До Мармарис и назад - 2
Публикувано на: 10.08.07, 14:57
още ще бягам от бироглобяването... няма как...
Първата разходка бе направена до острова на костенурките и реката Далян. Това се намира на около 70 км от Мармарис. До там – автобус и гид,който разправя това-онова (пак на руски). Пътьом заведейнице със много скъпи банички (но поради ранното тръгване закуската в хотела бе пропусната), но пък вкусни. Освен баничките – атракция от заобикалящи те щъркели, които са почти опитомени и хич не се свенят да си вземат нещо за хапване на 1 метър от теб, а някои – и от ръката ти. Стигаме реката, където се натоварваме на корабче. По пътя за плажа на морето можело да видим костенурките, но можело и да ги не видим. Не ги видяхме. Е... само една, но за нея по-късно. Все пак корабчето се лъкатушеше по устието (по-точно делтата) на реката много умело и мина покрай скални гробници от незнам кой си век преди Христа (май 4-5 някъде беше). Гледката бе наистина интересна. Представете си фасадата на Акропола или мъничко Акрополче (с по 3-4 колони) издълбани в скалите на 20-30 метра височина близо до реката. Наистина интересна и не виждана на други места гледка (ако се затърсиме по интернет ще я намериме, ала в момента не ми се търси) като мъничко бе тъжно, че нямаше по-близък достъп до гробниците освен от корабчето. Все пак в търсене и гледане за костенурки стигнахме до някакъв известен плаж, дълъг около 4-5 км с хубав пясък. Е – постояхме и на него 2 часа (това си беше вече определено на Средиземно море – също чисто и прозрачно – наистина хубаво), след което – обратно към мястото за утоляване на глада. На едно ресторантче на реката слязохме за хапване и ... няколко наведени туриста ни привлякоха, а тях ги бе привлякла една голяма костенурка. Отдъхнах си. Все пак бях стигнал мястото с костенурките и една (наистина голяма) бе благоволила да ни види и налапа няколко късчета хляб, които и се хвърляха във водата. Последва още малко път до една кал. Мда...бях гледал и чувал, бях се пръскал като малък, но не бях влизал цял в кал. Е – влязох. Забавно е. Окалваш се целият. Адски интересно. Но най-много се зарадвах, че там не може да потънеш. Сигурно може да четеш вестник, ако някой ти го подаде по някакъв начин вътре в калния гьол. Сякаш си в Мъртво море като на онази снимка от учебниците по география. После измиване от калта. После още 2 дена мънички кални частици, завряли се на места, които не са били измити добре от душовете там. Дежурни снимки с кал, като е проблем да опазиш апаратчето от калта или водата. Но ... това ми бе някак си страхотно преживяване – неизживяно кално детство или неизживяни сцени от филми. Както искайте го мислете, но ... голям кеф.
Следващо събитие – уговорена (направо пазарена, което в Турция си е преживяване за себе си, а само в Китай съм имал по-забавни и интересни моменти в процеса “пазарлък” – щото в тези страни е обидно да не се пазариш, както е добре известно) разходка с корабче по залива на Мармарис. Часът на тръгване си беше приличен от гл. точка на изпито кафе на закуска и поети филийки и мюсли (че е мързеливо и уж полезно). Корабчето симпатично голямо с много маси – кеф ти на сянка, кеф ти на слънце горе на втория етаж. Прекрасни синьо-зелени води. Минаваме покрай рибна ферма, където рибоците на ято идват към корабчето, на което са раздали хляб за хвърляне на рибите. Голям кеф, особено за дечицата. Не се забелязва някой да изяжда хляба, предназначен за рибоците. Продължаваме напред. Наоколо наистина хубави гледки. Спираме за почивка – демек за къпане във водата. Разрешават скокове от 2-ия етаж на корабчето. Малко страшно (не много, щото сигурно бе към 4, макс 5 метра... по-скоро 4 – не го мерих), но великолепно. Само дето след 4-тия скок ти влиза много вода в носа или ушите, а сравнение с Черно море, всички други морета са много солени. Досада. Готинка, но я има. След като ти писва да преодоляваш по стълбичката една 140 килограмова норвежка, която вероятно има акции в завод за стълбички, прикрепяни към корабчета за разходка и ги счита за своя собственост, сядаш на масата да гледаш красотата на бреговете и морето. Минаваме покрай фосфорециращата пещера или пещерата на желанията. Не се забелязва голямо светене там (сигурно щото беше ден), но пък си пожелахме стандартните (милиард и нещо евро или англ. лири, Катрин-Зита Джоунс и подобни дреболийки) и нестандартните (намиране на добър майстор за хладилника) неща, след което на фона на всеобщите усмивки и надежди корабчето отплува за едно пристанче, където трябваше да приключим с обещания вкусен обяд. Такъв и беше. След което следваше поредното къпане и гмуркане. От където пък покрай брега доплувахме до едни скали, където смели турчета скочиха от около 20-30 метра височина от скалите. Прииска ми се, но го оставих за друг път или за наследниците ми. Не говорим за страх, както може да се сети човек, а за забрана от лекарите, които не дават да се скача до 2 часа след ядене. Истината – страшничко изглеждаше, макар и до сега да имам мерак някак си да скоча от там. Вечерта наближаваше, както и пристанището, на което имаше няколко яхти за по няколко десетки милиона (не от старите турски лири – за евро или долари говорим). Сякаш нищо кой знае какво не видях, но беше хубаво, слънчево, чисто и много красиво. Бях доволен и по особен начин щастлив (макар и желанията да не са почнали да се сбъдват).
Ден почивка и ... на път за Родос. Граничен контрол. Отново отиваме в ЕС. Ама е всъщност в Азия. Забавно. Превозно средство – голям катамаран. Като самолет. Ала побира колкото много голям самолет – май 300 или отгоре човеци. За час ни закара до Родос. Очаквах някакви типични, много гледани в Гърция и Турция амфитеатри и подобни, но ... се отзовахме пред една приказна крепост, точно като от приказките. Май само Тауъра в Лондон и замъкът в Единбург са ме впечатлявали така/подобно. Прекрасно запазена крепост – високи стени, големи кули, 1 или 2 рова – в зависимост от идеите на архитекта или владетеля по онова време. Вътре в крепостта – тесни, средновековни улички. Единствен кусур – почти всяка улица е с магазини – я порцеланови дрънкулки, я чанти, я обувки, я сувенири. И често ресторантчета. Любезни гърци, които говорят най-вече на английски, но и на руски. Още по-забавно. Ако не бяха тези магазини и на 2 пъти хвърлен на улицата боклук от местни хора (единия на мотопедче, другия в кола – не – не бяха българи!!!) ... направо нямаше да мога да кажа 1 кусур на това място. Или пък щях много лесно да си представям как на следващата пряка ще срещна някой рицар или ... моята Дулцинея (хм... колко скромен рицар съм си...). Градината на замъка/двореца бе малка, но самото градче вътре, стените, цялата атмосфера – невероятно автентична. На моменти и днес като затворя очи, сякаш виждам поредната уличка или стена на това приказно място. Да – как да забравя, че стъпих на едното местенце, дето бил единия крак на колоса... готино... Кой знае дали е бил там, но така се твърди - любопитно беше. Все пак Родос си е имал колос.
Дълго стана...ами тогава – назад към София по познатия път с магазинчето за сувенири и бутането на едри българки с дисаги на летището в ...каквотобешетам. Аерогара София не остави и грам съмнение къде сме точно – опашката за таксита представляваше песента “Хвани ме тук и там, и тук и там...” Като най-голям балък хванах такси само след като всички останали успяха. А уж съм се учил да се редя навремето на опашка за ски... Явно съм се отучил. Все пак се прибрах и си прегърнах възглавницата с усмивка. Не знам дали бе рицарска или средиземноморска, но в нея се преплитаха миговете на слънце и красота от предните 6 дена.
Такива ми ти работи.
Първата разходка бе направена до острова на костенурките и реката Далян. Това се намира на около 70 км от Мармарис. До там – автобус и гид,който разправя това-онова (пак на руски). Пътьом заведейнице със много скъпи банички (но поради ранното тръгване закуската в хотела бе пропусната), но пък вкусни. Освен баничките – атракция от заобикалящи те щъркели, които са почти опитомени и хич не се свенят да си вземат нещо за хапване на 1 метър от теб, а някои – и от ръката ти. Стигаме реката, където се натоварваме на корабче. По пътя за плажа на морето можело да видим костенурките, но можело и да ги не видим. Не ги видяхме. Е... само една, но за нея по-късно. Все пак корабчето се лъкатушеше по устието (по-точно делтата) на реката много умело и мина покрай скални гробници от незнам кой си век преди Христа (май 4-5 някъде беше). Гледката бе наистина интересна. Представете си фасадата на Акропола или мъничко Акрополче (с по 3-4 колони) издълбани в скалите на 20-30 метра височина близо до реката. Наистина интересна и не виждана на други места гледка (ако се затърсиме по интернет ще я намериме, ала в момента не ми се търси) като мъничко бе тъжно, че нямаше по-близък достъп до гробниците освен от корабчето. Все пак в търсене и гледане за костенурки стигнахме до някакъв известен плаж, дълъг около 4-5 км с хубав пясък. Е – постояхме и на него 2 часа (това си беше вече определено на Средиземно море – също чисто и прозрачно – наистина хубаво), след което – обратно към мястото за утоляване на глада. На едно ресторантче на реката слязохме за хапване и ... няколко наведени туриста ни привлякоха, а тях ги бе привлякла една голяма костенурка. Отдъхнах си. Все пак бях стигнал мястото с костенурките и една (наистина голяма) бе благоволила да ни види и налапа няколко късчета хляб, които и се хвърляха във водата. Последва още малко път до една кал. Мда...бях гледал и чувал, бях се пръскал като малък, но не бях влизал цял в кал. Е – влязох. Забавно е. Окалваш се целият. Адски интересно. Но най-много се зарадвах, че там не може да потънеш. Сигурно може да четеш вестник, ако някой ти го подаде по някакъв начин вътре в калния гьол. Сякаш си в Мъртво море като на онази снимка от учебниците по география. После измиване от калта. После още 2 дена мънички кални частици, завряли се на места, които не са били измити добре от душовете там. Дежурни снимки с кал, като е проблем да опазиш апаратчето от калта или водата. Но ... това ми бе някак си страхотно преживяване – неизживяно кално детство или неизживяни сцени от филми. Както искайте го мислете, но ... голям кеф.
Следващо събитие – уговорена (направо пазарена, което в Турция си е преживяване за себе си, а само в Китай съм имал по-забавни и интересни моменти в процеса “пазарлък” – щото в тези страни е обидно да не се пазариш, както е добре известно) разходка с корабче по залива на Мармарис. Часът на тръгване си беше приличен от гл. точка на изпито кафе на закуска и поети филийки и мюсли (че е мързеливо и уж полезно). Корабчето симпатично голямо с много маси – кеф ти на сянка, кеф ти на слънце горе на втория етаж. Прекрасни синьо-зелени води. Минаваме покрай рибна ферма, където рибоците на ято идват към корабчето, на което са раздали хляб за хвърляне на рибите. Голям кеф, особено за дечицата. Не се забелязва някой да изяжда хляба, предназначен за рибоците. Продължаваме напред. Наоколо наистина хубави гледки. Спираме за почивка – демек за къпане във водата. Разрешават скокове от 2-ия етаж на корабчето. Малко страшно (не много, щото сигурно бе към 4, макс 5 метра... по-скоро 4 – не го мерих), но великолепно. Само дето след 4-тия скок ти влиза много вода в носа или ушите, а сравнение с Черно море, всички други морета са много солени. Досада. Готинка, но я има. След като ти писва да преодоляваш по стълбичката една 140 килограмова норвежка, която вероятно има акции в завод за стълбички, прикрепяни към корабчета за разходка и ги счита за своя собственост, сядаш на масата да гледаш красотата на бреговете и морето. Минаваме покрай фосфорециращата пещера или пещерата на желанията. Не се забелязва голямо светене там (сигурно щото беше ден), но пък си пожелахме стандартните (милиард и нещо евро или англ. лири, Катрин-Зита Джоунс и подобни дреболийки) и нестандартните (намиране на добър майстор за хладилника) неща, след което на фона на всеобщите усмивки и надежди корабчето отплува за едно пристанче, където трябваше да приключим с обещания вкусен обяд. Такъв и беше. След което следваше поредното къпане и гмуркане. От където пък покрай брега доплувахме до едни скали, където смели турчета скочиха от около 20-30 метра височина от скалите. Прииска ми се, но го оставих за друг път или за наследниците ми. Не говорим за страх, както може да се сети човек, а за забрана от лекарите, които не дават да се скача до 2 часа след ядене. Истината – страшничко изглеждаше, макар и до сега да имам мерак някак си да скоча от там. Вечерта наближаваше, както и пристанището, на което имаше няколко яхти за по няколко десетки милиона (не от старите турски лири – за евро или долари говорим). Сякаш нищо кой знае какво не видях, но беше хубаво, слънчево, чисто и много красиво. Бях доволен и по особен начин щастлив (макар и желанията да не са почнали да се сбъдват).
Ден почивка и ... на път за Родос. Граничен контрол. Отново отиваме в ЕС. Ама е всъщност в Азия. Забавно. Превозно средство – голям катамаран. Като самолет. Ала побира колкото много голям самолет – май 300 или отгоре човеци. За час ни закара до Родос. Очаквах някакви типични, много гледани в Гърция и Турция амфитеатри и подобни, но ... се отзовахме пред една приказна крепост, точно като от приказките. Май само Тауъра в Лондон и замъкът в Единбург са ме впечатлявали така/подобно. Прекрасно запазена крепост – високи стени, големи кули, 1 или 2 рова – в зависимост от идеите на архитекта или владетеля по онова време. Вътре в крепостта – тесни, средновековни улички. Единствен кусур – почти всяка улица е с магазини – я порцеланови дрънкулки, я чанти, я обувки, я сувенири. И често ресторантчета. Любезни гърци, които говорят най-вече на английски, но и на руски. Още по-забавно. Ако не бяха тези магазини и на 2 пъти хвърлен на улицата боклук от местни хора (единия на мотопедче, другия в кола – не – не бяха българи!!!) ... направо нямаше да мога да кажа 1 кусур на това място. Или пък щях много лесно да си представям как на следващата пряка ще срещна някой рицар или ... моята Дулцинея (хм... колко скромен рицар съм си...). Градината на замъка/двореца бе малка, но самото градче вътре, стените, цялата атмосфера – невероятно автентична. На моменти и днес като затворя очи, сякаш виждам поредната уличка или стена на това приказно място. Да – как да забравя, че стъпих на едното местенце, дето бил единия крак на колоса... готино... Кой знае дали е бил там, но така се твърди - любопитно беше. Все пак Родос си е имал колос.
Дълго стана...ами тогава – назад към София по познатия път с магазинчето за сувенири и бутането на едри българки с дисаги на летището в ...каквотобешетам. Аерогара София не остави и грам съмнение къде сме точно – опашката за таксита представляваше песента “Хвани ме тук и там, и тук и там...” Като най-голям балък хванах такси само след като всички останали успяха. А уж съм се учил да се редя навремето на опашка за ски... Явно съм се отучил. Все пак се прибрах и си прегърнах възглавницата с усмивка. Не знам дали бе рицарска или средиземноморска, но в нея се преплитаха миговете на слънце и красота от предните 6 дена.
Такива ми ти работи.
