3o4o.net

... и вечно се оглеждам. Да видя нещо сиво, нещо зелено, усмивка, скрита в студен поглед.
Търся метър и осемдесет, сиви джинси. Не помня обувките. Май бяха черни кубинки.
Те не са важни. Човек може да ходи и бос.
И блузата не помня, може да ходи и гол. Но помня искрите в очите. И алените устни, май недокосвали фас.
И акцента помня. И приказките помня. И поуките. И големите длани. И силните ръце.
Помня даже виното и свинския език в масло. И ребърцата.
Валя ни дъжд. Подпирахме се един на друг, щото толкова носим на пиене.
Жалки опити любовта да се материализира. Но не би. Остана си в оня хубав вид, в който се появи и реалността така и не можа да я задоволи.
Може да ходиш като сянка между хората, но боли да се разхождаш като сянка в душите им. Да наглеждаш чекмеджетата пълни ли са, празни ли, какво се крие в тях. И вечно да стоиш в страни. Като скрита съвест в мозъка и душата.

Rain написа:... като скрита съвест ..

И в който и да се влюбваш...все някой от двамата ще е неподходящия. Или той или ти. Щот "голямата Любов деца не ражда". Позната история... История ли?! Всъщност...познато минало, настояще и бъдеще /явно/. Как пък не отминават тия неща от самосебе си или с времето... все стои и те човърка отвътре.
Правиш се, че минаваш покрай спомена с вдигната глава и уж му се плезиш.. а той стои и кротко те чака да приседнеш. И после "бум" по главата... или по сърцето. Зависи кой от двата органа не си/или си послушал за да се стигне до тук.
И накрая за да не си сам, вземеш та се събереш с демо версия. И цял живот се опитваш да оправяш бъговете..
Мда..

Аз пък не мога да се събирам с демота - винаги са нещо различно и винаги се разделяме. И както казва добрия стар Дон - всичко се трупа у чекмеджетата, но има едно, по-празно от другите. Дето му липсва начало, съдържание, че и край. И това още повече човърка ли, човърка ... И ти се иска някак да отрежеш лентата, да влезеш в оная градина, дето Алиса я гледа през малката ключалка, а няма ключ за нея, но става същото, онова - докато изяде баничката, стане голяма, вземе ключа, разбира, че е твърде голяма, за да мине през вратата. Оставя ключа. Намира нещо за ядене и хоп - хапва го, пак става малка, ама ключа пак остава там, където си е бил ...
И все не можем да отрежем лентата. Накрая се появяват стадо разнообразни - пернати, мишки, какво ли не, почваме да се въртим в кръг, та да се изсушим и все не можем да отрежем лентата. А там, може би, зад вратата, няма нищо.

Като се замисля, те и оригиналите имат бъгове
Шашкания, лудост, триизмерни али-бали, ама не знам защо, при оригиналите не изглеждат бъгове, а красоти
И знаеш ли ... може би затова "Голямата Любов" си остава голяма, защото е неизживяна. Няма красиво начало и грозна разлъка. Около една година се бях кротнала около тая идея, но отшумя и пак станах шило в гащи .
И пак се мъча да не се плезя, защото знам, че няма смисъл.
Затова сядам и слушам това

После туй

И накрая за хубав ден на всички един поздрав. Стар подарък за рожденния ми ден. Помниш ли? ;-)

Rain написа: И знаеш ли ... може би затова "Голямата Любов" си остава голяма, защото е неизживяна.

Знам. Само, че пропускаш нещо. Тя любовта си е в нас. Другия е просто катализатор, който възпламенява процеса в иначе спокойната консистенция от атоми.

МЪЖжжж написа:

Rain написа: И знаеш ли ... може би затова "Голямата Любов" си остава голяма, защото е неизживяна.

Знам. Само, че пропускаш нещо. Тя любовта си е в нас. Другия е просто катализатор, който възпламенява процеса в иначе спокойната консистенция от атоми.

Правилно. Затова любовта е вечна. Или поне такива са шансовете да я срещнем. Отново и отново.

Ново, ново, дето вика Елби. На четене демо версиите не привличат никого, на яве не знам. Пък спомена тва му е работата да те причака и да те разстреля, ама то не е един. Всеки да си върши работата, казвам аз. Спомена за акцента, виното и искрата нека си ни причаква, ние нека му се плезим, той после нека ни трясва. Нека демо версиите седят далеч от нас. И нека новото да идва! Всеки със задълженията си