3o4o.net

Niya написа:ни "загрубява" душицата? Облечена като в ризница, заключена с катинар. Така се чувствам понякога. Има проблясъци, но рядко. Като дете бях готова да приютя целия свят. Да, знам, децата са от друга планета. Да, знам, че сме затрупани с проблеми и задължения и не можем да мислим за всичко и всички. И все пак?
Вървят майка и дете, детето моли да му се купи нещо за ядене, а майката казва, че няма пари. Понечих да се върна, отминах. И забравих.
Само за себе си ли мисля?

Niya написа:ни "загрубява" душицата? Облечена като в ризница, заключена с катинар. Така се чувствам понякога. Има проблясъци, но рядко. Като дете бях готова да приютя целия свят. Да, знам, децата са от друга планета. Да, знам, че сме затрупани с проблеми и задължения и не можем да мислим за всичко и всички. И все пак?
Вървят майка и дете, детето моли да му се купи нещо за ядене, а майката казва, че няма пари. Понечих да се върна, отминах. И забравих.
Само за себе си ли мисля?

4avdar4e написа:Не, мислиш и за децата си и за човека до теб. Аз съм толкова загрубяла от бурите, че приличам вътрешно на стар капитан на шхуна. Иначе нямаше да съм оцеляла и нямаше да имам сили да обичам най-близките си хора.

И искам да ти кажа, че ми се е случвало някой от лигочите да мрънка за нещо и погледнато отстрани сигурно съм изглеждала ужасна. Щото не споря, просто се кязва няма да ти купя и толкоз. Случвало се е и наистина да няма пари, защото са били разпределени до стотинка. Което не значи, че децата са били гладни. Мрънкането е било я за кроасанче, я за бонбонки, без които се оцелява, нъл тъй?

Абе, разногледища ...

bead_ написа:
и като се върнеш какво? ще предложиш пари, ще му купиш ти храна? много е деликатно...

vyara написа:

Niya написа:ни "загрубява" душицата? Облечена като в ризница, заключена с катинар. Така се чувствам понякога. Има проблясъци, но рядко. Като дете бях готова да приютя целия свят. Да, знам, децата са от друга планета. Да, знам, че сме затрупани с проблеми и задължения и не можем да мислим за всичко и всички. И все пак?
Вървят майка и дете, детето моли да му се купи нещо за ядене, а майката казва, че няма пари. Понечих да се върна, отминах. И забравих.
Само за себе си ли мисля?

Според мен никога съвсем.
За сърцето съм си мислила, че закоравява, защото нали там са чувствата. Може би, когато сърцето ни е било дълго време наранявано, сме склонни да го заключим за излишни емоции, за да не ни боли. Но винаги има нещо, заради което човек би го отключил. И изобщо всякакви форми на закоравялост са просто една защитна реакция. Така го разбирам аз.

Niya написа:ни "загрубява" душицата? Облечена като в ризница, заключена с катинар. Така се чувствам понякога. Има проблясъци, но рядко. Като дете бях готова да приютя целия свят. Да, знам, децата са от друга планета. Да, знам, че сме затрупани с проблеми и задължения и не можем да мислим за всичко и всички. И все пак?
Вървят майка и дете, детето моли да му се купи нещо за ядене, а майката казва, че няма пари. Понечих да се върна, отминах. И забравих.
Само за себе си ли мисля?

Niya написа:ни "загрубява" душицата?

Niya написа:ни "загрубява" душицата? Облечена като в ризница, заключена с катинар.

Niya написа:ни "загрубява" душицата? Облечена като в ризница, заключена с катинар. Така се чувствам понякога. Има проблясъци, но рядко. Като дете бях готова да приютя целия свят. Да, знам, децата са от друга планета. Да, знам, че сме затрупани с проблеми и задължения и не можем да мислим за всичко и всички. И все пак?
Вървят майка и дете, детето моли да му се купи нещо за ядене, а майката казва, че няма пари. Понечих да се върна, отминах. И забравих.
Само за себе си ли мисля?

Venus написа:Непоисканото добро - колко е лошо и лошо ли е всъщност?

Дали непоискано добро е равно на зло

Niya написа:ни "загрубява" душицата? Облечена като в ризница, заключена с катинар. Така се чувствам понякога. Има проблясъци, но рядко. Като дете бях готова да приютя целия свят. Да, знам, децата са от друга планета. Да, знам, че сме затрупани с проблеми и задължения и не можем да мислим за всичко и всички. И все пак?
Вървят майка и дете, детето моли да му се купи нещо за ядене, а майката казва, че няма пари. Понечих да се върна, отминах. И забравих.
Само за себе си ли мисля?

сър Айвънхоу написа:
В началото сме готови да помагаме на всеки, но, когато започнеш да понасяш "ударите на съдбата", започваш да слагаш "по нещо" пред сърцето си. Докато един ден се усетиш, че не вярата е бронирана здраво в сърцето, а сърцето е здраво бронирано срещу вярата...

сър Айвънхоу написа: П.С. Верче, не говоря за теб. За теб сърчицето ми си е отворено

Niya написа:ни "загрубява" душицата? Облечена като в ризница, заключена с катинар.

Не знам дали душата "загрубява", според мен тя претърпява развитие. Личността трябва да притежава известна доза "гъвкавост", за да умее да реагира и да се справя със ситуациите. Във всеки начините за преодоляване на трудните моменти са различни. Всеки има различна концепция и придържайки се към нея наслагва допълнителни сигнали. Ако не се развиваме, това би било предпоставка за натрупване на нездрави модели за справяне с живота и да доведе до патология във психичният ни свят, а от там и във физиологията, няй-често по-късно, когато е доста трудно да се отреагира. Има и специални методи за развиване на нормалните движения, свързани с оцеляването на човек и съхраняването му. От "непоискано добро" аз лично доста съм си патила. Има и още неще, което също вярно-не помагай на всяка цена, а само когато си убеден,че точно това е начина, за точно този чоек, или група. За да можеш да правиш това е необходима предварителна подготовка. Емоциите,само ни напомнят, че сме хора...
Определено не съм на мнение, че можеш да помогнеш на едно сираче, като му купиш бална рокля, но там темата е много дълга/инситуционални практики и прочие/.
Въпреки всичко, смятам, че човек сам избира в етапите на живота си, дали да "позагрубее" играта, защото е принуден да спазва определени правила, за да не бъде отлъчен от социалната група, към която се стреми да принадлежи. Типът аутсайдер обаче, едва ли се интересува от това.
И така, личен избор и гъвкавост. По мое мнение:)

БоЕВ написа:

Niya написа:ни "загрубява" душицата? Облечена като в ризница, заключена с катинар.

За всекиго по различно време! Да, моята е заключена доста отдавна, старая се да не показвам чувства, така не давам шансове на хората да ме нараняват. Знам и друго - не правй не поискано добро! Няма начин да помогнеш на всички...

Пипилота Шантиклер написа:и душицата като кожата загрубява с възрастта.
като дете и най-лекия полъх ми е зачервявал бузите и насълзявал очите, но тогава и нещата които съм срещала са били "леки" в сравнение с днес.
сега не мога да поема толкова много чужда болка или радост и за да се справя си имам щит
не е цинизъм, а примирение

съчувствието само по себе си, думите без действия ме отвращават
щом няма да купя баничка на хлапето (а няма да го направя защото за себе си съм решила, че не мога да оправя света, а и индулгенция не ми трябва), не му и съчувствам.

вътре в черупката има място само за малцина