Нещо старо и, може би, познато ви от другаде,...

[сър Айвънхоу]

... но скоро правих последни (?!) промени на едни мои работици и ще ми е приятно да видя вашето мнение...
В три части е, но ще пусна сега само първата (за да не ви отегчавам :) ). Останалото, ако има желаещи да го четат :)

И така...

СКИЦИ НА ЛЮБОВТА
(Опит за особен поглед)

I

Бинокълът зорко следи за появяването й на хоризонта. Очите зад окулярите са присвити до краен предел. Студена лепкава пот облива трескавите длани, държащи вече автоматично прибора за наблюдение. Пот на звънки се стича по набразденото напрегнато чело и се излива подобно на Ниагара в клепачите.
С едно привично движение на десния си палец Каубоя за пореден път изтрива окулярите от кондензиралата по тях влага. Поставя бинокъла на перваза и нервно вади цигара от сребърната табакера, семейна реликва, на масичката. Запалката щраква от третия път, тъй като се гаси от накъсаните му издишания през носа. Цигарата потрепва в устните му и в синхрон с тремора на огъня в ръцете забавя доста запалването си. Накрая огънчето затрептява и след няколко резки всмуквания, розата цъфва с ярък пламък.
- Най-после! Мамка ти и запалка! – промърморва ядосан Каубоя и за малко да изхвърли през балкона редкия позлатен ронсон, наследство от дядо му. – Уф! Почвам да правя глупости от напрежение. По дяволите! Защо се бави? Ще отмине мига и цялата настройка!
Тръска рязко цигарата в пепелника, вследствие на което огънчето пада. Скача над пепелника и като зажаднял наркоман запалва фаса от димящото все още огънче.
- Егати и цигарите правят, значи! – почти подвиква.
Изправя се и в далечината я вижда. Вдига рязко бинокъла, удряйки го в перилото на балкона. Поглежда през окулярите. Водопадът се усилва неимоверно, но той все пак успява да огледа и добре да запомни обекта на наблюдението си.
Днес е надминала себе си. Огнените й къдрици могат да извадят очите и на слепец, а ефектът от дискретния й грим можеше да накара онзи коцкар Зевс да забрави за всичките си богини и да зацвили след нея. Гърдите й се опитваха да разкъсат тясната блузка, а полата даваше перфектна информация за формите под нея – форми, достойни за извайване от най-великите скулптори.
Каубоя си глътна езика и замръзна като Гибралтарската скала. Прегъна отмалелите си колене и приседна на плетения стол под него. Сега идваше най-сложният, най-опасният и най-трудният етап от целия план.
Гадост! Какъв беше планът?!
Обърканият му мозък започна да прехвърля най-различни сценарии, мисли, идеи, отхвърляйки ги със скоростта на светлината, тъй като те не бяха успели през предните дни.
Накрая се сети. Беше един опростен и поради тази причина гениален план. (Едно ехидно гласче вътре в него нашепваше, че и предишните …. са били обявявани за гениални, но... но беше набързо забито дълбоко в съзнанието.) Знаеше, че ще подейства. Знаеше, че тя е романтичка и е луда по червени рози и разходки в парка. Знаеше, че се е интересувала от него и се е изказвала доста ласкаво за чувството му за хумор, както и за “онези две трапчинки на бузите, когато се засмее”. Ако това не е проява на положително чувство – здраве му кажи.
Гледаше с бинокъла и панически си спомняше за всичките си неволи. Спомни си за всеки един весел смях, който бе предизвикал в няколкото момичета, на които бе събрал куража да се обясни. Като птици прелетяха всичките бъзици на компанията, която бе напуснал, защото в тях бяха хихикащите девойки.
Накрая изплува болезнения спомен защо го наричаха Каубоя. На първата си изгора реши да се обясни по романтичен начин. Нае кон за цял ден. Облече си едни дънкови дрехи, дето му ги бяха донесли от Щатите. Сложи си каубойската шапка (пак от там) и подкара бедното животно към парка – там имаше среща.
Видя я отдалеко. Срита леко ленивото конче и потегли в тръст. Беше решил да направи номер – да спре пред момичето рязко, като накара коня да се изправи на задните си крака. Така и стана. Но девойката с вик на ужас побягна. Тогава нещо жегна щуротията на юнака и той откачи ласото на седлото. С няколко ловки движения (като малък беше тренирал доста с магарето на дядо си) точно хвърли въжето върху бягащата мишена... Такива крясъци никога не бе чувал. Още се буди нощем облян в пот и с разтуптяно сърце.
За малко да го дадат на съд. Спасиха го връзките и парите на баща му. Но оттогава в града беше известен с прякора Каубоя. Колко пъти се опитва да се отърве от него. И в друг град ходи да учи, та дано го забравят, и сменя компаниите си, но нищо не постигна.
Споменът бе дотолкова болезнен, че предизвика киселини в стомаха му. Посегна към чашата със студена лимонада и тогава видя, че докато е размишлявал и си е спомнял, тя е отминала и планът напълно е пропаднал.
- Е! – каза си философски той – Сефте! Ако не днес, то утре ще стане!
Така приключи шестият месец на ежедневно провалящи се планове за свалянето на кандидатка номер пет за гадже на небезизвестния аскет, философ, душата на всяка на компанията, синът на местния богаташ Иван Апостолов Иванов, по прякор Каубоя.

[Semiramis]

охоооом, още един писател
Харесва ми, Сър, но мисля че е наложително да пуснете и останалите части...

Силно се надявам лирическия аз да прояви активност. Изкушавам се да кажа за гледането след трамвая

А частта с ласото беше много сладка, сори че се смях

С две думи: +

[latrevw]

подейства ми успокояващо и малко тъжно

хубаво е да се пише

пускай още

[4avdar4e]

Ха-ха, много ми хареса и ме развесели. Ис-ка-ме още за Иван Апостолов Иванов

[Strunz]

Давай и останалите :)

[сър Айвънхоу]

... повече за Каубоя няма да има...
но, щом толкова много ви е харесало, пускам останалите две части...

СКИЦИ НА ЛЮБОВТА
(Опит за особен поглед)

II

- Кой иска да се поразходим? – попита Ирина.
Тъкмо бяха приключили с хапването и си разправяха вицове около огъня. Времето бе идеално за предприетия излет. Слънцето топлеше от висотите си. Лъхаше един тих, лек ветрец, който галеше.
- Аз идвам! Те, другите ще разтребват – обади се Борис, като погледна изпитателно насядалите.
- Да! Да! Разбира се! – потвърдиха всички, като се усмихваха заговорнически.
- Е, щом не искате, ще тръгвам – каза Ирина, без да погледне Борис.
Тръгна нагоре по склона, а смутеният младеж успя само да грабне флейтата си и заподтичва като пуделче отзад. След време Боцмана дори се кълнеше, че е видял и изплезен език, съчетан с виртуална опашка, която описвала във въздуха “I love you!”. Разбира се, тези твърдения се изказваха след няколко чашки и, естествено, без присъствието на собственика на “виртуалната опашка”.
Въпреки леко закръглените си форми и градския застоял живот, Ирина се катереше по склона като младо диво яре, което се опитва да догони майка си. Догонващ, обаче, в случая беше изплезилото език (и в прекия и преносния смисъл), “пуделче”. Пуфтеше и си мърмореше нещо, което доста дразнеше младата дама.
В началото на странното “ухажване” на Рени й беше любопитно и най-вече забавно, защото “ухажорът” беше стеснителен и караше по заобиколни пътища. Гледаше я с неотлъчен поглед, който сякаш я пронизваше дълбоко в нея и четеше мислите й. Това бе силно възбуждащо и след такива срещи дълго не можеше да заспи, галейки се и мечтаейки за страстни преживявания. Шегите му бяха все на място и наистина смешни, а вицовете бяха изгребвани от бездънна яма. Но за съжаление този период отмина бързо и вместо да премине в агресивно ухажване и едно разтоварващо обяснение, Борето взе, че се промени драстично. В нейно присъствие си гълташе езика и стоеше като изтукан. Само въздишаше и ако си отвореше устата, то бе за да отвърне на някоя шега по негов адрес с друга, която все по-често преминаваше в дебелашка и не бе бит само заради факта, че всички му влизаха в положението и му прощаваха (все още).
“- Преуморен! Глупости! Този кретен е толкоз задръстен, че се чуди как да ми се обясни! Идиот!”
Сега вече не се издържаше. Обаждаше й се по най-различни поводи, на купони и пикници постоянно се влачеше като ординарец след нея, но пак нищо – нито дума. Само един влажен и меланхоличен поглед на теле в скотобойна и мълчание. Пълно мълчание!
“- Ей го, на! Пак се повлече след мен. Аз тръгнах, белким се отърва от този кретен, а той се натрапи. Пък и тези мои приятели! Ама те май направо си го подкрепят. Що не вземат да му обяснят някои неща, да се свършва това тегло?... Ама щом само обели дума за обяснение, веднага ще го отрежа. Като сух клон ще го отрежа. Веднъж и завинаги!... А дали ще започне отново с вицовете и закачките си?”
“- По дяволите! Как да й го кажа? Какво да й кажа? Дали да й разкажа за безсънните ми нощи? Не! Глупости! Егати и баналностите! Рени не е толкова елементарна. Ще ми се изсмее. Ще ме съсипе от майтап. Мамка му! Колко шансове изпуснах! Ако и сега се изложа, просто ще се откажа. И от Рени, и от всички жени! Мамка му! Ще ида в манастир! Послушник ще стана. Като Иван Рилски в скит ще вляза!... По дяволите! Кога стигнахме върха? Каква страхотна поляна! И какъв изглед!”
В този момент Борис усети нещо във вътрешния джоб на якето си. Извади го с яд (беше го убивало през цялото изкачване) и с приятна изненада установи, че държи в ръката си блок-флейтата. Тя беше единственият му утешител. С нея изливаше своята мъка, удавяйки в музика отровената си душа.
Не усети кога е засвирил. Нежните трели се понесоха над гората и тъгата, излъчвана от тях, сякаш налегна всичко живо наоколо. Свиреше, за да забрави неспокойните сънища; свиреше, за да излее насъбралата се и отдавна прекипяла, добре ферментирала в тъга нежност; и накрая, свиреше защото природата бе прекрасна и тъжна – късната есен (макар и слънчева) винаги навяваше тъга в артистичната душа.
Оголяващите дървета, покритата с кафява шума осланена трева, студените сутрини и мрачните, неприветливи вечери навяваха меланхолични спомени за бурно отминалото лято, за загубените красиви изгреви, за утихналите вече шумни нощни купони, за недолюбените гаджета...
Е! Точно в тази последователност и са стовариха чувствата и представите в самотния флейтист. Звуците, излизащи от нежния инструмент се разхождаха по цялата скала на възможностите му. Ту се губеха ниско в дълбините, създавайки илюзия за стенеща майка, изплакала очите си по загубените си деца, ту се извиваха, сякаш оплаквачки от гръцка драма опяваха падналия герой. Накрая, разтърсвайки го последния спомен, флейтата изписка, а свирачът отпусна глава между коленете си (не бе разбрал кога е седнал на един пън) и утихна. Сякаш замря и природата заедно с него. Сякаш вятърът спря да си играе с голите клони, останалите дребни птички и животинки се замислиха над тъгата в живота си, а дърветата като че за миг спряха да изсмукват сокове от земята.
Всичко застина, но в тишината се чуваше само едно слабо и леко хлипане, придружено с тежки въздишки. Борис са заслуша. Кой разваляше нирваната на горския покой с тези твърде човешки звуци?! Кой го изваждаше от блаженото състояние на пълно самосъжаление?!
Изведнъж подскочи като ужилен. Ами да – Ирина! Беше забравил, че се повлече след нея. А сега тя плаче безутешно до него. Какво ли й беше направил?
“-Боже, Господи! Какво съм направил? В такива моменти направо не знам какви ги върша! Кой знае какви съм й ги наговорил. Какво ли съм направил? Лелее!”
Насили се да я погледне. Страх го беше да види резултата от своята идиотщина.
“- Ама аз само свирих! Едва ли съм имал възможност да кажа или направя каквото и да е. Сигурно нещо друго й се е случило. Ами ако е паднала? Ами ако я е ухапала змия?”
В следващия миг Борис вече бе прегърнал плачещата девица.
- Какво ти е, мила? Какво ти стана, скъпа моя? Любима моя, ненагледна. Недей да плачеш, моля ти се! Недей! Късаш ми сърцето. Кажи, удари ли се? Къде? Покажи ми!
Но вместо да се успокои, Рени изведнъж избухна в още по-силен плач, който вече преминаваше в хистеричен припадък. Дори сякаш се чуваше и кикот към плача. А сълзите, те сякаш искаха да докарат втори потоп. Загриженият влюбен младеж направо се стъписа от страх. Не можеше да измисли какво да направи, а само прегръщаше обекта на любовните си трепети и повтаряше: “Няма нищо! Всичко ще се оправи!”, сякаш успокояваше двегодишно дете.
Тази сценка продължи до момента, в който Борис усети нещо меко и топло на устните си. Докато прегръщаше Рени, бе целувал косите й, но сега главата й бе променила своето положение и устните му се бяха долепили до тъй желаните и сънувани устни. Но погледът в очите срещу неговите бе студен и изпитателен. Сякаш го гледаше лъвица, чието дете той се бе опитал да открадне.
Борис отново загуби ума и дума. Стоеше като хипнотизирано птиче, очакващо поглъщането от боата. Ръцете му постепенно спряха да се движат по нежното тяло, а главата му се отдръпна назад – сякаш не можеше да види добре какво става пред него.
- Ти какво си мислиш, че правиш? – попита с леден глас “ненагледната”.
- Ами... аз, такова – запелтечи Борето – Ами... ти...ти нали, таковата... ами ти нали плачеше, та аз... аз, таковата де!... Аз да видя какво ти е...
- ... и реши, че можеш да ме обарваш, мръсен перверзнико! Аз да не съм някаква лигава курва, та да ме галиш? Аз мога и сама да се оправям! Простак! Махай се от мен, говедо такова! – почти просъска разярената Рени.
Борис грабна флейтата си и бързо тръгна по най-пряката пътека към града. За момент си помисли за раницата си, но знаеше, че приятелите му ще я донесат. Затова и се затича като подгонен дивеч, без дори да следва напълно утъпкания горски път. Скоро изчезна в гората...
“- Кретен! Скъпа ще ме нарича! Мила моя! Ха! И ненагледна!... Но как само свиреше!! Душата ми извади, направо се разревах като малко момиченце!... Я се спри, малката! Нали си казах – няма да му се дам. Каквото и да ми струва това.”

III


- Обичам я, приятелю! Тя е самото съвършенство. – каза вдъхновено Григор – Трябва да е моя! Каквото и да стане. По дяволите! Понякога си поръчвам коктейл “Светла”!
- Ами, кажи й го най-после – контрира го Иван – Тя сигурно вече се чуди защо си мълчиш.
- Опитах се, но само се изсмя и избяга – със жален тон почти изблея Григор.
След тези встъпителни слова, двамата потънаха в размисли, разреждайки ги с коктейли. Седяха в коктейл бара на хотела и пиеха пореден коктейл, за да се разхладят в жегата. Климатикът тихо жужеше и поддържаше приятните двадесет и пет градуса по Целзий, а барманът забъркваше своите вълшебни елексири. Персоналът бе вежлив и на фона на тиха джазова музика и приятна обстановка без цигарен дим можеха да си прекарват приятно. А може би и заради всичко това тук винаги бе празно.
Цялата тази обстановка предразполагаше към разговори, които спомагат за разголване на душата и произвеждат единия събеседник в общественополезния сан “кошче за душевни отпадъци”. Такъв в този момент го играеше Иван. Нямаше как да откаже тази услуга на най-добрия си приятел.
- Как да ти го кажа, приятелю... – примлясна Иван - ...е, добре!... не се учудвам, че е реагирала така. Просто си има сериозно гадже, а и не иска да прави мръсно на най-добрата си приятелка.
- За Наталия ли говориш? Остави я тая. Никога няма дори да й обърна внимание. Какво си мисли тя? Че може да ми се бърка в живота, поради това, че си мисли, че ме обича? Ние, мъжете, да не сме стадо овни, та да ни делят жените, я! – изнервничи влюбеният.
- За наше нещастие, приятелю, точно така става. Дори вече е научно доказано. Така, че единственото, което ни остава е, да се примирим със съдбата си – въздъхна Иван.
Консумирането на коктейли продължи с мълчание. Никой не бе съгласен с доводите на приятеля си, но и не намираше нови в своя подкрепа. Така, след като платиха, си тръгнаха – всеки по своята си работа.

Григор се отправи към фитнес центъра. В последните няколко години се бе отпуснал и понатрупал кила. Сега твърдо следваше решението си да си върне формата. Пък и Светла можеше и да го хареса по-стегнат.
В клуба бяха обичайните кибици и гонеха своята натоварваща или разтоварваща програма. След като се преоблече, Григор започна да се раздвижва с два дъмпела. Когато загря добре, се отправи към гладиатора. Бе решил първо да започне със стягане на краката и задника (нали жените първо задника гледали).
Някой бе заел мястото и се виждаше как се подмятат някакви си мизерни четиридесет килограма.
“- Пак са докарали новобранец дето трябва да го изчаквам по уредите!” – помисли си гневно Григор.
Беше му писнало да се моткат разни дечурлига в краката му.
Заобиколи гладиатора и едва не извика от учудване – новобранецът се оказа Натали! Глътна си езика от изненада и яд. Това беше върхът на всичко. Мислеше, че поне тук ще може да се отърве от досадницата. Да, ама не! Сега ще има да “лази” след него и да се умилква: “Ще ми покажеш ли упражнението?... Ще ми смениш ли тежестите?” и куп други гадости, на които само тя е способна.
Но преследваният успя да удържи чувствата си и дори шеговито подхвърли:
- Какво, целулита ли горим?
Наталия се усмихна учтиво (направо не е за вярване – само учтиво!) и му отвърна:
- Малко да се стегна. След малко освобождавам уреда.
Григор седна на пейката и докато чакаше, реши да хвърли едно око на натрапницата. Не я беше виждал в толкова тесни дрехи и сега можеше да открие дефектите й, за да й ги натяква после (белким, дай боже!, да го остави на мира най-после). Загледа се в глезените й (по това се познаваше расовостта както на конете, така и на жените), не можа да открие забележки (никакви!?). Прасецът бе стегнат и добре оформен. Бедрата имаха една лека заоблена форма, която бе доста апетитна. И най-важното – нямаше целулит! Не повярва. Дори си разтърка очите.
“- Задникът ще го огледам като стане” – помисли критикът.
Талията бе тънка, а гърдите – овални и излъчваха тежест и твърдост. С прибрана коса лицето й изглеждаше красиво.
“- Пет и половина по шестобалната!” – даде си оценката експертът.
В това време неволният манекен стана и тръгна към тренажора по гребане без и дума да обели.
“ – Лелее! Е, т’ва е задник! Супер е!... Абе, аз кви ги говоря?!?! Още малко ще изплезя език и ще хукна по нея! Я се стегни! Уф! Колко малко ни трябва на мъжете. Само да видим маце по шорти и тясна фланелка и се побъркваме... Ау, как е затоплила седалката!... Ама, чакай, аз не съм сменил тежестите! Уф, взе ми акъла, тая?”
След тренировката Григор отиде към душовете, за да отмие потта и умората. Влезе в съблекалнята, съблече се и си взе несесера. Тръгна към душовете и замръзна. В последната кабина някой се къпеше и тананикаше. Гласът бе женски!? Не можеше да бъде! Женската съблекалня бе в другия коридор и, доколкото знаеше, там също имаше душове.
“- Коя ли патка е сбъркала съблекалните?”
Не страдаше от някакви скрупули и затова влезе най-спокойно в първата празна кабина и започна да се къпе. В това време в последната душът спря. Чу се шумкане, след което отваряне на вратичката. Реши да погледне все пак коя е патката. Вратите бяха такива, че се виждаха главите на къпещите се (собственикът не искаше секс-истории в клуба му). Обърна се и какво да види – Наталия по хавлия и с тюрбан на главата. Видя го, усмихна му се стеснително и проговори, сякаш бяха насред площада:
- Женските душове не работят нещо и аз реших да не рискувам да ходя мръсна. Нали не съм те притеснила много?
- Всъщност изобщо. Не съм с остарели разбирания – почти небрежно отвърна Григор.
- Зная, че вие мъжете сте малко стеснителни и затова може ли да те поканя на по бира след като привършиш? Аз черпя.
Когато става на въпрос за бира и то след яка тренировка, Григор никога не отказваше. А отделно не би отказал на дама – това можеше да я обиди, а той никога не би нарушил етиката на кавалерите.
- Става. След десет минути съм готов.
Тя си тръгна, а той установи, че е силно възбуден.
“- По дяволите! Почвам да се похабявам. Скоро сигурно ще се възбуждам при среща с всяка жена!”

Седяха в бара, пиеха си бирата и си говореха глупости – за филми, актьори, книги (ха! и тя харесва фантастика!) и куп други щуротии. По навик Григор разказа няколко вица и Наталия много се смя. Тя също каза един-два.
Неусетно преминаха на по-сериозни теми – за работата, за живота, за морала и моралистите и тъй нататък. Пиеха вече по втора бира и затова си поръчаха картофки...
- Последни поръчки, че след малко ще затваряме! – сервитьорката почти ги стресна.
- Леле! Кога стана десет часа? Още преди два часа трябваше да съм си у нас! – Григор изпадна в паника. Беше обещал на майка си да се прибере по-рано.
- Ох! И аз закъснях! Колко бързо лети времето? – възкликна Наталия – Съжалявам, че ти отнех от времето.
- Няма нищо. Не се притеснявай – закъснелият бе великодушен.

През нощта не можа да спи. Постоянно сънуваше как той и Наталия са под душа и страстно се любят. Това го подлудяваше.
На сутринта стана недоспал и влюбен. Не! Не в Светла! В Наталия!! Чувстваше, че не може да диша без да я види. Едвам дочака края на работния ден. Покани новата си изгора в изискан бар и й се обясни пламенно и жарко. Тя благосклонно прие. После отидоха в квартирата й за “по едно кафе”. Е, под душа бе по-добре отколкото в съня му!

- Значи подейства от първия път? Аз ти казах, че един мъж, когато види готино бедро и стегнат задник, започва да мисли с оная си работа. Пък ако му предизвикаш и еротичните фантазии – просто е твой.
- Ех, Светле, защо не те послушах по-рано? – изчурулика весело Наталия – Дай да те черпя още по едно уиски. Не знам как да ти се отблагодаря.
- Ти стори много повече за мен, като ме отърва от досадника. Затова и следващото уиски е от мен – с доволна усмивка отвърна Светла.

[doktorka]

Ха-ха, много ми хареса и ме развесели. Ис-ка-ме още за Иван Апостолов Иванов

...кавбоййй!" *

*за справка...
вера!,Верочка!

[сър Айвънхоу]

...кавбоййй!" *

*за справка...
вера!,Верочка!

:rotfl24::rotfl24::rotfl24:
Док, много та либим!

Така ме разсмя!!!

[Positum]

Давай, твори! Може да пуснеш "скиците" в три поредици(за различните възрасти:blum:)

[Semiramis]

хм...
не, не по възрасти
съжалявам, че не написах постинг веднага след прочитане на втория разказ. след третия впечатленията се наслагаха и /ли доизградиха

втория ме разстрои, пък, нали..рядко.
критични бележки четат ли ти се: втория вървеше ужасно бавно в началото, тежко. добре че не спрях. после се "изля". ако това е била целта - постигната е. акумулира се .. усещането е като действието

ей че ми обеднява речника като пиша пред пишещи

забележки по сюжета: необоснована реакция на тая .../няколко епитета за патка/ ...Ирина... освен ако не е патка по принци, когато нямаше пък толкова да разбира...

за третия: без последните два реда - щях да спя спокойно тази нощ. може би сладко-радразнено-романтично ...

няколко епитета за Светла...

във втория ми хареса описателността, в третия динамиката.
с интерес ще прочета четвърти.
защото не ми хареса края на нито един

[Strunz]

хм...
не, не по възрасти
съжалявам, че не написах постинг веднага след прочитане на втория разказ. след третия впечатленията се наслагаха и /ли доизградиха

втория ме разстрои, пък, нали..рядко.
критични бележки четат ли ти се: втория вървеше ужасно бавно в началото, тежко. добре че не спрях. после се "изля". ако това е била целта - постигната е. акумулира се .. усещането е като действието

ей че ми обеднява речника като пиша пред пишещи

забележки по сюжета: необоснована реакция на тая .../няколко епитета за патка/ ...Ирина... освен ако не е патка по принци, когато нямаше пък толкова да разбира...

за третия: без последните два реда - щях да спя спокойно тази нощ. може би сладко-радразнено-романтично ...

няколко епитета за Светла...

във втория ми хареса описателността, в третия динамиката.
с интерес ще прочета четвърти.
защото не ми хареса края на нито един

Що си гадна с човека, бе? :)

[Strunz]

Сър, мен ако ме питаш - пиши

Ама за Ирина не пиши....баси тъпата овца:)

[Semiramis]

Сър, мен ако ме питаш - пиши

Ама за Ирина не пиши....баси тъпата овца:)

Сър, мен ако ме питаш - пиши

Ама за Ирина не пиши....баси тъпата овца:)

аз съм гадна?! аз?!
е така ли го написах? и за тва ли Сър А. нищо не казва?
няма такова нещо
аз така си пиша просто...

харесва ми как пише. не ми харесва лошия край.
не ми харесва любовта да е само това. ей, пак започнах да пиша какво не ми харесва... не ми харсва мъжете да са чувствителни, а жените кучки... на мен само изказа ми - такъв, другото ми е по-хубаво и не съм от последните .. и..на какво прилича това - овца до овца.
и т.н.

[сър Айвънхоу]

аз съм гадна?! аз?!
е така ли го написах? и за тва ли Сър А. нищо не казва?
няма такова нещо
аз така си пиша просто...

харесва ми как пише. не ми харесва лошия край.
не ми харесва любовта да е само това. ей, пак започнах да пиша какво не ми харесва... не ми харсва мъжете да са чувствителни, а жените кучки... на мен само изказа ми - такъв, другото ми е по-хубаво и не съм от последните .. и..на какво прилича това - овца до овца.
и т.н.

Момент, мадам! Понеже разговорът тръгна в лоша посока, искам да уточня нещо:
1. Всичките герои съществуват на живо.
2. Всичките случки (като идеи) са се случили.
3. Аз само съм ги обработил и предал малко от мен...
4. Така и не забелязахте, че това са "скици"... просто три образа, които са си живи мухльовци, всеки по свой начин.
5. Как една жена да не е кучка в присъствието на един подобен мухльо?
6. Такъв е края на всяка една случка, защото един мухльо може да доведе нещата само до такъв край.

Достатъчно изчерпателен ли бях?

[4avdar4e]

Пишете, сър, пишете... Малко набързичко прочетох вторите две скици, утре с кафето /като не ме боли мозъкът/ ще ги прочета фнимателно. На мен образите ми харесват, защото са плътни, истински, а стилът ти е чудесен

[сър Айвънхоу]

Пишете, сър, пишете... Малко набързичко прочетох вторите две скици, утре с кафето /като не ме боли мозъкът/ ще ги прочета фнимателно. На мен образите ми харесват, защото са плътни, истински, а стилът ти е чудесен

Благодаря за добрите думи, мадам!