Топуркащи крачета
Публикувано на: 13.03.15, 18:12
Топуркащи крачета ме карат да се усмихна, докато свалям палтото си. Оставям внимателно раницата на шкафа и рязко нападам. Писък и смях, започваме да се въргаляме. Бейби усмихнато и възмутено ми прави забележка да се събуя, но е подло повалена в гръб и ставаме на кълбо под кръглата маса в хола. Аз, тя и двамата Терминатора- едно и две. Победата се колебае, но май аз надделявам..
Изведнъж силно чувство ме кара да застана нащрек, има някой пред огледалото в коридора. Не, сгрешил съм, но момента е изпуснат, повален съм и позорно се предавам. Идва момента на приказките, шах и картуун нетуорк.
Спомена идва неканен и малко изненадващ, това беше преди десет години. Отникъде. Но натрапчивото чувство че има някой до мен не ме напуска. Дори се оглеждам, докато слизам от колата.
Отключвам и се гмуркам в моята си атмосфера. Здравей шкаф, коридор и огледало. Мятам чантата. Хей, ю, викам откъм закачалката. Здрасти, ми отвръща мойта банда. Събличам се и леко, като в ръкавица, се намъквам в домашната си кожа. Тат, вика малкия Терминатор, хайде да си купим от зеления чипс и да гледаме един клип на компа.
Готин е тоя чипс, умирам за него, отрова, ама не и за пълната ми със слюнки уста в момента. Готино е и да ми показва тактики на League of legents на клипове в ютуб, нищо не разбирам, но музиката е кеф и косата му ще ме гъделичка в очите и в носа докато ми обяснява. Ще хрупаме чипс и ще нарушаваме правилата. Затова се прибирам, заради тоя момент.
Прочете ли, викам, днешните 4 листа от Хари Потър?
Той ме гледа с угаснал поглед.
Яда внезапно ме затиска.
Не си, нали?! Искам да разчитам на теб, не разбираш ли?! Уроците научи ли, донеси си учебниците, искам да видя всичко.
На вечеря баткото развива философии. Защо трябва да се учи?
Ех, как ме копираш мое аз, дали можеш да почувстваш колко последователно стъпваш в стъпките ми. Усмихвам се наум.
Ти кога реши че тая гимназия е стъпка в правилната посока, защо реши че е за мен, защо така работиш, как мериш моя бъдещ успех с твоето мерило – парите ли? Това не може да бъде фактор, какви са тези философи, те не са мои, какви са тези правила, не са мои правила, щом ми казваш да мисля със собствената си глава, това ще приемеш.
Мислиш ли, казвам, или играеш на компютъра? Оправи ли си леглото преди да дойдеш с тия великански идеи?
Играх, казва, извинявай, сега ще уча.
Сега? И докога? До 12? Ставай от масата и подкарвай уроците, момченце. Рано ти е да ми даваш акъл.
Допивам бавно виното, разговора с Бейби е тих. Тя зарежда миялната и я пуска, а аз все пак си сипвам още една чаша. Колкото и да протакам е време да се преместя в хола. Ще сложа чашата до дивана и ще пусна телевизор или музика. Музика или телевизор. Не знам още.
Вървя по коридора, не вървя а се влача, много дълъг бил тоя коридор. Бейби ме задминава. Ей, викам, внимавай на завоите, но тя не се обръща. Преди да влезна в хола минавам пред огледалото. Спирам за малко. Не мога веднага да осъзная защо, но студени тръпки минаха по гърба ми и едва не изпуснах чашата с вино. Колената ми треперят, това ли викам си, било паническа атака. Атака, победа, ха, ха. Зъбите ми тракат, страх ме е да вдигна очи. Решавам да стоя така докато ми мене, но знам че няма да мине. Случило се е. В огледалото няма мое изображение, а четири тела се боричкат в хола под кръглата маса. Сега моето аз под масата ще погледне стреснато насам, но няма да ме види защото това не съм аз. Няма тяло, няма ръце и не мога да изпусна нищо, защото няма никаква чаша.
Стоя с поглед забит в празното огледало, а откъм кръглата маса се чуват приглушени забележки за обувките и звънък смях
Изведнъж силно чувство ме кара да застана нащрек, има някой пред огледалото в коридора. Не, сгрешил съм, но момента е изпуснат, повален съм и позорно се предавам. Идва момента на приказките, шах и картуун нетуорк.
Спомена идва неканен и малко изненадващ, това беше преди десет години. Отникъде. Но натрапчивото чувство че има някой до мен не ме напуска. Дори се оглеждам, докато слизам от колата.
Отключвам и се гмуркам в моята си атмосфера. Здравей шкаф, коридор и огледало. Мятам чантата. Хей, ю, викам откъм закачалката. Здрасти, ми отвръща мойта банда. Събличам се и леко, като в ръкавица, се намъквам в домашната си кожа. Тат, вика малкия Терминатор, хайде да си купим от зеления чипс и да гледаме един клип на компа.
Готин е тоя чипс, умирам за него, отрова, ама не и за пълната ми със слюнки уста в момента. Готино е и да ми показва тактики на League of legents на клипове в ютуб, нищо не разбирам, но музиката е кеф и косата му ще ме гъделичка в очите и в носа докато ми обяснява. Ще хрупаме чипс и ще нарушаваме правилата. Затова се прибирам, заради тоя момент.
Прочете ли, викам, днешните 4 листа от Хари Потър?
Той ме гледа с угаснал поглед.
Яда внезапно ме затиска.
Не си, нали?! Искам да разчитам на теб, не разбираш ли?! Уроците научи ли, донеси си учебниците, искам да видя всичко.
На вечеря баткото развива философии. Защо трябва да се учи?
Ех, как ме копираш мое аз, дали можеш да почувстваш колко последователно стъпваш в стъпките ми. Усмихвам се наум.
Ти кога реши че тая гимназия е стъпка в правилната посока, защо реши че е за мен, защо така работиш, как мериш моя бъдещ успех с твоето мерило – парите ли? Това не може да бъде фактор, какви са тези философи, те не са мои, какви са тези правила, не са мои правила, щом ми казваш да мисля със собствената си глава, това ще приемеш.
Мислиш ли, казвам, или играеш на компютъра? Оправи ли си леглото преди да дойдеш с тия великански идеи?
Играх, казва, извинявай, сега ще уча.
Сега? И докога? До 12? Ставай от масата и подкарвай уроците, момченце. Рано ти е да ми даваш акъл.
Допивам бавно виното, разговора с Бейби е тих. Тя зарежда миялната и я пуска, а аз все пак си сипвам още една чаша. Колкото и да протакам е време да се преместя в хола. Ще сложа чашата до дивана и ще пусна телевизор или музика. Музика или телевизор. Не знам още.
Вървя по коридора, не вървя а се влача, много дълъг бил тоя коридор. Бейби ме задминава. Ей, викам, внимавай на завоите, но тя не се обръща. Преди да влезна в хола минавам пред огледалото. Спирам за малко. Не мога веднага да осъзная защо, но студени тръпки минаха по гърба ми и едва не изпуснах чашата с вино. Колената ми треперят, това ли викам си, било паническа атака. Атака, победа, ха, ха. Зъбите ми тракат, страх ме е да вдигна очи. Решавам да стоя така докато ми мене, но знам че няма да мине. Случило се е. В огледалото няма мое изображение, а четири тела се боричкат в хола под кръглата маса. Сега моето аз под масата ще погледне стреснато насам, но няма да ме види защото това не съм аз. Няма тяло, няма ръце и не мога да изпусна нищо, защото няма никаква чаша.
Стоя с поглед забит в празното огледало, а откъм кръглата маса се чуват приглушени забележки за обувките и звънък смях
