Пустинни
Публикувано на: 17.11.07, 08:41
Варна е сива. Ще вали. Искам буря. Ветрове.
Вървял един човек в пустинята. Дни наред. Не срещал никого. Жаден, гладен. Прегръщал сам нощта. Привиждали му се камили, растения, хора, извори, но в момента, когато тръгнел да им говорил, не чувал отговор. Тогава осъзнавал, че може би халюцинира. Наравно с жаждата и глада, самотата го убивала малко по малко. Една нощ легнал върху пясъка. Тишината карала погледа му да бледнее. Извил глас за песен. И чул как някой тихо му припява. Не разбирал чии е гласа. В началото мислел, че отново халюцинира. Но гласа натрапчива се чувал с неговия. Свършила песента. Решил да проговори:
- "Сам ли съм?"
- "Не си, човек никога не е сам."
- "Защо не чувам нищо, освен собствените стъпки в пясъка?"
Не получил отговор. Обнадежден, взел шепа от пясъка, сложил го грижливо в кутийка, после в торбата си и заспал след дълги размисли.
Изминал километри преди да завали следващата нощ. Чакал с нетърпение да поприказва с някого. Така забравял колко е жаден. Забравял за къде е тръгнал, защото осъзнавал, че може и да не стигне там. Легнал и отново пропял. Само неговия глас звучал под звездите. Проговорил - нищо. Изкарал шепата пясък от торбата. Отворил малката кутийка, в която прибрал пясъка и видял, че пясъка блести по-силно от този, върху който лежи.
- "Тук ли си?"
- "Непрекъснато съм с теб."
- "И преди да пропеем заедно? Как не съм разбрал... "
- "Не беше готов да ме чуеш"
- "Ще стигна ли там, закъдето съм тръгнал?"
- "Помниш ли още от къде тръгна?"
- "Някъде около ... "
- "Забравил си. А какво се надяваше да намериш?"
- "Ковчеже с бляскави камъни, непознати на света. Имам и карта някъде измежду книгите, които съм взел. Искаш ли да я видиш?"
- "Не. Откога пътуваш?"
- "Отдавна. Не помня вече"
- "Приближаваш град. Утре ще видиш човек. Ще бъде истински. Ще те вземе със себе си, ще те отведе в града. От там ще се прибереш."
- "Но не съм намерил ковчежето... "
- "Не ти трябва"
Минала нощта. Пътникът не успял да мигне. Сутринта продължил да върви и наистина в далечината видял силует, който се приближавал към него. Застанали един до друг и силуетът казал "Търсих те". Пътникът не знаел какво да каже, не бил сигурен, че чува какво му се говори. Потънал в размисли за пясъка... който светел по-силно от този, върху който полагал глава всяка друга нощ. В града го нагостили. Дали му легло. Отворил кутийката.
- "Тук ли си?"
Мълчание ...
- "Намериха ме, поведоха ме. Нахраниха ме. Дадоха ми легло. Послушах те".
Мълчание ...
Прибрал се у дома на следващия ден. Далеч, далеч от пустинята. Живота тръгнал по стария начин. В работилницата му го чакали парчета дърво, които чакали да направи от тях красиви форми, мебели, украшения. Погледнал дървесата, проговорил им. Надявал се да може и с тях да размени дума, но мълчали. Ежедневието го подхванало такова, каквото винаги е било. Хора с претенции идвали при най-добрия дърводелец, за когото бяха чували.
Една вечер не можал да заспи. Припомнил си нежния пустинен глас. Изкарал кутийката от торбата. Погледал пясъка. Опитал се отново да проговори, но нищо. Бил му толкова скъпоценен, а същевременно и толкова безполезен. Погледнал красивото парче дърво, което стояло срещу леглото му. Друг спомен, от друго начало. Направил от него пясъчен часовник... Заключил вътре най-необикновения глас, искал да запази онова "Непрекъснато съм с теб..."
Вървял един човек в пустинята. Дни наред. Не срещал никого. Жаден, гладен. Прегръщал сам нощта. Привиждали му се камили, растения, хора, извори, но в момента, когато тръгнел да им говорил, не чувал отговор. Тогава осъзнавал, че може би халюцинира. Наравно с жаждата и глада, самотата го убивала малко по малко. Една нощ легнал върху пясъка. Тишината карала погледа му да бледнее. Извил глас за песен. И чул как някой тихо му припява. Не разбирал чии е гласа. В началото мислел, че отново халюцинира. Но гласа натрапчива се чувал с неговия. Свършила песента. Решил да проговори:
- "Сам ли съм?"
- "Не си, човек никога не е сам."
- "Защо не чувам нищо, освен собствените стъпки в пясъка?"
Не получил отговор. Обнадежден, взел шепа от пясъка, сложил го грижливо в кутийка, после в торбата си и заспал след дълги размисли.
Изминал километри преди да завали следващата нощ. Чакал с нетърпение да поприказва с някого. Така забравял колко е жаден. Забравял за къде е тръгнал, защото осъзнавал, че може и да не стигне там. Легнал и отново пропял. Само неговия глас звучал под звездите. Проговорил - нищо. Изкарал шепата пясък от торбата. Отворил малката кутийка, в която прибрал пясъка и видял, че пясъка блести по-силно от този, върху който лежи.
- "Тук ли си?"
- "Непрекъснато съм с теб."
- "И преди да пропеем заедно? Как не съм разбрал... "
- "Не беше готов да ме чуеш"
- "Ще стигна ли там, закъдето съм тръгнал?"
- "Помниш ли още от къде тръгна?"
- "Някъде около ... "
- "Забравил си. А какво се надяваше да намериш?"
- "Ковчеже с бляскави камъни, непознати на света. Имам и карта някъде измежду книгите, които съм взел. Искаш ли да я видиш?"
- "Не. Откога пътуваш?"
- "Отдавна. Не помня вече"
- "Приближаваш град. Утре ще видиш човек. Ще бъде истински. Ще те вземе със себе си, ще те отведе в града. От там ще се прибереш."
- "Но не съм намерил ковчежето... "
- "Не ти трябва"
Минала нощта. Пътникът не успял да мигне. Сутринта продължил да върви и наистина в далечината видял силует, който се приближавал към него. Застанали един до друг и силуетът казал "Търсих те". Пътникът не знаел какво да каже, не бил сигурен, че чува какво му се говори. Потънал в размисли за пясъка... който светел по-силно от този, върху който полагал глава всяка друга нощ. В града го нагостили. Дали му легло. Отворил кутийката.
- "Тук ли си?"
Мълчание ...
- "Намериха ме, поведоха ме. Нахраниха ме. Дадоха ми легло. Послушах те".
Мълчание ...
Прибрал се у дома на следващия ден. Далеч, далеч от пустинята. Живота тръгнал по стария начин. В работилницата му го чакали парчета дърво, които чакали да направи от тях красиви форми, мебели, украшения. Погледнал дървесата, проговорил им. Надявал се да може и с тях да размени дума, но мълчали. Ежедневието го подхванало такова, каквото винаги е било. Хора с претенции идвали при най-добрия дърводелец, за когото бяха чували.
Една вечер не можал да заспи. Припомнил си нежния пустинен глас. Изкарал кутийката от торбата. Погледал пясъка. Опитал се отново да проговори, но нищо. Бил му толкова скъпоценен, а същевременно и толкова безполезен. Погледнал красивото парче дърво, което стояло срещу леглото му. Друг спомен, от друго начало. Направил от него пясъчен часовник... Заключил вътре най-необикновения глас, искал да запази онова "Непрекъснато съм с теб..."
