Смъртта на любимите
Публикувано на: 08.11.17, 22:32
Преди точно една година дядо Али пое последния си дъх. Започнах да пиша този текст същата вечер. Много болеше...Надявах се, че времето ще притъпи болката и ще ми бъде по-лесно да довърша писанието по-късно. Но ето че 365 дни по-късно, болката е все така всепоглъщаща. И просто се уча да живея с нея.
Архангел Михаил вдиша дълбоко утринния хлад. Тихо разпери облачно крило. Слънцето замижа през сенките на перата му. Пожълтелите листа върху асфалта трепнаха изненадани от топлия дъх на ноемврийския вятър. Подхванати от повея, те се завъртяха в неправилна спирала към затворения прозорец.
Зад него, на нисък матрак лежеше старецът. Очите му вече не бяха насочени към стъклото на прозореца. Затихващото съзнание често бе рисувало отвъд замъгленото от възрастта зрение. Дълги месеци сетивата му крееха и реалността бе загубила образ и звук. Тя го докосваше по ръцете с пръстите на децата му, щипеше го по току-що избръснатите бузи със спирта в афтършейва, влизаше и излизаше от стаята му тихо, за да не го събуди, макар глухотата му да бе скъсала връзка със света на звуците отдавна….
Дневната светлина носеше единствено неясни сенки, плъзгащи се около него, будещи ту страх, ту учудване…. Спомените се разполагаха сред тях и отдавна минали събития се превръщаха в единственото настояще. Често придобиваха формата на коне, впрегнати в каруци, същите като онези, които, друсайки, го отвеждаха в детството му до нивата на баща му, а после, в тихия здрач на лудогорското лято, потегляха уморено обратно към дома…
Времето, монотонно като низането на броеницата, се разтягаше до болезнено изтъняване. Часовете губеха клетъчните си стени и се разливаха в еднообразието на дните… Прекарваше ги в опити да си припомни имената и лицата на хората, които влизаха в стаята, за да го нахранят, дадат лекарства и преоблекат. Мракът и времето в безмълвна самота бяха заличили чертите им. Сякаш хартиени портрети, залепнали един върху друг, той не успяваше да ги отдели и разпознае. Огорчен, старецът ги погреба, докато бяха по-живи от него. Умряха в паметта му тихо и без болка.
Една след друга се късаха нишките, които крепяха връзката му с битието. Непреодолимата гравитация на наближаващия изход от живота изсмукваше силите му. Той не се съпротивляваше. Някъде в обърканото му съзнание един първичен инстинкт угасна, за да остави неумолимата логика на Кръговрата да следва своя ход. Жаждата за живот изтля и я замени спокойствието на примирението.
Постепенно ръцете забавиха тремора си. Помътнял, погледът се губеше в празнотата. Сърцето на стареца започна да накъсва ритъма си. Кръвта губеше хилядите си посоки. Отслабнало, диханието заглъхваше и скоро се разтвори в околната тишина.
Вече нямаше Светлина.
Нямаше Звук.
Нямаше Движение.
Нямаше Аз.
В пустата стая, до затворения прозорец, върху ниския матрак, досами стареца бе приседнал Архангел Михаил…
Отминаващият ден слепешком облиза улиците и се насочи натам, където щеше да се превърне в настъпващо утро…
Архангел Михаил вдиша дълбоко утринния хлад. Тихо разпери облачно крило. Слънцето замижа през сенките на перата му. Пожълтелите листа върху асфалта трепнаха изненадани от топлия дъх на ноемврийския вятър. Подхванати от повея, те се завъртяха в неправилна спирала към затворения прозорец.
Зад него, на нисък матрак лежеше старецът. Очите му вече не бяха насочени към стъклото на прозореца. Затихващото съзнание често бе рисувало отвъд замъгленото от възрастта зрение. Дълги месеци сетивата му крееха и реалността бе загубила образ и звук. Тя го докосваше по ръцете с пръстите на децата му, щипеше го по току-що избръснатите бузи със спирта в афтършейва, влизаше и излизаше от стаята му тихо, за да не го събуди, макар глухотата му да бе скъсала връзка със света на звуците отдавна….
Дневната светлина носеше единствено неясни сенки, плъзгащи се около него, будещи ту страх, ту учудване…. Спомените се разполагаха сред тях и отдавна минали събития се превръщаха в единственото настояще. Често придобиваха формата на коне, впрегнати в каруци, същите като онези, които, друсайки, го отвеждаха в детството му до нивата на баща му, а после, в тихия здрач на лудогорското лято, потегляха уморено обратно към дома…
Времето, монотонно като низането на броеницата, се разтягаше до болезнено изтъняване. Часовете губеха клетъчните си стени и се разливаха в еднообразието на дните… Прекарваше ги в опити да си припомни имената и лицата на хората, които влизаха в стаята, за да го нахранят, дадат лекарства и преоблекат. Мракът и времето в безмълвна самота бяха заличили чертите им. Сякаш хартиени портрети, залепнали един върху друг, той не успяваше да ги отдели и разпознае. Огорчен, старецът ги погреба, докато бяха по-живи от него. Умряха в паметта му тихо и без болка.
Една след друга се късаха нишките, които крепяха връзката му с битието. Непреодолимата гравитация на наближаващия изход от живота изсмукваше силите му. Той не се съпротивляваше. Някъде в обърканото му съзнание един първичен инстинкт угасна, за да остави неумолимата логика на Кръговрата да следва своя ход. Жаждата за живот изтля и я замени спокойствието на примирението.
Постепенно ръцете забавиха тремора си. Помътнял, погледът се губеше в празнотата. Сърцето на стареца започна да накъсва ритъма си. Кръвта губеше хилядите си посоки. Отслабнало, диханието заглъхваше и скоро се разтвори в околната тишина.
Вече нямаше Светлина.
Нямаше Звук.
Нямаше Движение.
Нямаше Аз.
В пустата стая, до затворения прозорец, върху ниския матрак, досами стареца бе приседнал Архангел Михаил…
Отминаващият ден слепешком облиза улиците и се насочи натам, където щеше да се превърне в настъпващо утро…