3o4o.net

Малкото ми момиченце събра 18-годишния си живот в един куфар и една раница, прегърна под мишница едно растение в саксия, увито в целофан, послушно изпълнявало ролята на кротък домашен любимец през последната година, и отпраши към новия си живот. Тук останаха само парченца от спомени...събути и захвърлени чорапки, книгата, която чете до вчера, приготвена за връщане в библиотеката, списъкът с неща за вземане – прилежно написан и чекнат, блузата, с която беше облечена днес - още топла и потна, просната на леглото все едно ще се прибере след няколко часа и ще я облече или ще я сложи за пране, знам ли..? Обещанието, че ще са тук по време на Коледната ваканция и топлата представа, че ще има за кого да готвя през най-любимото ми време от годината... И общо-взето – това е... Тя е толкова организиран човек, че всичко и е по план. Няма недочетени книги, няма недовършени неща... Довършила е всичко отдавна и отдавна е цялата очакване на новото... Кой го знае по-добре от мен? Кой я познава по-добре от мен? Все още...Подозирам, че чорапките и блузата са нейното несъзнато отдаване на почит към неписания етикет за принадлежност и уважение към дома и семейството. Уважение към мен. Тя е такава – зачита условностите, зачита чувствата на другите, въпреки че малко я докосват. Моето смело момиче! Тя няма нужда от тези неща. Няма нужда от усещане за принадлежност. Иска да полети. Със самонадеяността на младостта вярва, че светът е неин. Вярва, че е самодостатъчна. Не знае, че това, че има гръб, сигурност и дом, семейство, хора, които ще направят всичко за нея – не знае, че това и дава силата. Няма да и го кажа. Няма и да ми повярва. Ще дойде и нейният ред. Но нека полети!
Но цял следобед и цяла вечер не мога да спра да рева. Сега - знам, че е грешно да рева като на умряло, защото е за добро и е добро, и всичко се нарежда по план и както трябва. Знам, че и вече съм го преживяла един път. И какво от това? Знам и че вече ще се връща само по празници и на гости и няма тук да бъде нейния живот, а ваканцията и. Знам и че ще се отегчава след два дни, прекарани с нас, защо няма да има какво да прави и животът и е другаде. Знам, че така трябва. Знаех, че така ще бъде. И какво от това? Днес мога да си порева за себе си, за женската си съдба, за майчината си съдба, която ми се е паднала и която съм приела преди 18 години. „Да станеш майка е да се съгласиш и доброволно да приемеш, че сърцето ти ще бъде извадено от теб и ще се разхожда, където си иска.“ Нещо в този смисъл бях прочела преди много, много години....
„Да дадеш корени и крила...“

Еми плачи си, то и мен ме стиснаха за гърлото тия блузки и чорапки.

Аз вярвам, че ще се върнат. Ще видиш. Ще научат, ще съберат знания и самочувстие и ще се върнат.
Гледам племенниците си. Завършиха в Англия и сега са тук. Ние старите си знаем игрите в България и не вдигаме очи от нашия си роден батак, а те съвсем спокойно гледат на Запад. Това са бъдещите бизнесмени, за тях "чужбината" няма да е толкова свещенна, те ще си я чувстват тяхна територия.
Ще се върнат, ще ни се посмеят малко и ще поемат нещата в свои ръце!

Но си поплачи!

Брей тия чорапки!

Fairy of the Flowers написа:Малкото ми момиченце събра 18-годишния си живот в един куфар и една раница...

прегръдка от мен
всичко ще е наред
повечето неща сама си формулирала, които да те убедят в това
че е за добро, че така трябва...

синът ми не живее с нас от 7-ми клас
на 50 км само, но ми се виждаха 5000
но по-труден период за мен бе, когато бе в пубертета
и в един момент отношенията ни не бяха същите, като предишната привързаност...
моментите и когато си говорехме чрез баща му, та да не се получават "токови удари" хаха
в този период, казват психолозите, че авторитетите не са това, което са били
и май така се получаваше
сега ми е като завръщане
особено като каже - мамо, в 15ч. вече ще съм се прибрал, ти кога точно ще пристигнеш
или еее, нали каза, че ще излезем и ще си говорим... /бях решила другаде да ходя сама и при тези думи е естествено кое надделя като посока/
та ми е като период на завръщане
та какво искам да кажа с това споделено искрено и лично - истинското завръщане и присъствие в живота на децата ни и те в нашия, е
когато се чувства истинска близост и топлота на отношенията
вие това го имате,
така, че избърши сълзите, през километри вие сте заедно
усмихвай се, защото това е ценното
и не я натоварвай със сополявене* :)

* - понякога може, з-то и това е израз на обич
ама само понякога

Колелото на Времето се върти и Вековете идват и си отиват, оставяйки спомени, които се превръщат в легенди. Легендите заглъхват в мит и дори митът отдавна е забравен, когато породилият го Век се върне отново. В един Век, наричан от някои Третия век, Век, чието идване предстои и Век отдавна минал, в Мъгливите планини се надигна вятър. Вятърът не беше началото. Няма начала, нито краища при въртенето на Колелото на Времето. Но беше някакво начало.

При нас това предстои. Но е и вече започнало. Карам му се на големия, че няма време за нас - от училище и сяда на компотера със слушалките. И се сещам, че и аз съм го играл същото - не с компютър и слушалки, но принципно същото. Всичко се повтаря. Което не го прави по-леко :)

Мъчно ни е, защото си внушаваме, че в тази постановка ние трябва да го играем спокойния пристан, писта за приземяване, рехабилитационния център, мотивационното змено.
И очакваме децата да поемат съответните роли.

Ама те- не!

Истината е, че ние сме им преподали уроците, които ние сме научили, нашите си уроци. За да придобият по-пълна представа за света и живота, са им необходими знания, които не са получили от нас.

На слука!