3o4o.net

Опорна точка.

Ден 1.

Малко се бях бъгнал на работа в последно време. Еми ... двойни смени, умираха ми хората - с две думи звездопад от проклетии, та нагласихме пътуването чак за втората половина на май. Едно мислехме, друго стана после, де.
Установих, че се понасям само с жената и бат Радо. Втория екипаж нямаше да е много доволен ... ако го имаше. Постоянно променяхме маршрутите и нормални хора надали щяха да ни изтърпят.

На 18 май най-сетне потегляме на заден ход, както винаги, из-под ореха пред блока. За трасето до Бузовград какво да кажа... жега, чат-пат изруди зад и насреща по Пътя.

След обяд сме в Бузовград. Оставяме колата на края на селото и махаме крачоли по една разкошна пътека до мегалитите. Тихо е, еловата сянка е балсам за самочувствието, приятни, хладни миризми преборват аромата на потните ни жлези... с две думи гоуем кеф.







Култов надпис в прахта.







..и астралното Му тяло.





Върху ... самолетата който се издига хахахаха...


















След „обсерваторията” и плочата на Александър Фол пътеката тръгва наобратно. Замисляме се /всъщност доста шумно/ и се отпочват едни лакърдии...

Тук току-що написах доста неща. Спонтанно. После ги изтрих.

С две думи, по пътя към колата разговаряхме за тракийската антропология, „великите им царства” и учЕните ни. И замирисва на море... и на финикийски знаци.
Всяка дупка в камъка – „тракийско светилище”. Хахахаха как ли пък не.


Базата за преспиване естествено беше къща Росана в Твърдица. Росито ни посрещна както винаги - като наместници и след обичайни хигиени и поемане на течности и храни излетяхме към Морфея от белите писти на чаршафите.


Ден 2.

Покрай Паничерево едно много приятно пътче се спуска на юг. Ходеше ни се до Змейово и околности и ранния пред обяд спирам да напълним прясна вода в голямата чешма под ореха в селото. Заговарям се там с един другар. Пълни вода и той, щото местната не била хубава за пиене. Митко. От дума на дума, разбираме, че дядо му – отец Димитър написал някога историята на село Турян / това е едно родопско село до ... примерно до с.Кошница/. Естествено, питам откъде мога да закупя книгата, че си падам по тея писани бисери на ентусиазираното родолюбие.

” Елате до дома, ще ви я подаря” – дума човека.
Ние така и правим.

Малко отклонение – затова реших да кръстя тея драсканици – Точка на опората. Заради такива хора. Българите били прости и зли, а? Напротив, срещаме само най-сърдечно отношение. Един другар на име Ангел по-после ни спаси от грандиозни неприятности, а аз за пръв път за 43 години се почуствах горд, че съм Българин... понеже имам такива сънародници - войни, победи, бойни знамена, това е сериозно, но лично ми е малко далечно и да, по-скоро интерес за историците. В републиката са останали страшно много стойностни хора, а това че отрепки принципно се домогват до властта според мен е временно и изживяемо.


Та за Змейово. Над селото има една пещерка - Змейова дупка, която в най-голямата жега търсим около два часа. Безрезултатно. Имам чувството, че е ей там край близкия храст, но не би, и пак така... Като свърши водата – 1л., просто се връщаме до колата. Там заварваме група местни младежи /става дума за пътя към кариерата, една борова гора/ да беседват оживено, на огромна бутилка безалкохолно!!!
Казват ни къде всъшност е дупката, но е късно. Продължаваме нататък към Старозагорските минерални бани.
Интересно ми беше дали е останало нещо там от почивните станции по времето на РС.
Не само е останало, ами е доста ъпгрейтнато. Направо град – курортен тип. В местно магазинче зареждаме кисело мляко и сол /за напитката на пътуващите/ и с два литра айран продължаваме на югозапад.
Тази вечер се бяхме уговорили да спим при познато семейство под Асеновград. Селото се казва Тополово и е в полите на Родопа. Хората излязоха много симпатични и темите около масата слаломираха от ветроходството !!!! подводното ориентиране /сефте чувах за такова/ та до бизнеса с близалки. Неусетно стана време за лягане, заредихме походната ни пералничка /имаме и такава, пести дрехи и представлява пластмасов буркан с дръжка – от онея с кисело зеле, който се зарежда с малко мръсни гащи и чорапи плюс настърган домашен сапун и гореща вода и цял ден се лумбурка в колата/ и се гушнахме под един дебел хладен юрган.

Ден 3 ... си деня беше. Ден на контрастите.

Сутринта след няколко кафета и лаф моабет, отпътуваме към с. Добростан. Баира до горе е впечатляващ, а датчика на вентилатора дето е на Астрата, от време оно се опитва да ми скъси живота /сменял съм го, но файда йок/. С две думи, над селото колата позагрява. Спирам да поизстине и да закъся вентилатора, както съм правил и преди и изведнъж планинската омара е разтърсена от гръм... и гейзер пара из под капака се насочва към лятното вече слънце.

/разбрах после, че съм извършил неправилна манипулация ама де ти таме.../

„Брях, това беше” – казах си.
„Това са изпитания бе” – промълви в мене друг глас и спокоен отивам да отворя капака да видя какво се е случило...

Ирена и Радо се бяха изпарили от колата за секунди, щото жена ми помислила /и еваллах/ че ще последва няква детонация на газта примерно.
Парата като се разсея, установявам, че се е пукнал един дебел змиевиден маркуч, който довежда охладителната течност към двигателя. Помощ в пустото селце не очакваме, залепяме „раната” с текстилна лепенка, доливам вода, закъсявам въртилатора и палвам яваш-яваш надолу към цивилизацията.

После става най-интересното. В центъра на селото няколко кибици-мъже на голяма възраст бистрят ...всичко. След разговор с най-младия. – Ангел с изненада установявам, че човека има необходимия маркуч и умението да го постави. Бъдещето започна да придобива по-светли тонове, а човека отказа „почерпката” като каза, че парите ще го обидят.

Но, това бате Ангеле аз няма да го забравя, което направи за нас. Ще ти бъда вечно благодарен и ще се старая и занапред да помагам безвъзмездно на непознати, което според мен е най-разумната реплика на твоята добрина.

Накратко казано, към обяд с временна маркучева присадка, отново щурмуваме околностите на хижа Марциганица. Хижата е голяма, затворена и жертва на някакви ежби, а жалко. Природата тук е прекрасна. На около половин час път е пещерата Добростански бисер /култивирана, стълби, парапети, но неосветена/. Осветление да искаш при нас и нахълтва дори Ирена вътре. Дупката е много симпатична, въпреки поразиите породени от достъпността ѝ. На връщане през Добростан, само поздравявам нашия спасител и отбелязвам, че мъжете са се преместили в другия край на чаршията на сянка пак.








































Следващата е село Мостово, или по-скоро скалния мост под селото. Под Мостово е тиха пустош. Някъде от дерето като смътен спомен ромоли реката, а пътеката е доста стръмна.






























След половин час подскокове по камънете и снимки по моста най-сетне тръгваме към Беланташ.
Закъсения венитлатор си бучи изправно и като потрия аладиновата лампа, няма проблеми с температурата. На Чотрова чешма спираме, да направя ревизия на походната пералничка. Изплакваме килото бельо, просваме го връз задната кора и закретвме нагоре.










Колата я оставяме пак до гробище. Вместо некролози оградата до вратата е накичена с оферти за продажби на имоти в някаква „РЯКАТА”. Радо каза, че звучи по японски – „тата-сан искаш ли къща в ряка-ТА...”

После влизаме в една гора. Дърветата са надвесени като зелен, тих покрив. А от горе завалява.





После дъжда спира, и се озоваваме пред строеж на голяма църква... От тук, поради колизии в навигацията и моята припряност, забиваме към някакви вили ”Сабазий”. Еми пообиколяваме, изслушвам критиките и се връщаме в подножието на Беланташ. После бързо нагоре. Дежурния литър вода е на привършване и малко повече от обичайното, бързаме.


























Пътя към Орехово през Асеновград и Бачково общо взето е безинтересен финал на наситения с емоции ден.

Пепа Калинова ни чака. Водиме интересни триалози, после вечерта угасва и към ... дори, преди полунощ се скатаваме по стаите.



Ден 4.

Ден 4 започва доста мързеливо. Към 11 сме на разклона Забърдо–Мостовете. Вентилаторът боботи, а мене ме изяжда мисълта, колко ли ще издържи така. През ноща сънувах жици. Бяхме решили в Чепеларе да си купим кабел, ключ и да си го пускам от кабината при нужда. Да, но предстоеше изкачване до Мостовете, и аз взех на автостоп на въпросния разклон една много... хубава жена. Ама много и после двайсе минути очаквах амортисьорите да пробият дупетата на задноседящите по нанагорнището. Слава богу докретахме. Цялата интрига с Мостовете беше на Радун печата за стоте обекта. Понеже е ходил няколко пъти, а печат няма. Половин час ни отне разходката и не съжаляваме за шматкането там. Надолу тръгнахме с видимо ококорена, олекнала и живнала Астра.

В Чепеларе намирам магазин за електроуреди, купувам три метра жица тип тел и прекъсвач за нощна ламба /кой ти мисли за ампеража/ и се запознаваме с местния механик Росен, който ни монтира системата, /а .... и Човека смени дебелия маркуч, за антифриз който се беше спукал над Добростан /с оригиналния гумен змеевик. Доста доходчиво ми обясни защо оригинала е с предимство пред импровизацията. Стария маркуч -спасител, го сложих в багажника на почетното място до аптечката.

Благодаря Росене.


След Чепеларе, отпрашваме към Широка Лъка / вентилатора си го управлявам, не че има нужда де, и тъжно чакам ключа да прегори/. В Лъката ни запрасква ужасен дъжд точно на центъра и се евакуираме в една страноприемница, а докато прибягваме от колата, градушка колкото боб ни шиба по главите.

В кръчмицата мятваме по едно шкембе с кола, за Радо - съответно деликатни пържени картофи и намирам къде да спим - в Златоград. По нетя.

Следва Смолян /музея/ и едни страшни баири към Златоград, където прекъсвача най-сетне се размирисва и дава фира. Поне спираме да почиваме и да ни духа лекия ветрец покрай скромната още Арда.

В Златоград се настаняваме в карапузеста една къщурка, ама много близо до главния път през града, бе. След привечерна разходка и импровизирана манджа на балкончето, цяла нощ преживяваме тукашния грешен нощен живот...

Импровизирана манджа - набрахме конесерви от багажника, смесихме ги алхимически, водица, примус. Резултата е позитивен. Не остана.

ий ама че хубаво разказваш! а аз пък като взема нещо да се кривя и се сещам за тебе и как възприемаш живота и го живееш и се давърдисвам
така че, наистина свестните хора са опорната точка

мхм, голяма част от възрастните българи се възприемат прекалено насериозно, нямат хобита,някой може да имат много кинти ама от дядо си козоебец няма как да се откупиш колкото и кинти да имаш и така. липсата на хоби е основна причина за депресиите и ранните изкрейзвания по тукашните земи според мене.

Ден 5.

Ден на култрата. Празника на „Св.Кирил и Методий” наближава бавно като товарен влак и цял преди обед накипрени с чисти тениски и гащи обикаляме старата реставрирана част на Златоград - етнографския квартал, с къща за гости „Скат” / май е на истинския Скат.../, сарачи, златари, търговци и невръстни деца изпълзяващи от огромни автобуси.























Малката църква. Строена е май първата третина на 19 век и първа по тукашните земи през Османското робство.





Семейство Ад-амс.





Посетихме и двете църкви - запалихме свещички за здраве и ранния следобяд, след припряно обиколяне три пъти на града, понеже забравих да заредя гориво, се успокояваме на пътя към „Крокодилите”.






„Крокодилите” са едни образования над Дрангово. Крокодили ги е кръстил Марин, стар приятел от безотговорните години в началото на политическия екзистенциализъм в България. До тях има една чешма, а докато Ирена пълни вода и диша кислород, ние с Радко щъкаме из камънаците. Има полянки, има странни скални форми /не са светилища надявам се.../ има големи тополи и в сянката още една сгушена варосана чешмичка ромоли.

















Реално "Крокодил".









Тази почивка ни е необходима, и после, по някое време се окзваме в Мъженци. Съвсем безлюдно селце до Бенковски. Оставям колата под защитата на Аллаха до една от джамиите и хукваме да търсим някаква скална гробница. Две околни лица които срещаме, нищо не знаят /а то и първото не е много тавряс май/. Освен това езиковата бариера си казва своето, а вероятно изглеждаме подозрителни. После за гробницата правим един гооооолям тигел по близкия хълм и накрая я откриваме на връщане към селото.

















Наблизо има няколко аязма, оформени като островърхи каменни кладенци, вероятно от свързани с мусульманските вярвания, доколкото мога да съдя по изрязаните символи на камъните отгоре.







След поразителните обиколки там и срещата с едни полицаи отпътуваме към Ивайловград. По пътя, след яростен скандал с Ирена, внезапно завивам към Джебел. Ще се качваме на крепоста Устра и това е. А ще спим, където сварим. До Устрен страстите позатихват и тихо ми изгаря и вторя ключ за вентлитора /и овонява кабината/. Сещам се накрая, че трябва, ама много високоамперажен ключ и закъсявам ръчно и в движение при загряване. Лекото побождане, искричките и греенето на проводниците в ръката действа като да седнеш в лиген с шведска горчивка по гол задник... но до изхода за крепоста склоките сглъхват. Крепостта та крепостта. Напред деца на Родината. По пътя има и черешки.








Един глухоням човек копаещ в една нива, ни дава ценни указания и навлизаме в сенчестата гора. О, благодат. До изоставената хижа стигаме за 40 минути. От там е стръмно. По някой време се свличам по сипея и огласям планината с... абе срам ме е да кажа какво извиках. Накрая сме на крепоста.
Ееееееееееееееееееееееееееееееееааааааааааааааааааааааа.
В момнета пиша, но не се сещам за целесъобразно обяснение на чувствата които изпитах там.
В стратосферата съм, това е. Дори видялия всичко Бат Радо, а пък и Ирена, започнаха да се пляскат по коленете и да подвикват възбудено и те не бяха виждали такова чудо. Една от най-запазените крепости в републиката. И една от доста високите. И няма никой. Само ние. Тримата мускетари на крачка от Боговете.
Половин час мълчание там и после леко и замислено надолу.






















Продължаваме към Джебел. От там си купувам викоамперажен ключ от магазин за авточасти, ей че забравих как се казва... и ключа се оказва фалшив, еми просто не работи.
Примирявам се с електроинквизицията по пътя и стигаме чак до Момчилград. Там ангажирам някаква стая в Крумовгрод / пак чрез нетя/ – в една къща и накрая към 19 часа сядаме на по бира в дворчето под стрехите ѝ.

Ден 6.

На финала сме. Къщата беше доста приятна. Правя ѝ реклама заповядайте, има инфо в нета. Който иска на лични... Та на път за Ковил, минаваме през един вече нормален автомагазин, вземам мощен автотумблер и в едно кюше на шосето го монтирам. Пускам спирам въртилатора и карам с кеф към Ковил после.
Цък работи, цък спира. И не ме удря ток и не пари... кеф. Радвам се, че се събудих тая утрин и Астрата хвърчи под синьото родопско небе, по идеалния асфалт в посока Ковил.

До Ковил спираме на спирката на автобуса под една сянка и поемаме по успорединя път на шосето в посока Джанка - пешачката.

Софрата или както там и казват. Монолитна плоча , стояща хоризонтално върху три опорни точки. Очевидно е поставена така с човешка намеса. Предназначение - неизвестно.








Шарапани.








Хехе...





Дупките на Асара. До там не стигаме, че излиза ураганен вятър /в цяла България по това време - после разбрах/.





Панорамка.




Артефакт.








Давид.






След около час и половина обиколки се връщаме.

Надолу към Студен кладенец.
Поляни, абразивни кладенци – не навсякъде правим сники.














Нашата Астра.







Нагоре. Черепово. Има път до долменчето, а на края се оказва, че долменче няма.
Ааааа има, откриваме го в едни зарастнали покрайнини на нива.

Снимки.










Наоколо.







След това на север на север. Обаче се появяват някакви пушилки около Нова Загора и отначало много се плашим.




Противогазите естествено са у дома. А и се оказва че пушека не е смъртоносен а няккавъв прахоляк дигнат от силния все още вятър в някакви рудници /Трояново мисля едно и две/. Но за живеещите там, не знам как се оправят...

Пътя сетне към Дебелец, вече дори е скучноват.


Ден 7.

Завръщане към Суворово и Варна.

Малко преди Търговище ирена и Радко за малко да сменят колата с мого по луксозна...




Черешки покрай Ветрино. Кеф.




Благодаря за вниманието.

кефче! мерси за разходката... разсъни ме

Мерси за свежия полъх, усмивките, благодарностите към добрите хора... Даже техническите жични описания изчетох внимателно и с интерес

Само така, Кенте!