The Tear или за
Публикувано на: 19.10.06, 12:40
романтичната любовна лирика.
Ето ви малко от лорд Байрон.
The Tear
When Friendship or Love
Our sympathies move;
When Truth, in a glance, should appear,
The lips may beguile,
With a dimple or smile,
But the test of affection's a Tear.
Too oft is a smile
But the hypocrite's wile,
To mask detestation, or fear;
Give me the soft sigh,
Whilst the soul-telling eye
Is dimm'd, for a time, with a Tear.
Mild Charity's glow,
To us mortals below,
Shows the soul from barbarity clear;
Compassion will melt,
Where this virtue is felt,
And its dew is diffused in a Tear.
The man, doom'd to sail
With the blast of the gale,
Through billows Atlantic to steer,
As he bends o'er the wave
Which may soon be his grave,
The green sparkles bright with a Tear.
The Soldier braves death
For a fanciful wreath
In Glory's romantic career;
But he raises the foe
When in battle laid low,
And bathes every wound with a Tear.
If, with high-bounding pride,
He return to his bride!
Renouncing the gore-crimson'd spear;
All his toils are repaid
When, embracing the maid,
From her eyelid he kisses the Tear.
Sweet scene of my youth!
Seat of Friendship and Truth,
Where Love chas'd each fast-fleeting year;
Loth to leave thee, I mourn'd,
For a last look I turn'd,
But thy spire was scarce seen through a Tear.
Though my vows I can pour,
To my Mary no more,
My Mary, to Love once so dear,
In the shade of her bow'r,
I remember the hour,
She rewarded those vows with a Tear.
By another possest,
May she live ever blest!
Her name still my heart must revere:
With a sigh I resign,
What I once thought was mine,
And forgive her deceit with a Tear.
Ye friends of my heart,
Ere from you I depart,
This hope to my breast is most near:
If again we shall meet,
In this rural retreat,
May we meet, as we part, with a Tear.
When my soul wings her flight
To the regions of night,
And my corse shall recline on its bier;
As ye pass by the tomb,
Where my ashes consume,
Oh! moisten their dust with a Tear.
May no marble bestow
The splendour of woe,
Which the children of Vanity rear;
No fiction of fame
Shall blazon my name,
All I ask, all I wish, is a Tear.
Хайде сега, който го има (има ли го някой) на български да го пусне, моля.
Пък аз ще продължа с две на български и на Бърнс:
Девойката, която ми постла легло
По пътя ме настигна мрак,
планински вятър, силен мраз.
Замрежи всичко ситен сняг
и без подслон останах аз.
За щастие във моя смут
една девойка ме видя
и мило в своя дом приют
за през ноща ми даде тя.
Дълбоко и благодарих,
учтиво преклоних чело-
учтиво и се поклоних
с молба да ми даде легло.
Тя с тънко ленено платно
легло във къта ми постла,
наля ми в каната вино
и “лека нощ” ми пожела.
Когато до самия праг
със свещ в ръката тя дойде,
девойката замолих пак
възглавница да ми даде.
С възглавницата във ръка
се върна тя при мен за вчас.
Със таз възглавница-така
я взех в прегръдките си аз.
Тя трепна в моите ръце
и каза, като в мен се сви:
“О, ако има в теб сърце,
моминството ми остави.”
Тя бе с коси от мек атлаз
и бяло като крин чело.
С ухайни устни беше таз,
която ми постла легло.
Бе хладен нежния и крак
и кръгла малката и гръд:
две малки, бели преспи сняг,
навявани в тоя таен кът.
Целувах милото лице,
косите и от мек атлаз.
И тъй, с момичето в ръце,
във сън дълбок потънах аз.
И пред разсъмване почти,
за път когато бях готов:
“О, ти, опропасти ме ти"-
ми каза моята любов.
Целунах скъпото лице,
очите, пълни със тъгa,
и казах:"Тия две ръце
ще ми постилат отсега.”
Тогаз тя взе една игла
и дълго ши през тоя ден.
Сама до хладните стъкла
тя риза шиеше за мен.
Години има оттогаз,
бледнее бялото чело.
Но все по-скъпа ми е таз,
която ми постла легло.
Старата любов
Кога и кой ще измени
на старата любов?
На миналите златни дни
и старата любов?
За старата любов -
докрай!
За миналите дни!
Ти чаша нежност ми подай
за миналите дни!
Със тебе пихме от дъха
на тия равнини.
И с тебе двама към върха
вървяхме дълги дни.
Преминахме ний длан във длан
реки и планини.
И раздели ни океан
след тия златни дни.
Но пак сме днес със теб ведно.
Ръката ми хвани.
Налей от старото вино
за миналите дни.
Налей и чашите не брой.
Догоре ги пълни.
Да пием с тебе, друже мой,
за миналите дни.
За старата любов -
докрай!
За миналите дни!
Ти чаша нежност ми подай
за миналите дни!
Много са красивите стихове... Кои са (част от) вашите любими романтични откровения?
Ето ви малко от лорд Байрон.
The Tear
When Friendship or Love
Our sympathies move;
When Truth, in a glance, should appear,
The lips may beguile,
With a dimple or smile,
But the test of affection's a Tear.
Too oft is a smile
But the hypocrite's wile,
To mask detestation, or fear;
Give me the soft sigh,
Whilst the soul-telling eye
Is dimm'd, for a time, with a Tear.
Mild Charity's glow,
To us mortals below,
Shows the soul from barbarity clear;
Compassion will melt,
Where this virtue is felt,
And its dew is diffused in a Tear.
The man, doom'd to sail
With the blast of the gale,
Through billows Atlantic to steer,
As he bends o'er the wave
Which may soon be his grave,
The green sparkles bright with a Tear.
The Soldier braves death
For a fanciful wreath
In Glory's romantic career;
But he raises the foe
When in battle laid low,
And bathes every wound with a Tear.
If, with high-bounding pride,
He return to his bride!
Renouncing the gore-crimson'd spear;
All his toils are repaid
When, embracing the maid,
From her eyelid he kisses the Tear.
Sweet scene of my youth!
Seat of Friendship and Truth,
Where Love chas'd each fast-fleeting year;
Loth to leave thee, I mourn'd,
For a last look I turn'd,
But thy spire was scarce seen through a Tear.
Though my vows I can pour,
To my Mary no more,
My Mary, to Love once so dear,
In the shade of her bow'r,
I remember the hour,
She rewarded those vows with a Tear.
By another possest,
May she live ever blest!
Her name still my heart must revere:
With a sigh I resign,
What I once thought was mine,
And forgive her deceit with a Tear.
Ye friends of my heart,
Ere from you I depart,
This hope to my breast is most near:
If again we shall meet,
In this rural retreat,
May we meet, as we part, with a Tear.
When my soul wings her flight
To the regions of night,
And my corse shall recline on its bier;
As ye pass by the tomb,
Where my ashes consume,
Oh! moisten their dust with a Tear.
May no marble bestow
The splendour of woe,
Which the children of Vanity rear;
No fiction of fame
Shall blazon my name,
All I ask, all I wish, is a Tear.
Хайде сега, който го има (има ли го някой) на български да го пусне, моля.
Пък аз ще продължа с две на български и на Бърнс:
Девойката, която ми постла легло
По пътя ме настигна мрак,
планински вятър, силен мраз.
Замрежи всичко ситен сняг
и без подслон останах аз.
За щастие във моя смут
една девойка ме видя
и мило в своя дом приют
за през ноща ми даде тя.
Дълбоко и благодарих,
учтиво преклоних чело-
учтиво и се поклоних
с молба да ми даде легло.
Тя с тънко ленено платно
легло във къта ми постла,
наля ми в каната вино
и “лека нощ” ми пожела.
Когато до самия праг
със свещ в ръката тя дойде,
девойката замолих пак
възглавница да ми даде.
С възглавницата във ръка
се върна тя при мен за вчас.
Със таз възглавница-така
я взех в прегръдките си аз.
Тя трепна в моите ръце
и каза, като в мен се сви:
“О, ако има в теб сърце,
моминството ми остави.”
Тя бе с коси от мек атлаз
и бяло като крин чело.
С ухайни устни беше таз,
която ми постла легло.
Бе хладен нежния и крак
и кръгла малката и гръд:
две малки, бели преспи сняг,
навявани в тоя таен кът.
Целувах милото лице,
косите и от мек атлаз.
И тъй, с момичето в ръце,
във сън дълбок потънах аз.
И пред разсъмване почти,
за път когато бях готов:
“О, ти, опропасти ме ти"-
ми каза моята любов.
Целунах скъпото лице,
очите, пълни със тъгa,
и казах:"Тия две ръце
ще ми постилат отсега.”
Тогаз тя взе една игла
и дълго ши през тоя ден.
Сама до хладните стъкла
тя риза шиеше за мен.
Години има оттогаз,
бледнее бялото чело.
Но все по-скъпа ми е таз,
която ми постла легло.
Старата любов
Кога и кой ще измени
на старата любов?
На миналите златни дни
и старата любов?
За старата любов -
докрай!
За миналите дни!
Ти чаша нежност ми подай
за миналите дни!
Със тебе пихме от дъха
на тия равнини.
И с тебе двама към върха
вървяхме дълги дни.
Преминахме ний длан във длан
реки и планини.
И раздели ни океан
след тия златни дни.
Но пак сме днес със теб ведно.
Ръката ми хвани.
Налей от старото вино
за миналите дни.
Налей и чашите не брой.
Догоре ги пълни.
Да пием с тебе, друже мой,
за миналите дни.
За старата любов -
докрай!
За миналите дни!
Ти чаша нежност ми подай
за миналите дни!
Много са красивите стихове... Кои са (част от) вашите любими романтични откровения?
