От кога българите носят по две имена ...
Публикувано на: 09.03.07, 15:46
копирано от all.bg
Настоящият материал дава отговор на споровете откога и защо в България хората носят по две имена, както и осветява въпроса, зашо едва турците са пренесли кафето в Европа.
Заговорът на двуименните
– Каква е тая помия, бе! – ревна царят след като изплю завиден по размери кафяв фонтан напряко отрупаното с вестници секретарско бюро и запрати чашата срещу отсрещната стена.
Седящият наблизо слуга скочи, събра набързо остатъците от пода, грабна каната от масичката и в свински тръст се спаси навън от очаквания гневен изблик.
– Донесоха го делегатите от султаната... – запелтечи останалият сам с монарха секретар. – кафе се наричало, някаква нова напитка от ориента, помагала при мислене... – Няколко пръски бяха попаднаха върху горната му дреха и той приличаше на ранен в гърдите герой от Адрианополската битка.
– Помага при какво-о?! Да не искаш да ме изкараш малоумен? Или искате да ме отровите? Ти на кого служиш, а? – гневният поглед за малко да опърли перчема на объркания служител. – От делегатите ли? Да вземете да ги разкарате всичките тези навлеци, стига са ми висели над главата! Само блокират местата на туристите без да плащат!
Секретарят почна хъката-мъката да обяснява тънкостите на дипломатическия протокол, не ставало то така, нов владетел застъпел ли на длъжност редно било да посрещне оказалите му евалла делегати от другите владетели, и при Борил било така, пък подаръците трябва да бъдат почетени, защото...
– Да си ги носят обратно в къщи всичките подаръци барабар с това кайве, или както му се викаше, – взе да мърмори царят и продължаваше да бърше с опакото на ръката осквернената си уста. – ёлки палки...
– Недей, шефе! – погледът на секретаря беше стреснат и укорителен едновременно. – Не бива да говориш на този език. И без това местната преса те има за човек на киевската агентура.
– Местната преса да го… ! – заканително се озъби монархът – Само след няколко седмици ще пишат каквото им се нареди. Братовчедът с неговата демокрация много ги е разпуснал, ама… Ти сега не се офлянквай, ами казвай какво ново по чуждестранната, това е по-интересно!
Секретарят се присегна към влажния куп вестници и взе да докладва с драматичен тенор като на рецитал:
– Във „Вечерния Куриер” има доста обширна статия за тебе на религиозна тематика:
„Все още новият господар на Царевец не е взел становище по въпроса за официалното вероизповедание в царството. Дали ще продължи католическата традиция на чичото и братовчеда? След промените в региона всичко може да се очаква...”
– Няма ли да вземем становище по въпроса, шефе? – опипа почвата секретарят. – Да им кажеш, че единствената и истинска вяра на тези земи винаги е била православната... – думите му задрънчаха от преднамерен патос.
– Ти не бързай да ми редиш директиви. – скастри го монархът. – Нека поумуват още малко, таман ще са по меки при преговорите. Говорителят да ме споменава засега само като богоизбран, без да се доуточнява. Друго какво пишат жабарите?
„Сега около земите на старата империя, както и в столицата й на пролива се срещат вече три вероизповедания. Затова нека бъдем подготвени за всичко, дори ако изведнъж се окаже, че в Търново се кланят в посока на Мека вместо Рим...”
– Ха, само това оставаше! После всеки ден вместо мавруд трябва да пия тази конска пикня. Как ли не! – вметна царят, а секретарят продължи четенето:
„ ... Предвид склонностите на новия владетел към полигамия, това не би учудило никого.”
– Тия клюкари пак ме задъвкаха, не мирясаха, ей! – изръмжа монархът – Или пък са тръгнали да ме сватосват…
– Точно затова пише „Франкфуртският Кръгозор” – угодливо поде секретарят.
– Ами, хайде чети де! Какво се каниш, като гладен на…
Тенорът отново закънтя:
„Забележителен и необичаен е внушителният брой чуждестранни делегати, които по този повод се подвизават в Търново. Изглежда всеки владетел от близо и далеч има някакви лични планове относно бъдещите си роднински отношенията с новия монарх на Балканите. Сред делегатите има респектиращо число благородни дами…”
– Въх, чёрт побери! – изохка царят – Накрая ще ида в манастир, да стана монах. То бива държавен резон, бива, ама… Тия дърти флигорни само чакат някой в Европа да се покатери на престола и прииждат като мухи на мед.
Те, мухите налитат и на друго, помисли си секретарят и продължи на глас:
„…Особено бие на очи съставът на новопристигналата маджарска делегация предвождана лично от принцеса Мария...”
Монархът отново се наежи, но преди да успее да се оплаче, врата се отвори като по указанията на скрит суфльор. На прага вместо слугата се появи изтупана червенокоса джетсетърка с поднос в ръка. Тя се приближи с разлюляна походка, намигайки усмихнато постави на масичката една чаша, изпрати въздушна целувка на царя, промълви „edes!” и излезе.
Настроението на монарха лавинообразно се подобри, очите му засвяткаха от любопитство.
– Коя е тази кифла? – облиза устни той.
Секретарят понечи да отговори, но в следващия миг се хвърли като невестулка да изтръгне чашата от ръката на царя. След като я помириса и дръпна една юнашка глътка той присви очи и отсъди:
– Не е кафе. Барацка е – и подаде чашата.
– Маджарска барацка? – не повярва царят.
– От Кечкемет – компетентно потвърди секретарят.
– Какво-о? Да не би тази, дето сега влезе… ?
– Ъхъ, това е принцесата – захили се секретарят съучастнически. – Одеве я мярнах, като пристигаха. Не знам кой я е пуснал тука, аз нямам нищо общо с това – побърза да си върже гащите той.
– Казах вече, дръжте делегациите по-далеч – с достойнство натърти царят. – Но все пак нека маджарската да остане последна. А сега престани да се хилиш и продължавай, че стана утре.
– В „Светът” са ти объркали името – с тържествуващ тон изкара наяве гвоздея на програмата си секретарят.
– Как са ме писали? – облещи се монархът.
– Йоан, като чичо ти – секретарят с видимо удоволствие разтягаше сензацията. – Само без Кало-то отпред.
– Мамка му и драскачи! – навъси се царят.
– Пълно безобразие! – наливаше масло в огъня служителят. – Да подготвя ли протестна нота?
– Аз бих им я пратил заедно с отряд кумани, дип че са чак на Сена – изсъска монархът.
„ Протестна нота… отряд кумани...” прилежно стенографираше секретарят.
– Кретен! – ревна царят и му изби бележника от ръцете. – Кой ти даде тази служба, бе? Ти от майтап не разбираш ли? Няма да правим държавна афера само заради едното име.
– Ама шефе, тука не става дума за кое да е, а за ТВОЕТО име – драматичният тенор мина в истеричен фалцет. – Пък и Йоан другаде се нарича Иван, а киевската агентура…
– Млък! – кресна монархът – измитай се оттук и извикай прахтора.
Секретарят нацупен хлопна вратата, през която след малко се появи побелял мъж облечен като стражите от кулата, но си личеше, че беше всичко друго, само не и страж.
– Добро утро, началство – бодро се усмихна прахторът – как спа след купона?
– Сядай! – лаконично започна царят – Станал е тука един фал…
– За името ти в „Светът” ли?
– Откъде знаеш?
– Мен това ми е работата – вдигна рамене побелелия. – Недоразумение, но далеч не фатално. В най-лошия случай някои хора на Запад за известно време ще си мислят, че в Търново има двама царе – Йоан и Асен. За тях това не е нищо ново, нали при баща ти и чичо ти Петър беше точно тъй. Нещата ще се оправят от само себе си, когато делегатите се върнат по земите си да докладват.
– А дотогава ще я карам с две имена, така ли? – възмути се царят.
– Е, ако много държиш може и да изискаме официална корекция. Въпреки че това с двете имена си има предимства… – думите му се забавиха.
Царят го гледаше в очакване, докато старият нещо премисляше.
– Виж сега, началство, нали го знаеш нашего брата? – захвана побелелият – В момента, в който голямото добрутро направи нещо, кьораво и сакато ще се счупи да му подражава. Бас хващам, че само да се разчуе, че имаш две имена и всичките царедворци ще си лепнат и те по още едно, та да не останат по-назад. А след тях ще хукне и простолюдието.
– И после какво? – недоумяваше монархът.
– Как какво, бе началство? – удиви се побелелият – Всеки с по две имена, това ще е манна небесна. Най-после ще можем да вкараме ред в картотеките на архива чак до ниво община. Това ще ни облекчи повече от всичко друго, и за данъците и...
– Това ли било? – царят гледаше с недоверие.
Прахторът се засмя.
– Личи си, че си отскоро тука и не си ходил по-далече от втората порта. Надолу започват махалите на занаятчиите и търговците, повечето наследствени от няколко поколения. Едните са все Кунчовци, другите Манчовци и тъй нататък, ходи ги различавай един от друг. Така трудно се работи.
– Вие все лесното търсите – погледна го на чорчик монархът, – ама на хората им писна от реформи. Всяко нововъведение може да ги настрои против мене. Братовчедите само това чакат, да ме катурнат. А аз какво печеля от това, освен едно име в повече? – иронично довърши той.
– На пръв поглед нищо, освен че избягваме необходимостта от протестна нота. Не че в момента е от значение как те водят на Сена. Но виж, ако в скоро време всичките ръгнат да си изкарват нови документи с по две имена, само от таксите ще си напълниш хазната за нула време. Толкова пари накуп и от маджарската зестра няма да получиш.
– За женитбата въобще още не съм решил – намуси се царят.
– Именно – кимна побелелият.
Царят потъна в размишления. Естествено, този интригант прахторът редеше някакви свои игрички, но с приказката си за хазната беше прав, положението хич не беше розово. А идеята с двете имена и таксите можеше наистина да закърпи финансите на Търново. Защото милите му братовчеди съберяха ли достатъчно пари щяха да го подгонят – рано или късно, със или без второ име. Значи трябваше да ги изпревари, струваше си май да опита, но не се знаеше кой от близкото обкръжение ще го последва и кой не, работата можеше да се окажеше и кьорфишек.
– А ако болярите почнат да ми правят сечено? – попита предпазливо той
– Гледай сега, началство, брат ти Александър е на твоя страна, Стрез и Алекси Слав засега кротуват по провинцията и изчакват, тях не ги брой. Пък на Йоаким, ако му обещаеш, че ще го направиш патриарх ще почне да кръщава новородените и с пет имена…
– А останалите тука в Царевец? – упорстваше царят.
– Ако някой от останалите тръгне нещо много да зяе, с него ще се заема аз – хладно кимна прахторът.
– В кулата ли ще го запираш? – заинтересува се царят.
– Не, началство, тия времена минаха – усмихна се побелелият. – Ще му отворя досието.
Леко пребледнял царят махна с ръка и прахторът стана. Отвън пред канцеларията секретарят все още пристъпваше нервно от крак на крак като че ли играеше ръченица.
– И теб ли те изгони? – полу стреснато, полу конспиративно попита той.
Побелелият мълчаливо поклати глава.
– Да не те е уволнил? – забели очите секретарят.
Прахторът се усмихна и го потупа приятелски по рамото.
– Ех, младо, още много имаш да се учиш – принизи се той. – Запомни едно: Владетелите идват и си отиват, службите остават.
След което тръгна с целенасочена стъпка и остави пред прага един ошашавен секретар, а в кабинета един замислен цар, който гледайки през прозореца тесните извивки на Янтра се чудеше, кой ли идиот го беше придумал да замени зелените хълмове на Галиция срещу това балканско котило.
2006 Олег Айранов
Настоящият материал дава отговор на споровете откога и защо в България хората носят по две имена, както и осветява въпроса, зашо едва турците са пренесли кафето в Европа.
Заговорът на двуименните
– Каква е тая помия, бе! – ревна царят след като изплю завиден по размери кафяв фонтан напряко отрупаното с вестници секретарско бюро и запрати чашата срещу отсрещната стена.
Седящият наблизо слуга скочи, събра набързо остатъците от пода, грабна каната от масичката и в свински тръст се спаси навън от очаквания гневен изблик.
– Донесоха го делегатите от султаната... – запелтечи останалият сам с монарха секретар. – кафе се наричало, някаква нова напитка от ориента, помагала при мислене... – Няколко пръски бяха попаднаха върху горната му дреха и той приличаше на ранен в гърдите герой от Адрианополската битка.
– Помага при какво-о?! Да не искаш да ме изкараш малоумен? Или искате да ме отровите? Ти на кого служиш, а? – гневният поглед за малко да опърли перчема на объркания служител. – От делегатите ли? Да вземете да ги разкарате всичките тези навлеци, стига са ми висели над главата! Само блокират местата на туристите без да плащат!
Секретарят почна хъката-мъката да обяснява тънкостите на дипломатическия протокол, не ставало то така, нов владетел застъпел ли на длъжност редно било да посрещне оказалите му евалла делегати от другите владетели, и при Борил било така, пък подаръците трябва да бъдат почетени, защото...
– Да си ги носят обратно в къщи всичките подаръци барабар с това кайве, или както му се викаше, – взе да мърмори царят и продължаваше да бърше с опакото на ръката осквернената си уста. – ёлки палки...
– Недей, шефе! – погледът на секретаря беше стреснат и укорителен едновременно. – Не бива да говориш на този език. И без това местната преса те има за човек на киевската агентура.
– Местната преса да го… ! – заканително се озъби монархът – Само след няколко седмици ще пишат каквото им се нареди. Братовчедът с неговата демокрация много ги е разпуснал, ама… Ти сега не се офлянквай, ами казвай какво ново по чуждестранната, това е по-интересно!
Секретарят се присегна към влажния куп вестници и взе да докладва с драматичен тенор като на рецитал:
– Във „Вечерния Куриер” има доста обширна статия за тебе на религиозна тематика:
„Все още новият господар на Царевец не е взел становище по въпроса за официалното вероизповедание в царството. Дали ще продължи католическата традиция на чичото и братовчеда? След промените в региона всичко може да се очаква...”
– Няма ли да вземем становище по въпроса, шефе? – опипа почвата секретарят. – Да им кажеш, че единствената и истинска вяра на тези земи винаги е била православната... – думите му задрънчаха от преднамерен патос.
– Ти не бързай да ми редиш директиви. – скастри го монархът. – Нека поумуват още малко, таман ще са по меки при преговорите. Говорителят да ме споменава засега само като богоизбран, без да се доуточнява. Друго какво пишат жабарите?
„Сега около земите на старата империя, както и в столицата й на пролива се срещат вече три вероизповедания. Затова нека бъдем подготвени за всичко, дори ако изведнъж се окаже, че в Търново се кланят в посока на Мека вместо Рим...”
– Ха, само това оставаше! После всеки ден вместо мавруд трябва да пия тази конска пикня. Как ли не! – вметна царят, а секретарят продължи четенето:
„ ... Предвид склонностите на новия владетел към полигамия, това не би учудило никого.”
– Тия клюкари пак ме задъвкаха, не мирясаха, ей! – изръмжа монархът – Или пък са тръгнали да ме сватосват…
– Точно затова пише „Франкфуртският Кръгозор” – угодливо поде секретарят.
– Ами, хайде чети де! Какво се каниш, като гладен на…
Тенорът отново закънтя:
„Забележителен и необичаен е внушителният брой чуждестранни делегати, които по този повод се подвизават в Търново. Изглежда всеки владетел от близо и далеч има някакви лични планове относно бъдещите си роднински отношенията с новия монарх на Балканите. Сред делегатите има респектиращо число благородни дами…”
– Въх, чёрт побери! – изохка царят – Накрая ще ида в манастир, да стана монах. То бива държавен резон, бива, ама… Тия дърти флигорни само чакат някой в Европа да се покатери на престола и прииждат като мухи на мед.
Те, мухите налитат и на друго, помисли си секретарят и продължи на глас:
„…Особено бие на очи съставът на новопристигналата маджарска делегация предвождана лично от принцеса Мария...”
Монархът отново се наежи, но преди да успее да се оплаче, врата се отвори като по указанията на скрит суфльор. На прага вместо слугата се появи изтупана червенокоса джетсетърка с поднос в ръка. Тя се приближи с разлюляна походка, намигайки усмихнато постави на масичката една чаша, изпрати въздушна целувка на царя, промълви „edes!” и излезе.
Настроението на монарха лавинообразно се подобри, очите му засвяткаха от любопитство.
– Коя е тази кифла? – облиза устни той.
Секретарят понечи да отговори, но в следващия миг се хвърли като невестулка да изтръгне чашата от ръката на царя. След като я помириса и дръпна една юнашка глътка той присви очи и отсъди:
– Не е кафе. Барацка е – и подаде чашата.
– Маджарска барацка? – не повярва царят.
– От Кечкемет – компетентно потвърди секретарят.
– Какво-о? Да не би тази, дето сега влезе… ?
– Ъхъ, това е принцесата – захили се секретарят съучастнически. – Одеве я мярнах, като пристигаха. Не знам кой я е пуснал тука, аз нямам нищо общо с това – побърза да си върже гащите той.
– Казах вече, дръжте делегациите по-далеч – с достойнство натърти царят. – Но все пак нека маджарската да остане последна. А сега престани да се хилиш и продължавай, че стана утре.
– В „Светът” са ти объркали името – с тържествуващ тон изкара наяве гвоздея на програмата си секретарят.
– Как са ме писали? – облещи се монархът.
– Йоан, като чичо ти – секретарят с видимо удоволствие разтягаше сензацията. – Само без Кало-то отпред.
– Мамка му и драскачи! – навъси се царят.
– Пълно безобразие! – наливаше масло в огъня служителят. – Да подготвя ли протестна нота?
– Аз бих им я пратил заедно с отряд кумани, дип че са чак на Сена – изсъска монархът.
„ Протестна нота… отряд кумани...” прилежно стенографираше секретарят.
– Кретен! – ревна царят и му изби бележника от ръцете. – Кой ти даде тази служба, бе? Ти от майтап не разбираш ли? Няма да правим държавна афера само заради едното име.
– Ама шефе, тука не става дума за кое да е, а за ТВОЕТО име – драматичният тенор мина в истеричен фалцет. – Пък и Йоан другаде се нарича Иван, а киевската агентура…
– Млък! – кресна монархът – измитай се оттук и извикай прахтора.
Секретарят нацупен хлопна вратата, през която след малко се появи побелял мъж облечен като стражите от кулата, но си личеше, че беше всичко друго, само не и страж.
– Добро утро, началство – бодро се усмихна прахторът – как спа след купона?
– Сядай! – лаконично започна царят – Станал е тука един фал…
– За името ти в „Светът” ли?
– Откъде знаеш?
– Мен това ми е работата – вдигна рамене побелелия. – Недоразумение, но далеч не фатално. В най-лошия случай някои хора на Запад за известно време ще си мислят, че в Търново има двама царе – Йоан и Асен. За тях това не е нищо ново, нали при баща ти и чичо ти Петър беше точно тъй. Нещата ще се оправят от само себе си, когато делегатите се върнат по земите си да докладват.
– А дотогава ще я карам с две имена, така ли? – възмути се царят.
– Е, ако много държиш може и да изискаме официална корекция. Въпреки че това с двете имена си има предимства… – думите му се забавиха.
Царят го гледаше в очакване, докато старият нещо премисляше.
– Виж сега, началство, нали го знаеш нашего брата? – захвана побелелият – В момента, в който голямото добрутро направи нещо, кьораво и сакато ще се счупи да му подражава. Бас хващам, че само да се разчуе, че имаш две имена и всичките царедворци ще си лепнат и те по още едно, та да не останат по-назад. А след тях ще хукне и простолюдието.
– И после какво? – недоумяваше монархът.
– Как какво, бе началство? – удиви се побелелият – Всеки с по две имена, това ще е манна небесна. Най-после ще можем да вкараме ред в картотеките на архива чак до ниво община. Това ще ни облекчи повече от всичко друго, и за данъците и...
– Това ли било? – царят гледаше с недоверие.
Прахторът се засмя.
– Личи си, че си отскоро тука и не си ходил по-далече от втората порта. Надолу започват махалите на занаятчиите и търговците, повечето наследствени от няколко поколения. Едните са все Кунчовци, другите Манчовци и тъй нататък, ходи ги различавай един от друг. Така трудно се работи.
– Вие все лесното търсите – погледна го на чорчик монархът, – ама на хората им писна от реформи. Всяко нововъведение може да ги настрои против мене. Братовчедите само това чакат, да ме катурнат. А аз какво печеля от това, освен едно име в повече? – иронично довърши той.
– На пръв поглед нищо, освен че избягваме необходимостта от протестна нота. Не че в момента е от значение как те водят на Сена. Но виж, ако в скоро време всичките ръгнат да си изкарват нови документи с по две имена, само от таксите ще си напълниш хазната за нула време. Толкова пари накуп и от маджарската зестра няма да получиш.
– За женитбата въобще още не съм решил – намуси се царят.
– Именно – кимна побелелият.
Царят потъна в размишления. Естествено, този интригант прахторът редеше някакви свои игрички, но с приказката си за хазната беше прав, положението хич не беше розово. А идеята с двете имена и таксите можеше наистина да закърпи финансите на Търново. Защото милите му братовчеди съберяха ли достатъчно пари щяха да го подгонят – рано или късно, със или без второ име. Значи трябваше да ги изпревари, струваше си май да опита, но не се знаеше кой от близкото обкръжение ще го последва и кой не, работата можеше да се окажеше и кьорфишек.
– А ако болярите почнат да ми правят сечено? – попита предпазливо той
– Гледай сега, началство, брат ти Александър е на твоя страна, Стрез и Алекси Слав засега кротуват по провинцията и изчакват, тях не ги брой. Пък на Йоаким, ако му обещаеш, че ще го направиш патриарх ще почне да кръщава новородените и с пет имена…
– А останалите тука в Царевец? – упорстваше царят.
– Ако някой от останалите тръгне нещо много да зяе, с него ще се заема аз – хладно кимна прахторът.
– В кулата ли ще го запираш? – заинтересува се царят.
– Не, началство, тия времена минаха – усмихна се побелелият. – Ще му отворя досието.
Леко пребледнял царят махна с ръка и прахторът стана. Отвън пред канцеларията секретарят все още пристъпваше нервно от крак на крак като че ли играеше ръченица.
– И теб ли те изгони? – полу стреснато, полу конспиративно попита той.
Побелелият мълчаливо поклати глава.
– Да не те е уволнил? – забели очите секретарят.
Прахторът се усмихна и го потупа приятелски по рамото.
– Ех, младо, още много имаш да се учиш – принизи се той. – Запомни едно: Владетелите идват и си отиват, службите остават.
След което тръгна с целенасочена стъпка и остави пред прага един ошашавен секретар, а в кабинета един замислен цар, който гледайки през прозореца тесните извивки на Янтра се чудеше, кой ли идиот го беше придумал да замени зелените хълмове на Галиция срещу това балканско котило.
2006 Олег Айранов
