3o4o.net

за Тери Пратчет, ако не тук?
Ама пък толкова го харесвах.
Утехата е, че съм чела много малко от него и че има още много за четене.

Григор Гачев - Срещата


Мъжът се надигна от леглото. Разтри очи и се огледа с учудване.

Нещо се беше променило. Беше в спалнята си, но… нещо беше различно. Всъщност, нямаше как да не бъде. От години насам зловещата болест все повече съсипваше възприятията му, изпълваше ума му с мътилка и отнемаше връзката му със света. Колко ли време беше минало, откакто той беше осъзнал за последен път къде е и кой е? Спокойно можеше да е години…

Но къде беше се дянала мътилката в ума? Очите му отново виждаха ясно. Свързваше възприятията с лекота, спомените му бяха бистри, преценката – чиста, бърза и ясна. Стаята не се беше променила – променил се беше той… Дали не бяха открили лекарство? Дали не го бяха излекували?

Леко движение привлече вниманието му. Огромната сянка, застанала до стената край леглото, се оказа посетител в черен плащ. Висок сигурно поне седем фута. В отвора на качулката се виждаха единствено две синкави светлинки. Щръкналата от ръкава му китка беше само от кости и стискаше дръжката на коса с пробляскващо в синкаво острие.

Не го бяха излекували.

Мина известно време, докато мъжът осъзнае какво се е случило. След това събра смелост и се покашля:

– Време ли ми е?

Качулката отсреща кимна.

– Винаги съм бил любопитен какво следва. Е, надявах се да не го разбера скоро.

Посетителят му бавно заобиколи леглото.

– МНОГО БОЖЕСТВА СА ВИ СЪРДИТИ. – Гласът му беше някак… особен. Като на погребална камбана. Която се чува приглушено като от гроб.

. Така ли?

– НАПРИМЕР ВСИЧКИ.

Гърлото на мъжа за миг пресъхна. Не че не обичаше да се шегува, но…

– КАКТО И НА ВСЕКИ ДРУГ АТЕИСТ.

– Ох… – Парадоксално, но това сякаш облекчи страха.

– НО И МНОГО ОТ ТЯХ СА ЛЮБОПИТНИ ДА РАЗБЕРАТ КАКВО СЛЕДВА.

– За мен или за тях? – усмихна се мъжът.

– И ДВЕТЕ.

– Не знаят ли? Поне за мен?

– НЯКОИ КРАИЩА СА ПРОСТО НОВО НАЧАЛО, КОЕТО ОЩЕ НЕ Е НАПИСАНО.

Мъжът се замисли под търпеливия поглед на посетителя. Накрая се надигна от леглото, без да си дава труда да отметне одеалото, минавайки през него. Опита се да тръгне към изхода на стаята, но нещо го придърпа назад. Светеща нишка го привързваше към някогашното му тяло, останало на леглото.

– Не е ли време да си послужите с този инструмент? – Той посочи косата в ръцете на другия.

– О, НЕ.

Смърт подпря косата на стената. След това бръкна под плаща си и измъкна меч. Тънкото му острие просветваше със своя светлина и сякаш живееше собствен живот.

– ПО МОЯ ПРЕЦЕНКА, СЪР, ВИ СЕ ПОЛАГА ТОВА.

When Death met the philosopher, the philosopher said, rather excitedly: "At this point, you realize, I'm both dead and not dead."
There was a sigh from Death. Oh dear, one of those, he thought. This is going to be about quantum again. He hated dealing with philosophers. They always tried to wriggle out of it.
"You see," said the philosopher, while Death, motionless, watched the sands of his life drain through the hourglass, "everything is made of tiny particles, which have the strange property of being in many places at one time. But things made of tiny particles tend to stay in one place at one time, which does not seem right according to quantum theory. May I continue?"
YES, BUT NOT INDEFINITELY, said Death, EVERYTHING IS TRANSIENT. He did not take his gaze away from the tumbling sand.
"Well, then, if we agreed that there are an infinite number of universes, then the problem is solved! If there are an unlimited number of universes, this bed can be in millions of them, all at the same time!"
DOES IT MOVE?
"What?
Death nodded at the bed. CAN YOU FEEL IT MOVING? he said.
"No, because there are a million versions of me, too, And...here is the good bit ...in some of them I am not about to pass away! Anything is possible!"
Death tapped the handle of his scythe as he considered this.
AND YOUR POINT IS...?
"Well, I'm not exactly dying, correct? You are no longer such a certainty."
There was a sigh from Death. Space he thought. That was the trouble. It was never like this on worlds with everlastingly cloudy skies. But once humans saw all that space, their brains expanded to try and fill it up.
"No answer, eh?" said the dying philosopher. "Feel a bit old-fashioned, do we?"
THIS IS A CONUNDRUM CERTAINLY, said Death. Once they prayed, he thought. Mind you, he'd never been sure that prayer worked, either. He thought for a while. AND I SHALL ANSWER IT IN THIS MANNER, he added. YOU LOVE YOUR WIFE?
"What?"
THE LADY WHO HAS BEEN LOOKING AFTER YOU. YOU LOVE HER?
"Yes. Of course."
CAN YOU THINK OF ANY CIRCUMSTANCES WHERE, WITHOUT YOUR PERSONAL HISTORY CHANGING IN ANY WAY YOU WOULD AT THIS MOMENT PICK UP A KNIFE AND STAB HER? said Death. FOR EXAMPLE?
"Certainly not!"
BUT YOUR THEORY SAYS THAT YOU MUST. IT IS EASILY POSSIBLE WITHIN THE PHYSICAL LAWS OF THE UNIVERSE, AND THEREFORE MUST HAPPEN, AND HAPPEN MANY TIMES. EVERY MOMENT IS A BILLION, BILLION MOMENTS, AND IN THOSE MOMENTS ALL THINGS THAT ARE POSSIBLE ARE INEVITABLE. ALL TIME SOONER OR LATER, BOILS DOWN TO A MOMENT.
"But of course we can make choices between-"
ARE THERE CHOICES? EVERYTHING THAT CAN HAPPEN, MUST HAPPEN. YOUR THEORY SAYS THAT FOR EVERY UNIVERSE THAT'S FORMED TO ACCOMMODATE YOUR 'NO', THERE MUST BE ONE TO ACCOMMODATE YOUR 'YES'. BUT YOU SAID YOU WOULD NEVER COMMIT MURDER. THE FABRIC OF THE COSMOS TREMBLES BEFORE YOUR TERRIBLE CERTAINTY. YOUR MORALITY BECOMES A FORCE AS STRONG AS GRAVITY. And, thought Death, space certainly has a lot to answer for.
"Was that sarcasm?"
ACTUALLY, NO. I AM IMPRESSED AND INTRIGUED, said Death. THE CONCEPT YOU PUT BEFORE ME PROVES THE EXISTENCE OF TWO HITHERTO MYTHICAL PLACES. SOMEWHERE, THERE IS A WORLD WHERE EVERYONE MADE THE RIGHT CHOICE, THE MORAL CHOICE, THE CHOICE THAT MAXIMIZED THE HAPPINESS OF THEIR FELLOW CREATURES, OF COURSE, THAT ALSO MEANS THAT SOMEWHERE ELSE IS THE SMOKING REMNANT OF THE WORLD WHERE THEY DID NOT ...
"Oh, come on! I know what you're implying, and I've never believed in any of that Heaven and Hell nonsense!"
The room was growing darker. The blue gleam along the edge of the reaper's scythe was becoming more obvious.
ASTONISHING, said Death. REALLY ASTONISHING. LET ME PUT FORWARD ANOTHER SUGGESTION: THAT YOU ARE NOTHING MORE THAN A LUCKY SPECIES OF APE THAT IS TRYING TO UNDERSTAND THE COMPLEXITIES OF CREATION VIA A LANGUAGE THAT EVOLVED IN ORDER TO TELL ONE ANOTHER WHERE THE RIPE FRUIT WAS?
Fighting for breath, the philosopher managed to say: "Don't be silly."
THE REMARK WAS NOT INTENDED AS DEROGATORY, said Death. UNDER THE CIRCUMSTANCES, YOU HAVE ACHIEVED A GREAT DEAL.
"We've certainly escaped from outmoded superstitions!"
WELL DONE, said Death. THAT'S THE SPIRIT. I JUST WANTED TO CHECK.
He leaned forward.
AND ARE YOU AWARE OF THE THEORY THAT THE STATE OF SOME TINY PARTICLES IS INDETERMINATE UNTIL THE MOMENT THEY ARE OBSERVED? A CAT IN A BOX IS OFTEN MENTIONED.
"Oh, yes," said the philosopher.
GOOD, said Death. He got to his feet as the last of the light died, and smiled.
I SEE YOU...

Много неща останаха ненаписани. И непрочетени.
От друга страна, с всяко препрочитане на някоя от неговите книги откривам нови и нови неща. Може моят живот да се окаже твърде кратък...

https://m.facebook.com/profile.php?id=356483587856633
Чудя се това дали ще е интересно. Пратчен, според мен, е труден аФтор - до сега не са ми харесали разните флимчета, но пък човек никога не знае...

Разбира се, безкрайно мъчно ми е за сър Тери.

От друга страна, цялата тази работа си има и добрата страна.

Не, не страдам от патологично позитивно мислене. Напротив, трудничко ми е да сдържам вродената си хапливост в някакви що-годе поносими рамки.

Но добрата страна, наред с всички останали страни, я има. И тя е, че Смърт дойде за сър Тери навреме.
Така ми се стече животът, че опознах твърде добре болестта на Алцхаймер. Провеждаме си с нея редовно, а напоследък и ежедневно близки срещи от петия вид в течение на цели дванайсет години.

С тази диагноза е майка ми.

И, повярвайте, колкото и да си информиран по въпроса и каквито и научни изследвания да си чел, преди да си преживял челен сблъсък с тази болест, ти нищо не знаеш.

Когато при майка ми се проявиха първите симптоми, ми се струваше, че около нея се започна да се сгъстява мъгла, сива лепкава мъгла. С годините тази мъгла ставаше все по-гъста и лепкава и размиваше силуета й. Поглъщаше я като гладен звяр и майка ми пропадаше в мъглата.

Сега вече напълно се е размила в нея. Взираш се в мъглата и не можеш да различиш никакви очертания на човек, само тук-там нещо потрепва, нещо мърда, нещо издава някакво присъствие.

А човекът се е скрил. Разтворил се е там някъде.

Уж го има, а просто го няма.

Майка ми имаше брилянтен ум. Беше сред най-добрите геолози на своето поколение. Просветваше този ум в мъглата като фар, но с годините - все по-мъждиво и все по-нарядко...

Сега вече нищо не просветва. Само ти се струва, че на места мъглата трепти по-иначе.

Та, за сър Тери Смърт сколаса да дойде навреме. Все още успявахме добре да различим в мъглата голямата черна шапка и сиянието на ума под нея не бе помръкнало съвсем.

Ето защо винаги съм подкрепяла сър Тери в отстояването на правото сам да си назначиш среща с Жетваря.

Да не се дадеш на мъглата, този лепкав гладен звяр. Да седнеш на полянката у дома си с чаша бренди, да си пуснеш любимата музика и да се подготвиш за ръкостискане с онзи господин със синия пламък в очите.

Макар, че аз по-скоро бих си зашила четирийсетина кила барут и още двайсетина кила клинци във фустичките и бих си напалила един хубавичък огън в задния двор. Но все пак горките ми съседи нищо чак толкова лошо не са ми сторили.

Защото за съжаление при болестта на Алцхаймер съществува наследствена предразположеност.

И сивата лепкава мъгла нищо чудно да ме дебне и мен там, някъде напред по пътя.

Може дори да ме дебне доста по-наблизо, отколкото си въобразявам.

И затова настоявам за възможността да поканя първа на среща онзи кльощав синеок момък с неизменната усмивка. И не търпя натяквания, че било неприлично жената да прави първата крачка. Колкото заради мен, толкова и заради хората, които обичам.

Та, като стана дума за хората, които обичам, дължа на сър Тери още една благодарност за нещо, за което, разбира се, той никога не е и подозирал.

За това, че се оказа отличен сватовник.

Преди много години на един Булгакон – за тези, които не знаят, това е събитие, на което се събират български автори и фенове на фантастиката – при мен дойде един много интересен млад господин. Искал да се запознае с туй наше момиче, дето превело трилогията за Номите, „Килимените хора“ и „Добри поличби“.

Е, каквото самичък си причиниш, никой друг не може да ти го стори.

Последствията са ясни. Последствията вече от години ми хъркат гороломно на ушенце всяка нощ.
Така, че с чиста съвест имам още една причина да кажа:

Благодаря за любовта, сър Тери.

И тъй като вродената ми хапливост вече ме ръфа отвътре и не ми позволява да завърша с чак толкоз сладникава нота, хайде да притуря малко камъни в тази музика и да припомня друг незабравим хит.

Доброто си е добро, но всеки трябва да си варди бодлите и да си ги държи добре наточени.

Защото нали знаете, че таралежа никогаш не мож го избъзика.


Светлана Комогорова - Комата е преводач на 11 от книгите на Тери Пратчет. Сред тях са трилогията за Номите, трилогията за Джони, Страта, Тъмната страна на слънцето, Автентичната котка, Добри поличби, Килимените хора. Сега превежда ранните разкази на Пратчет, които скоро ще бъдат издадени от издателство "Прозорец".