3o4o.net

...или Милувката на Проклетия.


Тази година вниманието ни се насочва към сравнително близките до България планини. Комови и Черногоро-албанската част на Проклетия. Мъдруването почва още от февруари и общо взето приключва за няколко дни. Иван, който ще ни води, предлага няколко варианта и след кратък размисъл избираме – трансфер до Щавна, два дни в Комови вкл. трансфер до Гърбая, два дни около Мая Йезерце, ден шматкане из Косово, трансфер до България. После консервираме проекта и зачакваме края на юни. В уречения ден се запознаваме на живо с нашия водач /всеки някой ден намира своя Иван/ и потегляме от София в ранната сутрин на 19 юни.


Жегата още от сутринта е за астронавти, музиката е тиха, Иван натиска яко газта, а главата ми сънено се кандилка чак до Сърбия. На задните седалки Ирена и Йоана също са свели активността до дишане и сумтене и куркане на червата.


Нататък по пътя, с Ванката се разприказваме и пропускаме отбивката за планината Капаоник. Там, айде обратен от някакво село и първите грешно дадени пари /магистралите са платени/ потъват в сръбската хазна.


За щастие сумата е символична и яда ни бързо преминава.
Малко преди да излезем на превала си правим почивка за бира, цигара и кафе. Йоана хвърля хладен поглед на мустакатите сърби които боботят от съседната маса и забива очи в киндъла си.
Горе на билото също почиваме, размърдваме сцепени от седене дупета и се радваме на хладния ветрец.









Следва едно шеметно слизане към Черногорската граница. Последните села са бошняшки. Джамиите стават все по-модернистични, а бира никъде няма. То ли хората празнуват Рамазана, то ли са трезвеници всички до един в околностите.





Вила Дуда и това е...







На около час след влизане в Черна гора оставаме за по-сериозна почивка в Алексиевица... тук търсим пекарната, която се оказва затворена, затова се успокояваме с едни бюреци, пласирани следобяда в някакво магазинче и от същата пекарна. Закусваме в приятно паркче. От близката сграда излиза едно момче, отключва църквата, която също е там, стрелка ни със сънен поглед и изчезва като призрак.












Времето още е ранно затова не бързаме. Някой палим свещи, други само ги купуваме и заделяме...
Финалната отсечка е стръмно изкачване към екокатуна Щавна.






Ресторантчето към бунгалата работи и е празно, има дори интернет, но места за спане уви.... Тук Ваньо включва чара си на трета направо и след кратък разговор с местни туристи, вече знаем че ще спим „у Микши Чулафича” чийто катун е малко по-горе в планината и е в стадий – довършителни работи.






Микша е симпатично младо момче и му се намират и места и бира дори за мен. Къщичката е изцяло дървена, двуетажна. Вътре, освен леглата има и скрин с дебело шише гроздовица, шишенце парфюм. До масата се мъдри мощна печка за дърва. Като се установяваме, отивам да си взема бирата от баба Боса /майката на Микша/. Тя живее наблизо в колибка от ламарина и дърво. По пътя ме препъват малки, оранжеви от залеза, прасенца, петел и десетина кокошки.
След като чукам на вратата отвътре изхвърча усмихната баба, хваща ме за ръката и потъваме в.... пасторалния 19-ти век. Вътре около импровизирана маса седят няколко усмихнати млади мъже и очарователна госпожица на видима възраст около 23. Бързо ми наливат микроскопична чашка с гроздова ракия и така няколко пъти... после същисан разбирам, че това са братовчедите на Микша, а младата дама /която прилича на манекенка, както се и оказва като второ занимание/ - племенничка, учеща в Подгорица френска филология. Последното ме спасява и домъквам Йоана да си говорят. Дъщеря ни, за разлика от мен, взема летящ старт и скоро езикът на Волтер заглушава квиченето на борещите се прасенца отвън и ревнивия бас на петела. Хората са гостоприемни, но не се натрапват, за който пие - ракия, за другите кафе, а който нищо не иска, го омагьосват с думи и благи усмивки.
Оттегляме се чак като се наприказваме и сядаме сериозно да „подложим” в нашата къщичка.
После Иван проскърцва по стълбите към горния етаж, а ние хлътваме под завивките. Тая нощ сънувам домашен хляб и шарена сланинка, малки прасенца с гети и котки и Йоана че коси една ливада с моя пикел...


20 юни.
Около осем след кратка закуска и кафе потегляме към Ком Кучки, първата ни цел тук. Ком е Кучки и толкова. Според местните не означава нито че произлиза от куче/животно/, нито от куча /къща/. Иван ни обяснява че черногорци са разделени на племена - кучи, васовиечани, леворечани и прочее. Така се и казват най-високите върхове тук – Кучки, Левореченски, Васоевички...


Сутринта е хладничко, напредваме бързо и скоро сме на Междукомлье една падина между върховете.





























От там започва същественото, но не много трудно катерене към върха. Накрая стената се поизправя, но и Ирена и Йоана са ходили по такива места, тъй че няма много забавяне тук... Времето е с нас и горе е чудесно. Подухва. Слънцето си играе на криеница, от Ком Леворечки крещят доброжелателно някакви хора и идилията е пълна.

Иван на върха.





Ние...
















После слизаме, пак без да бързаме, и скоро сме пак на Междукомльето.










Иван иска да направи визит на свой приятел – Дедо Паю в близък катун, затова обратния път е малко по-различен.















Скоро сме на катуна и се здрависваме с многобройните потомци на деда Пая. Появява се и стареца – доста спокоен и тих човек. Познава Иван /все пак е на 87/ и ни канят вътре. Паю преди това целува ръка на Йоана. Аз седя безмълвен. Културата е близка до нашата, но по така.... май им личи че не са били никога под робство/иго/присъствие.
Вътре ни черпят с малки чашки ракия пак, за полутрезвениците има бира а за трезвениците домашен сок от боровинки. Появяват се и домашно сирене и дълбока паница с наденички и домашно кисело мляко. Храната е амброзия, а приказката като нектар. Накрая всички казват – ние сме братя, ходим под Бога, няма нации, има добри хора. Има и лоши /нещастни/. Това е...С две думи вътре в колибата се образува малка глъчка, а дедо Паю пуши мълчеливо седнал в ъгъла на едно легло. Не се прави, не се е разплул на главното място на масата, нищо не вмята, само пуши и слуша... А за довиждане си вдига дясната длан към небето и ни казва „Хайл”....
Благодаря, Ванка за тая среща с вечноста брат...


Към заник слънце се прощаваме с любезните домакини и поемаме към Микша. Връщаме се по пътека която е обозначена май само на Гармина, но всъщност реално широка и удобна от към качване.
При катуна изпреварвам мойте /или те изостават/ и на една от почивките с почуда наблюдавам Йоана как проплува покрай мен достолепно възседнала як кон. Зяпвам и и кимвам само... Това момиче хаква доста успешно живота...




Скоро ме стигат бай Данило и Ирена. Черногореца май на майтап, опитва да ми продаде кончето и кучето за 600 еврака, мърморейки че е на половин цена, после разпъва устни в усмивка и вещае че ще продаде Йоана на пазара в Андриевица...
Ирена се подхилва „Да, бе после ще дават пари да я върнат хахахаха...”






В средния следобяд сме на базата. Хапваме супа набързо и се качваме до Микша. Бабата явно ни е дебнела отдавна, щото притичва и оферира - питка хляб домашен, шарена пушена сланина, сиренье... Не устояваме естествено. Ванката точи лиги и прибягва между двете къщички. Накрая остава в бабината за по-дълго. Разбирам го. Там портичката е като Star gate…






А на мен тук и сега и ми пада новонадстроения в България резец. Зафичвам го в посока нужника. Зъба описва блестяща парабола пред погледите на озадачените прасенца и май потъва в нечие черво... Демек оставям малко от себе си на това прекрасно място.
Към полунощ доволни лягаме да спим.


21 юни.
Днес е деня на Ком Васоевички. Йоана си дава почивка. Ние стегнато закусваме и отърчаваме нагоре. Днес е по-леко от вчера. Скатовете са по-полегати, гледките по-широки.





Екокатун Щавна. Поглед от небето.








По-сериозна почивка си даваме преди самия ръб. Ирена и в лошо настроение. Болна съм стара съм, но както и предполагам, забравя за всичко още вдругиден....

Ком Васоевички.






На върха стигаме около обяд. След нас на свински тръс се качват още двамина юнаци. Черногорци. Плямпаме, правим си снимки. Говорим за това, че няма нищо по хубаво от Планината, Приятелите и Мира...






На слизане разминаваме бая група от Хърватска. Усмивките и пожеланията са широки като балкански души. После се смъкваме вече по-мързеливо...





При Микша сме ранния следобяд.










Подреждаме набързо багажа и палим към Гусинье.
По надолнището към Андриевица мяркаме момичнеце с ягоди в чашкит брезова кора . Подминаваме малко сънено, но окрилен от мисълта, че пропускаме нещо страхотно, молим да направим обратен. Ванко разбира и айде... Абе, въобще не се пазаря за цената и десет еврака да беше казала...Продавачката е видимо 13 годишна. Славица. Красавица. Ходи на училище, чистичка усмихната...


Долу ягодките се изяждат на църковната чешма.









Жегата после - бълва градуси, а ние газта на колата и скоро сме в Плав. Тук има едно големичко зееро.


Лилиите миналата година ни посрещнаха в Бад Тьолц, а тази година в Плав.







Някъде там, след хоризонта е Майя Йезерце...














Дивото у мен и Ванко надделява и по гащи цъмбуркаме в мястото за къпане. Иван малко резервирано, а аз се бухвам като торба с цимент... Ааааааааа няма такъв кеф...Цели 16 градуса тутакси ми разхлаждат тялото и мозъка.
А, жените въздишат завистливо някъде от горния свят, чува се дори из-под водата....
Следва врътка до местното туристическо дружество и една дървена джамия /Царската/ след което пускаме за дълго котва в Гусинье.


Царева джамия в Плав.








В Гусинье, Мястотоза срещи е - пекарна с кафене, дето са на един приятел на Иван. Докато бригадата замезва, разтъкавам до близката джамия /отново с дървено минаре/. В двора наред с оджите са погребани и мусульмански бойци от местната комунистическа съпротива през ВСВ, поне така решавам докато правя няколко снимки.











Преди мръкване най-сетне полагаме морни тела по столовете на ресторантчето на екокатун Гърбая. От една от масите ни се усмихва тихия и сръчен бизнесмен Сърджан, а около нас витае вездесъщия келнер Райко.
Скромно си поръчваме по осем девет-кебапчета, ракийки със салата, сиренце домашно дето "гъделичка на батю езика", бири за мен и през останалите час и половина се наслаждаваме на позлатените от залязващото слънце върхове и безплатния бърз нет.

Следва...

22 юни.
На другата сутрин тръгваме от катуна към 10 часа.




Днес изнасяме раниците с палатки и инвентар до най-горното езеро в циркуса под Майа Йезерце. Преди това логваме набързо един кеш на красивото Око Скакавице и паркираме колата встрани от черния път към бившата югославска застава.














Нагоре лично аз, не само, че помъквам какви ли не боклуци, два ката дрехи, зарядни, рибарската енциклопедия на в.Труд, четери мухобойки, надувна лодка и плажен чадър, транзистор ВЭФ /това за последните пет е майтап хахахахахаа.../, но и забравям да си закопчея кръстния колан. Затова раницата съответно законите на гравитацията се опитва да ме забие в земята първите 90 минути. На заставата почиваме, има и вода и оправям пролема /изхвърлям транзистора и лодката/, та нагоре е по-лесно.


Тук ако се вгледа човек, вляво се вижда отпечатък от пръст.





Ето...





Въпреки охкането, пъшкането, мянкането и разтъкаването до албанската граница стигаме в съответствие с местните табели. Тук вече е много по-лесно. За наше щастие има и кутийка – казва се геокеш Буни Йезерце и е на върха на една чучка. Барваме я с Ирена докато другите си почиват.... / по-пестеливо с цигарките, Ванка бандит.../


Границата между Черна гора и Албания, някъде се търкаля откършената пирамида.




Иван седи върху сантименталния си албански бункер.





Гледката е впечатляваща наоколо...











Избираме да бивакуваме на брега на най-горното езеро /имената им така и не научих/.








Палатката ни като синя точка...




Наблизо в шарена палатка са се приютили момче и момиче. Приближавам, вслушвам се и изтърсвам шумно - „Ба.... слышу язык родных осин”....


На момчето му се изцъква погледа...Русначе с приятелка сръбкиня. Казват се Сергей и Анна-Мария. Обменяме няколко общи фрази и отиваме да си строим временния дом. Ванката остава да ги омагьосва...
В оставащото до вечерта време всеки се заема с нещо полезно. Иван бори със сън мъката от липсата на цигари.


Спалнята на Ванката.







Йоана чете нещо от електронната книга, ние с Ирена се разтъкаваме, снимаме и .... търсим вода. Верно, че наблизо има цяло езеро, но ми се иска да открия и поточе.




В случая това не е много трудно, щото ако наостриш уши и чуваш отнякъде да шуми водопадче. Бързо определяме мястото и нарамваме няколко бутилки.









Вода има достатъчно.



















На връщане си теглим и по един езерен душ. После лагаме да спим. Ноща е доста шумна, а децата И - вятъра и нощните звуци напират да влезат в палатката, също имам чуството че наоколо щъка и малко животно, реалните събития вън се смесват със съня, но все пак сутринта се чувстваме отпочинали и бодри.



Следва....

23 юни.
След импровизирана закуска, слагаме в раниците котките, вода по литър на човек, някакъв инвентар и поемаме към най-високия връх тук - Майя Йезерце. Тримата сме с Иван и Йоана. Ирена остава да пази лагера и добре прави, се оказва. Аз не проверявам прогонването на котките на Йоана и лошо правя, заради което после получавам заслужен упрек.








След половин час сме в началото на ледника. Котките си пасват идеално към обувките, а Иван гледа малко странно инквизиторските малки подобия на тресчотки с които им захващам обвръзките. По ледника си е разходка, подухва вятър а лошото е че около върховете се гонят маса облаци и гледката е оскъдна.











Червената шапчица.



пак...





Усмивката на Мона Лиза. Джентълмена с пикела.






Още една крива усмивка.







Нагоре слънцето почва да пробива, а едната котка на Йоана да се изнизва. Прогонил съм ги всички за номер 6 обувки UK /обувките са ни еднакнви/ и явно съм сгрешил. Оправяме някак си проблема /до върха все пак се изкатерва дъщеря ни без да мръдне котката особено/ а Иван седи на един камък, пуши /мислено щото няма цигари/ и прибавя съответните коментари...А мен ме сърби задника вече.
Накрая при излизането по жлеба става съвсем красиво, но дъщеря ни се представя отлично и спокойно ползва инвентара който има за да изкатери всичко това.
После излизаме на гребена, а скоро и на върха. Много сме щастливи. Стискаме си ръцете, снимаме се. Слънцето, вятъра и атмосферното налягане са изпъдили облаците и околните върхове лъщят в цялото си величие.




БЛАГОДРЯ ИВАНЕ. За чудесния Връх, търпението и такта!!!






Горе сме май:blink:









Слизането започва малко проблемно. Йоана друсва два пъти по един улей но Ванката си я осигурява адекватно и всичко завършва добре. До основата на върха слизаме успешно, макар и бавно.






















Котката си седи на мястото. Накрая на ледника започваме да се влачим и повече да снимаме.

На 11 ч. е Майя Йезерце.







Котката се изнизва почти на равното и Йоана я сваля и прибира в раницата. Към 3 и нещо следобяд вече сме отново в лагера. По мои сметки 7 часа е отиването и връщането. От най-горното езеро.


Хвала...






Ирена е събрала долу вече повечето багаж и ме гледа осъдително колко непотребни неща съм помъкнал. Аз гледам виновно към една птичка на хоризонта...
По сравнение с идването пътеката до бившата застава направо я пробягваме и скоро сме при колата. Следва преобличане и палим обратно към Гърбая.





По пътя спираме в Гусинье за задължителните баници и бира за мен. Сервитьорката Иелена направо прегръща Йоана като стара позната. А поглеждайки зачервения ми нос ми пише засукана рецепта против изгаряне на един лист. Надвечер вече се поръчвам качамак в рсторантчето на Сърджан,

горе... под върховете, под небето,
вдън гората в екокатуна му скрит,
сред светулки в ноща
и разни таИнствени звуци





После става време да се прибираме в бунгалото. Ванката изчезва при някакви албанци да купува серене и там си и остава. Връща се доста късно, с цяла бохча сирене, на две ракии и без цигари...Накрая все пак лягаме след този активен слънчев ден.
24 юни.
Лека-полека поемаме наобратно. Пътьом си вземаме довиждане с Гусинье и Плав. На последното място се задържаме малко повече щото Иван има среща с местното туристическу гуру – Ахмед. Ние през това време правим тигели из центъра, накрая отнасяме една доста дебела книга-речник за Черногорие от туристическия център и хлътваме в кафене ....ТИМ хахахаха.
Не след дълго се появява нашия водач, поглежда зависливо книгата, въздъхва и отпрашваме към Косово.
Пътя към младата държава е дълъг и горещ затова при възможност спираме за зареждане с айран и баници. Вече на косовска територия си правим по-сериозна почивка в едно /май единственото барче/ край границата. Пием бира и кафе на каменни маси и плетени столчета под дебела сянка.





Следва слизане към Печ и Патриаршията. В самия град е фрашкано с паметници и гробове по разни градинки, вместо нашите катерушки и люлки. Крайградските гробища също са пълни и обширни. Тягостното чувство, че половината Косово лежи под земята не ме напуска още ден и половина докато не излизаме в Македония.
Историческата Патриаршия /в момента с действащ метох/ я пази KFOR, но проверките са по-скоро символични и охраната е от доброжелателни косовари. Вътре е забранено снимането, затова гледам да съм дискретен...












Следваща ни точка на следване е манастира в Дечани. Тук охраната е по-сериозна. Войниците са австрийци. Виждат се наоколо бронетранспортьори и бетонни пирамиди за препречване на шосето.











Макар, че е обедна почивка, хората вътре са много любезни, всичко ни отварят и показват. Аз пак правя тайно няколко снимки...



















Купуваме и разни джунджурии вкл. сребърно кръстче за дъщеря ни и потегляме към Призрен ... щото слънцето сякаш е забодено в небето, не мърда и ръси як жупел върхо пообгорелите ни образи.
Преди града спирам за няколко снимки до стария турски мост. Наблизо стърчи унило поредния паметник...Албанското знаме не мърда в маранята.






В Призрен вече жегата е в апогея си. Като допълнителна екстра едно от малкото безплатни паркоместа е до някакви пичове които полагат с валяк нов асфалт, тъй че геената е огнена от всички страни.

Още едно прясно гробище...









Правим бърза обиколка из разноцветния град, сядаме за малко в едно заведение и аз си поръчвам боза. Няма нищо общо с нашата, нито сегашна, нито предишна. Вкусът е друг, жълта е, освежава и реже като с ножче по пресъхналото небце.

















На връщане към колата кривваме към стара църква. Пази я отново KFOR, но като че ли местните не проявяват разрушителен интерес. Е по оградата има и пъшкули от сериозна бодлива тел...










Кула-великула.





Точно в кулминацията на жегата се товарим в многострадалната Зафира и Ванката газира към превалите на Шар планина. Нагоре продължава да си е горещо, но изведнъж сещам че е полутъма и след една от „фибите” на пътя върху колата се излива оглушителен порой. Температурата пада от 34 до 14 и скоро сме на превала. Тук има доста бунгала и хотелчета, но заради петъчния ден и Рамазана – места йок. Макар, че един любезен бошнак си зарязва бакалницата и тича с нас из дъжда в края на краищата не намираме нищо за спане.
Остава изхода – няколко сръбски села от другата страна на прохода. Един вид, анклав в анклава.


Времето напредва и преди първото село спираме до двама пича оживено жестикулиращи до селската чешма. Единия като довод размахва и шишенце с лозА. След кратък разпит Слободан и Драгутин ни насочват към хотел „Карпа” в съседното село. По време на преговорите аз изпивам доста от лОзата от любезност, но хората са много деликатни не натрапват ракия нито на водача нито на останалите. Благодарим БРАТЯ!!!
/Да вметна, че из тези страни всички бяха много мили и търпеливи с нас, но само сърбите ни викаха – БРАТЯ.../


Драгутин ни казва да караме след него, а Иван замрачнява, щото сърбина е доста почерпен... как да е внимателно се прокрадваме след кривуличещия Голф и накрая спираме пред мотелчето. Дели ни само един мост, а наблизо има фурна. Бай Драгутин изскача тежко от колата и се счупва да се извинява че е пийнал. Благодарим Друже!!!
Хотелчето е семпло. 10 еврака е нощувката и нема ток. Ама, има агрегат който пускат скоро. Има и нет и топла вОда. Имаме достатъчно провизии и пиене, тъй че се отпускаме тази вечер.
Към съседна стая късно през ноща прошумулява влюбена двойка. Като ставам да пикая преди разсъмване откривам в нашата баня огромен лилав сутиен и микроскопични женски гащички закачени на една кука.Обичам ги тези Балкани бе...
Стутринта „либовниците” се изнизват като гущери през моста и следата им се губи трайно. Ние не бързаме, кафенце това онова, получаваме си личните карти обратно. Беседваме с някакъв сърбин турист, който ни убеждава, че вече тук всичко е наред и палим към Реп.Македония.
По пътя имаме и кеш на един паметник на един паметник на UCK. Не го намираме за съжаление а и е нано. Хората чиито имена са изписани са в широк диапазон относно дата на раждане . От 1977 до 1925.Има и един Хероин Ахмед, но се сещам че думата хероин произхожда вероятно от хероиня демек „герой”.















Не след дълго минаваме македонската граница без особен ентусиазъм. Скопие е наблизо, а в центъра му цари такава претенциозна цигания, че се сещам само за бургуджийските къщи в Дългопол от зората на медицинската ми кариера. В нищото са нацвъкани огромни сгради и ужким позлатени паметници, нашарени с петна разноцветни бои заради поредната македонска революция.


























Парите им поне са ефтини и за малко евро може да си накупиш магнитчета и да пиеш няколко бири с кафета, че и да остане.
Иначе хората са готини. Тук навсякъде хората са открити и готини.


За съжаление за съществената част на Скопие не остава време и си оставаме само с бутафорната. Този път.








Куршумлията, за съжаление с кепенци и зарязан...




Но, пък си имаме трумфална арка. Чекаме некой армия да мине отдолу...





WTF???





Йоана си говори с духа на Тито май. Който драйфа патина. Благородна.









В България /Кюстендил/ влизаме в късния следобед. Йоана с почуда установява, че разбира по-добре черногорците от местните. Бързаме малко повече и финтираме вечерния трафик.
В седем часа българско време си правим последна снимка до блока в Дружба.


Банда четырех.






Благодаря Иване. До нови срещи в планината.