Манджа!
Публикувано на: 30.11.07, 15:24
Тези дни като се наслучиха разни събития, зарязах и бачкане, и домашни задължения. Едно такова медитативно – тъжно – философско и радостно ми е. Първите три – ясно защо. В един ден – рожден ден и смърт, второто – покрай тази смърт родата от разни краища по света се събра. И като ми се издумкаха 10 човека в къщи – да се видим, да си спомним, да побъбрим, пък и да поядем, изведнъж изпадам в ужас, че нямам никва манджа! Нула! Една дребна кисела зелка, някви парчета пилешко, телешко и свинско, останали от предни готвеници, ориз, варива и тва е! Мъж ми вика – ше зема китайско, ама роднините от американско в хор ревнаха, че им е писнало и от китайско, и от японско, и въобще – от ресторантско, та искат нещо домашно. Предупреждавам аз, че не съм подготвена, но те – не, та не.
Тъй ли, викам си, претенции ще ми имате! Аз ся ше ви опрая! Ако ще и да ми отиде репутацията на добра готвачка на кино! Набутах месата, зелето, ориза, боба, граха, всичките подправки, дето ми се мотат из шкафа, в еднин голям кахлен съд, лювнах олиото и някъв алкохол – не помня вече къф, турих капака и го шатнах в печката на 250. И им викам – ше стане след 5-6 часа. Никой не ме чу, обаче. Улисани в приказки и зобене на заупокойно жито и сладки, изобщо не ги усетихме тези часове.
По едно време юношата вика, че бил гладен. Ми как не, беше станало среднощ. Гледам аз – онова се е пекло не 6, а 7 часа. Спретвам масата, вадя гювеча, не го опитвам, за да не се депресирвам, льопвам на всеки в чинията по един черпак от нещото с неопределен вид, казваме си наздраве и Бог да прости и.....загребваме с лъжиците. И настана тишина. Ама никой гък не казва. Само ме гледат с премрежени погледи и дъвчат. По едно време чувам боботене през нечия пълна уста:
-Е тва е най-гениалната ти манджа! Пак да направиш!
Та така, в памет на свекърва ми, открих нова рецепта. Само дето не я помня в подробности, и кой знае дали някога ще я повторя.
Тъй ли, викам си, претенции ще ми имате! Аз ся ше ви опрая! Ако ще и да ми отиде репутацията на добра готвачка на кино! Набутах месата, зелето, ориза, боба, граха, всичките подправки, дето ми се мотат из шкафа, в еднин голям кахлен съд, лювнах олиото и някъв алкохол – не помня вече къф, турих капака и го шатнах в печката на 250. И им викам – ше стане след 5-6 часа. Никой не ме чу, обаче. Улисани в приказки и зобене на заупокойно жито и сладки, изобщо не ги усетихме тези часове.
По едно време юношата вика, че бил гладен. Ми как не, беше станало среднощ. Гледам аз – онова се е пекло не 6, а 7 часа. Спретвам масата, вадя гювеча, не го опитвам, за да не се депресирвам, льопвам на всеки в чинията по един черпак от нещото с неопределен вид, казваме си наздраве и Бог да прости и.....загребваме с лъжиците. И настана тишина. Ама никой гък не казва. Само ме гледат с премрежени погледи и дъвчат. По едно време чувам боботене през нечия пълна уста:
-Е тва е най-гениалната ти манджа! Пак да направиш!
Та така, в памет на свекърва ми, открих нова рецепта. Само дето не я помня в подробности, и кой знае дали някога ще я повторя.
Сега таз гениална манджа ще си остане само в нечии стомаси (за кратко) и нечии спомени (завинаги).