kapincho написа:Реме, хем се радвам на разните педии и гуглето, хем ми е малко тъжно. Това е като да ядеш белени семки или да ловиш риба в рибарник. Няма я тръпката от търсенот и намирането. Пък и споделянето се опорочи. Решиш да споделиш удивлението си с някого: "Знаеш ли ...?" и веднага те отрязват:"Знам, видях го в нета":(
Ех, старче. Така са се чувствали и предните поколения. Знаеш ли, получих писмо от Австралия. Дошло е с кораб. Пише... Ти луд ли си бе? Що не гледаш новините? Не, не съм съгласен. Не е като белени семки, за рибарник не знам, никога не съм бил рибар. За мен нетът е извор на огромно детинско възхищение. Като на острова на съкровищата съм. И много много съжалявам, че няма да мога всичко да видя и да прочета. Да скачам от електронна вълна на електронна вълна, от връзка на връзка, да научавам невероятни, невъзможни, неподозирани, фантастични неща, да мога да задълбая едновременно в хиляда посоки, стига да искам и да имам време. Не, не са белени семки. Студено пресован маслинов екстаз е.
А искам да ти пейстна (нет, братче) един друг мой любим цитат, от Алиса в огледалния свят и да споделя моята увереност, че всяко следващо поколение трябва да тича все по-бързо и по-бързо дори и само за да остане на едно място, а ако иска и да се придвижи напред...
- Наистина земята прилича на голяма шахматна дъска! - каза най-сетне Алиса. - Тука навярно има фигури, които се движат.... така си е, има! - прибави тя радостно и сърцето й започна да бие бързо и възбудено. Тя продължи: - Една голяма шахматна игра се играе върху целия свят... ако това изобщо е целия свят, знаеш. О, колко радостно е това! Как бих желала и аз да участвувам в нея! Нищо, че ще бъда Пионка, само да мога и аз да играя. Но, разбира се, най-добре би било да съм Царица.
Като каза това, тя хвърли срамежлив поглед към истинската Царица. Но нейната събеседничка само се усмихна весело и каза:
- Това може лесно да се нареди. Ако искаш, ще станеш Пионка на Бялата Царица, понеже Лили е
още много малка, за да участва в играта. И сега ти си в началото, във Втория квадрат. Като стигнеш до Осмия квадрат, ще станеш Царица.
Точно в този миг, неизвестно по каква причина, те започнаха да тичат.
-Като размисляше по-късно, Алиса все не можеше да разбере как се случи така, че започнаха да тичат. Всичко, което си спомняше, беше, че тичаха уловени за ръце, а Царицата тичаше толкова бързо, че Алиса само се стремеше да не изостава. Въпреки това Царицата все викаше:
- По-бързо! По-бързо!
Но Алиса усещаше, че не може да тича по-бързо, макар че не й достигаше дъх да го каже.
Най-любопитното от всичко беше, че дърветата и другите неща около тях изобщо не променяха местата си - колкото и бързо да се движеха Алиса и Царицата, те сякаш не отминаваха нищо.
"Дали пък всички неща тичат заедно с нас?" -помисли бедната, озадачена Алиса.
Но Царицата сякаш отгатна мислите й, защото извика:
- По-бързо! Не се опитвай да говориш.
На Алиса и през ум не й беше минало такова нещо. Напротив, струваше й се, че никога вече няма да проговори отново - така се беше запъхтяла. А Царицата пак извика:
- По-бързо! По-бързо! - и я повлече напред.
- Близо ли сме вече до там? -, успя да изпъшка най-после Алиса.
- Близо до там! - повтори Царицата. - Ами че ние го отминахме преди десет минути! По-бързо! Те продължиха да тичат известно време мълчаливо.
Вятърът свиреше в ушите на Алиса и почти изтръгваше косите от главата и, както тя си въобразяваше.
- Сега! Сега! - извика Царицата. - По-бързо! По-бързо! - И те затичаха толкова бързо, че полетяха във въздуха, като едва докосваха земята с краката си, докато изведнъж спряха, тъкмо когато Алиса остана съвсем без сили. Тя се намери седнала на земята, задъхана и замаяна.
Царицата я подпря на едно дърво и каза любезно:
- Сега можеш да си починеш малко. Алиса се огледа крайно учудена.
- Какво! Възможно ли е да сме стояли под това дърво през цялото време? Всичко е така, както беше.
- Разбира се, така е - каза Царицата. - Как искаш да бъде иначе?
- В нашата страна - каза Алиса все още запъхтяна - обикновено ще стигнете някъде другаде, ако тичате много бързо, дълго време, както тичахме ние.
- Много е бавна вашата страна! - отвърна Царицата. - У нас, виждаш ли, тичаш, колкото можеш, за да останеш на същото място. Ако пък искаш да идеш другаде, трябва да тичаш два пъти по-бързо.
- Моля ви се, нека по-добре да не опитваме! -каза Алиса. - Аз съм много доволна, че седя тука, само че ми е много горещо и съм жадна.
- Знам какво ще ти хареса! - каза добродушно Царицата и извади една кутийка от джоба си. - Вземи си една бисквита.
Алиса помисли, че няма да е възпитано да откаже, макар че съвсем не й се искаше бисквита. Затова
тя взе една и я изяде насила Тя беше много суха и като я дъвчеше, й пресядаше както никога в живота й.
Просто явно така е устроен света, че всяко следващо поколение трябва да тича все по-бързо само и само да остане на едно място...
