступа. По традиция изкачването трябва да започне от източната страна и да продължи по посока на часовниковата стрелка, при което правиш обиколки на храма и в края на всяка обиколка се изкачваш едно ниво нагоре. Върху последните са разположени множество ажурни ступи, във всяка от които седи статуя на Буда. Поверието твърди, че ако промушиш ръка през отворите на ступа и успееш да докоснеш статуята вътре, си благословен. Това обаче е практика, понастоящем забранена от местните власти поради опасността от повреждане на паметника. Построеният към 8-9 век /и скоро след това изоставен/ храм покорява не само с изпълнението, но и със замисъла си. Той изразява идеята на будистите за Вселената и пътя от тленното към духовното. Стените на платформите по които се изкачваш нагоре са покрити с каменни барелефи, които в ниските части на Борободур показват сцени от всекидневието, изпълнено с тленност страсти и желания /наличието на закон срещу порното в Индонезия принуждава властите да закрият откровено чувствените сцени/. Изкачвайки се по-нагоре картините се променят и показват пътя на душата към будисткия рай –Нирвана.
На територията на храмовия комплекс има различни музеи, един от които е посветен на търговията по море. Отначало не схващам връзката между колосалния каменен Борободур и океана. Томас обаче обръща вниманието ни върху един от барелефите по стените, изобразяващ древен кораб. Преди десетина години група ентусиасти / явно фенове на Тур Хейердал/, прави точно копие на този кораб и дори успява да преплава с него разстоянието от Индонезийския архипелаг до Мадагаскар и дори Гана!
Следващата ни спирка е Прамбанан, но преди това решаваме да посетим поразените при последното изригване на Мерапи земи.
Конусът му, така ясен сутринта, се губи в обедната мараня. Вулканът не е в настроение за гости.Придърпал е облаците към изровените си от лава склонове. Приближавайки го, в мен се надига тягостно усещане, а дори не мога да различа очертанията му зад облаците!
Намира едва на 20ина км от Джогджа. Последното му силно изригване се случва към края на 2010г. Жертвите на 10 дневната вулканична активност достигат 322. Пирокластични потоци се спускат с чудовищна скорост и помитатат цели села, опичайки и разтапяйки всичко по пътя си.
Легенда тук е възрастен мъж, който бил смятан за Пазител на вулкана, нещо като щатен служител на тази позиция, за което е получавал символична заплата от султана. Задачата му е била да държи звяра под око, да го умилостивява и по този начин да пази гъстонаселения район в подножието на планината. Дядото живеел в непосредствена близост до нея и се е ползвал с огромен авторитет сред местните жители. Отказал да напусне евакуираната зона от 20км около пощурелия вулкан. Силно нощно изригване го заварило там заедно с десетки души, дошли там, вярвайки,че при пазителя на вулкана са в безопасност. Никой не оцелява.
Наемаме военен джип, с който в следващия час ще се движим из поразения район. От края на асфалтирания път поемаме през покрит с вулканични наноси и пепел каньон. Дълбок е няколко десетки метра. През него са минавали калните и лавови потоци, които Мерапи е бълвал. Колата подскача и слаломира между огромните каменни блокове, някои с размери на малки камиони. Били са изплюти от кратера с чудовищна лекота и въпреки тежестта си са прелетели невероятни разстояния преди да се стоварят върху земната повърхност. Околността е покрита с многометров слой пепел. Покрай пътя се забелязват останките от някогашните къщи. Минаваме покрай скелета на училище, от което са останали само основите на обгорени стени. На всеки километър са разположени кутии, в които се оставят дарения за пострадалите хора.
Посещаваме къщата, в която е живял Пазителят на вулкана. Превърната е в импровизиран музей, в който са изложени предмети, оказали се под въздействието на огромната температура при изригването- СДта, огънати стъклени бутилки, полуразтопени метални монети и стъклени топчета, изкривен стенен часовник, показващ часа на трагедита. От мебелите са останали само рамките.
Докато разглеждаме експонатите научаваме от местен жител, преживял ужаса, че все още много хора живеят в лагери при мизерни условия, но силно се надяват да се завърнат по родните места. И наистина, въпреки покъртителния апокалипсис наоколо, животът изглежда твърдо решен да се завърне по тези земи. Едва 2 години са изминали от събитието, а рехави бананови, акациеви, и бамбукови горички с височина няколко метра вече са прорастнали върху пепелявата почва. Тук-там сред руините се виждат малки обработваеми участъци, върху които престрашили се хора отглеждат първите зеленчуци. Известен факт е, че почвата около вулканите е изключително плодородна и това е причина хората да се примиряват с огнения нрав на близката планина.
Напускайки музея, чуваме че някой несигурно започва да свири на гамелан, незнайно как оцелял след огнената стихия. Мелодията ни застига в гръб и сякаш ни уверява, че и този път животът неумолимо ще извоюва своето място край вулкана.
Последната дестинация за деня е Прамбанан-най-внушителният хинду комплекс в страната. https://www.google.com/search?q=%D0%BF% ... 80&bih=654
Строен е по същото време,когато са издигали и Борободур. Двете династии, управляващи Ява по това време/едната –последователи на Буда, а другата- хиндуисти/ са били в тясна връзка /и стратегически бракове между членове на фамилиите/, което обяснява присъствието на елементи от будистката архитектура в постройките на Прамбанан. Богатството и разнообразието в скулптурните детайли на главния храм в комплекса – този на Шива, го прави един от най-забележителните образци на хиндуисткото изкуство. Уви, точно той е в реконструкция в момента и не успяваме да го разгледаме отвътре. Наслаждаваме се на външната фасада с многобройни скулптурни барелефи. Тъмната каменна постройка контрастира на фона на залязващото слънце и аз мисля за това как денят за мен започна в подножието на будистки храм, а завършва в хундуистки.
/следва..../
- Как така сте изпуснали самолета????– гласът на братовчедка ми в телефонната слушалка изразява искрен потрес. Искам да й отговоря нещо смислено, но доколко разумно може да звучат думите „тук е толкова хубаво, че забравихме за полета”? В резултат на което, освен доплащането за смяна на резервациите, се налага да прекараме няколко часа на летището в Денпазар в очакване на следващият полет за град Джогджакарта на о-в Ява. Дали пък боговете не са ме наказали за непълноценното ми участие в ритуала в хинду храма часове по-рано?
Наоколо е малък Вавилон. Около мен забрадени жени, очевидно мюсюлманки, са насядали по групички на земята и оживено разговарят. Край тях с широки крачки вървят, помъкнали сърфовете си, бледолики европейци, американци, австралийци, дошли на Бали, за да яхнат вълните. Монголоидните черти на китайците отчетливо изпъкват на фона на останалите раси. Речи от разни краища на света изпълват чакалнята на летището.
Обръщам се към Кори:
- В Джогджа /градът, където ще прекараме остатъка от престоя си в Индонезия/ сигурно има доста забрадени жени?
- О да, - отвръща ми тя- 90% от населението на Ява е мюсюлманско. Тук, на Бали, е обратното- преобладават хиндуистите, рядко можеш да срещнеш местен жител, изповядващ исляма.
Томас обяснява, че преди много време, когато християнските мисионери идват в Индонезия, за да вкарат местните в правата вяра, те откриват,че ислямът се е бетонизирал в душите им. Решили да не си губят времето в ислямизираните вече територии и се захванали с популациите на изолираните островни групи, където езичеството и анимизмът все още били широко изповядвани. Днес Индонезия се смята за страната с най-голямо мюсюлманско население в света, но в някои части преобладават хиндуистите, в други, като Молукските острови – християните-католици.
За да има мир и просперитет за многоликата Индонезия, политическият и социалният живот в страната се подчиняват „Панча сила” . Това са 5 принципа, предложени от бившият президент Сукарно през 1945, малко преди обявяването на независимостта на страната. В хода на консултациите за определяне идеологическите основи на младата държава, делегатите мюсюлмани настоявали за изцяло ислямизирана страна, но представителите на други религии теглили чергата в тяхната си посока. Тогава Сукарно предлага следните обединяващи принципи да залегнат в основата на новата конституция:
1. Вяра в един Бог-монотеизъм.
2. Справедливост и цивилизована хуманност.
3. Единство на страната, национализъм.
4. Демокрация, управлявана чрез разумна политика на консултации и представителство на всички етнически групи, без доминиране на никоя от тях.
5. Социална справдливост за цялото население на Индонезия.
В резултат на това, макар преобладаващата част на населението да изповядва исляма, е налице равенство между всички официално признати религии, разпространени в рамките на 17 508-те острова, влизащи в територията на Индонезия. Това дава отговор и на въпроса ми защо тук петък е работен ден, противно на очакванията ми.
- И все пак - отбелязва Томас, - в провинцията Банда Аче на о-в Суматра е налице „мека” форма на шериат, въпреки че това противоречи на „Панча сила”. До скоро правителството е водило изтощителна война с местни радикални ислямиски групи. Когато цунамито в края на 2004 буквално опустошава тази част на страната, правителството и крайните реакционисти си стискат ръцете в дух на смирение, обединени от желанието да възстановят поразената област. За да им е мирна главата на властимащите, те допускат установяването на форма на шериат, доста по-мека от тази в арабските страни. На територията на Банда Аче обаче, особено ако в паспорта ти е записана религиозна принадлежност към исляма, попадаш в режим на много по-строг етикет в редица отношения, отколкото приложимият в останалата част на страната.
Емблематичен и куриозен е случаят, когато в тази провинция се провежда пънк концерт, към който масово се стичат агитки нахъсени пънк-фенове от Ява. Местната „шериатска” полиция ги излавя, затваря ги в лагер, остригва абсурдните им прически, дава им „порядъчни” дрехи и заставя пънкарите да пеят религиозни песни.....
В началото на полета турбуленции вадят Кори от равновесие, а мен карат да посегна към успокоителното в чантата си. Капитанът на полета влошава нещата като прави обезпокоително съобщение: в Джогджакарта има силен вятър и приземяването ще бъде трудно. Що за човек би направил този анонс след като вече сте на 8000 мнв и няма как да избягаш с писъци от самолета? Томас, обръгнал на полети във всякакви условия и поради това напълно невъзмутим във въздуха, не взема на сериозно неприкритата паника в моите очи и сгърченото от страх изражение на Кори.
-Пистата в Джогджа - започва повествованието си той, - е известна с малката си дължина. Не могат да я удължат, защото след края й е разположен военен обект. Понякога самолетите не успяват да спрат навреме. Преди няколко години това бе причината за голяма катастрофа....
Застрелвам го със смъртоносен поглед, а Кори мъченически забелва очи.
Летим над Ява в пълен мрак. Отново съжалявам за лошия си късмет- ако беше ден, можех да видя острова под мен като на длан...Спускането над Джогджа преминава без очакваните турбуленции, но кацането е осезаемо твърдо заради късия спирачен път, самолетът леко занася 2-3 пъти, но успява да се закотви преди края на късата писта.
Ето ни в Джогджакарта – градът, където живее Кори и където Томас е работил в продължение на две години!
Ако Джакарта е политическата и икономическа столица на Индонезия, то 388 000 хилядният Джогджакарта определено е неговия арт-център. Със своите 20 университета, част от които най-престижните индонезийски академии в областта на изкуството, градът е притегателен център за младежите от цялата страна. Особеност на града и областта е съхранената институция на султана в региона, независимо че страната е република. Когато през 1948г холандците окупират града, местният султан/за разлика от управляващите останалите области/ дава подслон на бунтовниците, сражаващи се с окупаторите. Заради патриотизма си, Джогджа /както местните с умиление наричат града/, спечелва привилегията да продължи да бъде нещо като султанат в рамките на републиката. Особеният статут на областта става причина за уникалното съчетание между традиции и модернизъм- мястото има слава на център на модерното изкуство, но в същото време тук са съхранени традиционни изкуства като театъра на сенките /wayang kulit/, гамелан музиката, производството на батик. Улегналият, забавен и консервативен ритъм на живота в тихите квартали съществува успоредно с кипежа на съвремието по големите булеварди, където лъскави молове греят в лукс и блясък.
Регистрираме се в хотел, намиращ се в туристическия квартал Правиротаман, близо до Кратона /султанския дворец/. Томас с нежелание признава, че докато е живял в града, се е отнасял с известно пренебрежение към туристите, които по време на престоя си в Джогджа масово отсядат в този квартал. За целите на краткия ни престой обаче, Правиротаман е перфектен изходен пункт към местните забележителности.
Оставяме багажа в стаите си и излизаме за кратка разходка - Кори и Томас нямат търпение да вкуся от атмосферата на любимия им град.
Първото, което ми прави впечатление тук, е местния вид рикша- бечак. Въпреки примитивния вид на превозното средство, цената на пробег е същата като на климатизирано лъскаво такси. Подканящи гласове „Бечак, бечак, мас?” дебнат на всяка крачка по улицата. Предвид забързания ритъм и кошмарния трафик от мотопеди, велосипеди и коли, да се движиш с бечак наподобява карането на скейтборд на Цариградско шосе. За мен усещането да седя удобно в седалката, докато слабоват мъж върти педалите под моята тежест, граничи с чувство на вина. Томас обаче няма нищо против този превоз, защото смята,че така подкрепя финансово труда на бедните водачи на бечак.
Вечер е. Крачим по бул. Малиборо, където е съсредоточието на местната търговия. Магазините вече са затворени, сергиите, покрай които през деня с труд си пропряваш път, са раздигнати. По тротоарите тук-там се въргалят вестници. Често се натъкваме на колички за бързо хранене, където срещу жълти стотинки ти предлагат „баксо”- варени в бульон топки от кайма, или „ми горенг” – местния еквивалент на китайските нудълси, Насядали на пейки или направо на тротоара, младежи се събират на групи, за да свирят на китари, да пеят, рисуват или просто да споделят времето, радостите или тревогите си заедно. В тъмен ъгъл бездомен просяк вече е срещнал Морфей. На стената току зад него някой рисува сложни и многоцветни артистични графити... Нощта е топла. В подножието на вулкана Мерапи сънят обещава недалечно утро...
Следващия ден посвещаваме на част от Кратона /султанския дворец/ https://www.google.com/search?q=kraton+ ... 80&bih=654. Всъщност това е доста обширен архитектурен комплекс и се състои както от султанските покои, така и от цели квартали , в които имат привилегията да живят и работят свързани със султанското семейство жители на града. Смята се, че има енергийна връзка между вулкана Мерапи, Кратона и Парангтритис- бреговата линия на юг от Джогджа. Според местните вярвания тя е владение на Кралицата на Юга-митично и типично по женски ревниво същество. За да не бъде разгневена тя, ежегодна процесия, в която участват султанското семейство и местни жители, й принася щедри дарения. Според друг ритуал, за да не бъдат объркани енергиите по оста Мерапи-Кратон-Парангтритис, султанът винаги влиза в Кратона през Северната порта и го напуска през Южната.
Целта днес е Taman Sari- Водния дворец, построен през 18 век за султана и антуража му по проект на холандски архитект. Представлявал е комплекс от дворци, басейни и водни потоци, където негово величество и няколкостотинте му жени се разхлаждали в екваториалната жега. Част е все още в реконструкция и не успяваме да видим много от него - предимно каменни тунели, голи стаи-едновремешни спални и кухненски помещения, дворове с герани...Към нас се присъединява млад местен, който ни разказва за мястото. Томас и Кори са свикнали на подобни неканени туристически гидове, но този се движи с нас с тъй ненатрапчива усмивка, че накрая все пак му плащаме символична сума.
По-интересен обаче ни се струва кампунга /квартал/, сред който се намира Таман Сари. Същински лабиринт от тихи тесни улички; зеленината и цветята извират от всяко възможно място. Постройките са едно- и двуетажни. Няма тротоари, няма огради между къщата и улицата. Една крачка встрани и вече си в преддверието на нечий дом. Хората в подобни квартали живеят в необичайна за нас, почти интимна близост. Работилниците за батик се редуват с тези за кукли wayang kulit . Стените им са покрити с разноцветни картини от живеещите наоколо художници.Собствениците неизменно те канят да посетиш прохладното им ателие или галерия. Надяват се да харесаш и купиш нещо от тях.
Същинската част на Кратона, за която ти трябва билет и, ако кандисаш, местен гид, посещавам сама. Знам,че по-късно тук ще има представление на гамелан музика и нямам търпение да го посетя. Уплътнявам времето си с разходка из територията на двореца, който за моя изненада се състои по-скоро от множество открити ниски павилиони, разположени в обширни дворове. На много места са изложени различни предмети, свързани с живота зад стените на двореца, но почти никъде не намирам обяснителни табели на английски. Очевидна грешка от моя страна е, че пренебрегнах ангажирането на официален водач. На всичкото отгоре не нося фотоапарата си.
Все пак мястото е идилично и спокойно. Разхождам се в унес от двор в двор, влизам в музейни помещения, в които са изложени многобройни снимки на султанските предшественици, исторически събития, свързани със семейството му през последните 100ина години, образци на дрехи и т.н...Всички надписи са на бахаса, уви.... В полутъмните стаи цари прохлада и леност. Пазачите- възрастни мъже, облечени в традиционен саронг с батик шарки, дремят по столовете...Успявам да открия една секция, описваща ритуали, свързани с живота в Кратона, с надписи на английски. Научавам за обичаи, удивително приличащ на нашия прощъпулник. Детето не бива да стъпва на земята, тоест голата земя, докато не навърши годинка. После в един огромен кафез се слагат вещи с различно предназначение и малчуганът се пуска вътре, за да избере една от тях. По нея се гадае бъдещето му.
Насочвам се към павилиона, където ще се проведе представлението. Гамелан музиката от Ява е различна от тази, която чух на Бали. Докато на малкия остров тя е по-забързана и енергична, тук мелодията е по-забавена, спокойна, създава космично усещане за транс и подканя към медитация. Или кратка дрямка в жегата.
Изпълнителите са около две дузини-мъже и жени. Наблюдавам как преди да се качат на сцената, те коленичат пред нея и прошепват кратка молитва. Всички жени носят еднаква прическа, която е в унисон с дворцовия етикет. Близо 20 мин настройват инструментите си. Музиката започва да се лее в хармонични тонове. Концертът продължава близо 2 часа, а аз съм единстената, която хипнотизирана го проследява от началото до края. Повечето от посетителите сядат за кратко, но монотонността на изпълнението изглежда не съответства на забързаната им програма и те го напускат преди края му.
Отделяме цял ден за посещение на храмовете Борободур, който е най-големият будистки храм в света и Прамбанан- най-големият хинду храм в страната. Намират се извън града.
Напускаме хотела преди да се съмне, защото държим да наблюдаваме изгрева на слънцето над вулкана Мерапи. Има специална площадка сред гористите хълмове над долината, където срещу известна сума ти предоставят пакетирана закуска, топъл чай и кафе и, най-важното, достъп до удобна наблюдателна позиция. Оставяме колата на паркинга и се изкачваме по пътеката през тропическата гора. След малко попадаме на заравнено обезлесено място, където още 20ина жадни за гледки туристи вече са въоръжени до зъби с фотоапарати и видео-камери. Точно срещу нас, на фона на розовеещото утринно небе се е изпъчил като женска гръд конусът на вулкана. От гърлото му се точи тънка струйка дим, която, подхваната от въздушно течение, се стеле хоризонтално встрани от планината. В ниското се простира сънена долина, скрита в пашкула на гъстата сутрешна мъгла. От изпаренията се надига едва различима върховната ступа на далечния будистки храм Борободур. От полите на Мерапи, в преливащото във всички оттенъци на розовото небе, слънцето се показва едва-едва. Девственият все още ден се ражда в пълна тишина. Единственият звук е сутрешния призив към молитва на скрит в мъгливата долина имам...
Следващата спирка е Борободур. На входа ни връчват по една бутилка минерална вода,върху чийто етикет се мъдри образът на храма. Връзват къси саронги върху панталоните ни, и поемаме към монумента.
Отдалеч прилича на стъпаловидна пирамида, състояща се от 6 квадратни платфроми и 3 кръгли. Погледнати от въздуха приличат на огромна 3-измерна мандала. 4 стълбища /по едно от всяка посока на света/ водят нагоре към върховната ступа. По традиция изкачването трябва да започне от източната страна и да продължи по посока на часовниковата стрелка, при което правиш обиколки на храма и в края на всяка обиколка се изкачваш едно ниво нагоре. Върху последните са разположени множество ажурни ступи, във всяка от които седи статуя на Буда. Поверието твърди, че ако промушиш ръка през отворите на ступа и успееш да докоснеш статуята вътре, си благословен. Това обаче е практика, понастоящем забранена от местните власти поради опасността от повреждане на паметника. Построеният към 8-9 век /и скоро след това изоставен/ храм покорява не само с изпълнението, но и със замисъла си. Той изразява идеята на будистите за Вселената и пътя от тленното към духовното. Стените на платформите по които се изкачваш нагоре са покрити с каменни барелефи, които в ниските части на Борободур показват сцени от всекидневието, изпълнено с тленност страсти и желания /наличието на закон срещу порното в Индонезия принуждава властите да закрият откровено чувствените сцени/. Изкачвайки се по-нагоре картините се променят и показват пътя на душата към будисткия рай –Нирвана.
На територията на храмовия комплекс има различни музеи, един от които е посветен на търговията по море. Отначало не схващам връзката между колосалния каменен Борободур и океана. Томас обаче обръща вниманието ни върху един от барелефите по стените, изобразяващ древен кораб. Преди десетина години група ентусиасти / явно фенове на Тур Хейердал/, прави точно копие на този кораб и дори успява да преплава с него разстоянието от Индонезийския архипелаг до Мадагаскар и дори Гана!
Следващата ни спирка е Прамбанан, но преди това решаваме да посетим поразените при последното изригване на Мерапи земи.
Конусът му, така ясен сутринта, се губи в обедната мараня. Вулканът не е в настроение за гости.Придърпал е облаците към изровените си от лава склонове. Приближавайки го, в мен се надига тягостно усещане, а дори не мога да различа очертанията му зад облаците!
Намира едва на 20ина км от Джогджа. Последното му силно изригване се случва към края на 2010г. Жертвите на 10 дневната вулканична активност достигат 322. Пирокластични потоци се спускат с чудовищна скорост и помитатат цели села, опичайки и разтапяйки всичко по пътя си.
Легенда тук е възрастен мъж, който бил смятан за Пазител на вулкана, нещо като щатен служител на тази позиция, за което е получавал символична заплата от султана. Задачата му е била да държи звяра под око, да го умилостивява и по този начин да пази гъстонаселения район в подножието на планината. Дядото живеел в непосредствена близост до нея и се е ползвал с огромен авторитет сред местните жители. Отказал да напусне евакуираната зона от 20км около пощурелия вулкан. Силно нощно изригване го заварило там заедно с десетки души, дошли там, вярвайки,че при пазителя на вулкана са в безопасност. Никой не оцелява.
Наемаме военен джип, с който в следващия час ще се движим из поразения район. От края на асфалтирания път поемаме през покрит с вулканични наноси и пепел каньон. Дълбок е няколко десетки метра. През него са минавали калните и лавови потоци, които Мерапи е бълвал. Колата подскача и слаломира между огромните каменни блокове, някои с размери на малки камиони. Били са изплюти от кратера с чудовищна лекота и въпреки тежестта си са прелетели невероятни разстояния преди да се стоварят върху земната повърхност. Околността е покрита с многометров слой пепел. Покрай пътя се забелязват останките от някогашните къщи. Минаваме покрай скелета на училище, от което са останали само основите на обгорени стени. На всеки километър са разположени кутии, в които се оставят дарения за пострадалите хора.
Посещаваме къщата, в която е живял Пазителят на вулкана. Превърната е в импровизиран музей, в който са изложени предмети, оказали се под въздействието на огромната температура при изригването- СДта, огънати стъклени бутилки, полуразтопени метални монети и стъклени топчета, изкривен стенен часовник, показващ часа на трагедита. От мебелите са останали само рамките.
Докато разглеждаме експонатите научаваме от местен жител, преживял ужаса, че все още много хора живеят в лагери при мизерни условия, но силно се надяват да се завърнат по родните места. И наистина, въпреки покъртителния апокалипсис наоколо, животът изглежда твърдо решен да се завърне по тези земи. Едва 2 години са изминали от събитието, а рехави бананови, акациеви, и бамбукови горички с височина няколко метра вече са прорастнали върху пепелявата почва. Тук-там сред руините се виждат малки обработваеми участъци, върху които престрашили се хора отглеждат първите зеленчуци. Известен факт е, че почвата около вулканите е изключително плодородна и това е причина хората да се примиряват с огнения нрав на близката планина.
Напускайки музея, чуваме че някой несигурно започва да свири на гамелан, незнайно как оцелял след огнената стихия. Мелодията ни застига в гръб и сякаш ни уверява, че и този път животът неумолимо ще извоюва своето място край вулкана.
Последната дестинация за деня е Прамбанан-най-внушителният хинду комплекс в страната. https://www.google.com/search?q=%D0%BF% ... 80&bih=654
Строен е по същото време,когато са издигали и Борободур. Двете династии, управляващи Ява по това време/едната –последователи на Буда, а другата- хиндуисти/ са били в тясна връзка /и стратегически бракове между членове на фамилиите/, което обяснява присъствието на елементи от будистката архитектура в постройките на Прамбанан. Богатството и разнообразието в скулптурните детайли на главния храм в комплекса – този на Шива, го прави един от най-забележителните образци на хиндуисткото изкуство. Уви, точно той е в реконструкция в момента и не успяваме да го разгледаме отвътре. Наслаждаваме се на външната фасада с многобройни скулптурни барелефи. Тъмната каменна постройка контрастира на фона на залязващото слънце и аз мисля за това как денят за мен започна в подножието на будистки храм, а завършва в хундуистки.
/следва..../
