Още от Безсъници
Публикувано на: 25.06.08, 14:07
Ако ставаше дума за „народни будители” на нашето поколение, в българската литература трябваше на първо място да поставим Стоян Михайловски – ако не за друго, то поне заради мисловната му пристрастеност към идеята за издигане „нивото на околната среда”, а може би и защото той бе избързал да разбере, че „най-лошото управление на народ безкултурен или малокултурен е демократическото.” Ние израснахме, като оставим „Хайдушките копнения” на Яворов и „Кървава песен” на Пенчо Славейков, които бяха литературните молитви на всеки българин, с Кирил-Христовите „Чеда на Балкана”, с военните разкази на Йордан Йовков („Белият ескадрон!”) и с народната задушевност на Елин Пелин. Аристократи на духа и все пак родолюбци като Димчо Дебелянов и Николай Лилиев имаха мълчаливото пълномощно да отслужат от наше име литературна литургия и в това отношение истинското книжовно „имане” на нашите години бе Димитър Талев: него всички го носеха мисловно на ръце, докато в „Пантеона” на Теодор Траянов влизаха само избраници... Като си спомня „Богомилските легенди” и „Виденията за Древна България” на Николай Райнов, поезия в проза, която ни упояваше със стилистичния стъклопис на езика си, като помисля за „Българските балади” на Траянов, съм готов да твърдя, че по-късно в литературата ни след войните стана едно голямо връщане назад към родното, към българската земя и народ, за което най-добро свидетелство бе Йордан Йовков. В личните ми спомени поне декламирането на „Анабелли” бе заменено с това на „Калиакра” от Елисавета Багряна.
...
Книгата, просто казано, бе за мен критерий за заможност възможност: ако можех да си позволя купуването на пожеланата книга, независимо от цената и, бях достатъчно богат, в противен случай бях нещастно беден.
...
Годините, които бях посветил на книгата си, бяха години на постигане яснота по всички проблеми на европейската култура. И затова живеех с чувството на вътрешна зрялост и прояснение, което не се нуждаеше от чуждо признание – стигаше ми да вярвам, че съм се добрал до „Истината” с голямо „И”. За да рабера европейската култура, трябваше да опозная, да разбера и изтълкувам всички прояви на нейния дух: мисъл и дело, музика и строителство, ваятелство и художество. Но сега смеех вече да посегна на собствено основание и към най-сложните и проблеми, към най-заплетените спорове...Литература, история на изкуството, на музиката, на архитектурата станаха за мен гори, в които знаех тъмните пътеки и слънчевите полянки, разбирах шепота на гората и приветите на цветята. Без баналното сравнение с „изкачване на върха” бях се възмогнал на онази височина, от която погледът обгръща и различава височини и форми, низини и проходи.
И да си въобразявах, най-важното бе, че имах чувството на разрешената проблематика в историята на културата, че се водех от прозрения, имащи убедителността на една окончателност. Кой познава задовлството и вътрешното спокойствие на избистрения поглед върху света, значението на отцеждането на онези духовни ценности, които веднъж преработени – като сурови диаманти – не губят никога своя блясък? Убедил ли си се веднъж, че в основата на митологичната европейска история лежи нетърсщият осъзнаване метафизичен стремеж на отделните народи към собствен културен образ, който – идващ като че из глъбините на самото им същество – им придава личност, историческа осанка, физиономия и стил във всички съчинения на обществения им живот под върховния принцип на нацията тъй, че няколкото големи народи измежду тях образуват едва ли не отделни културни съзвездия или пък, ако се прехвърлим в прононсираната култура, че Света Богородица е най-възвишеният образ на нашата култура – и идея, и видение, и упование, и обещание, - че готическите катедрали са най-величавата архитектурна изповед на човешкото посягане с каменни ръце към небето, изповед, прозвучала по-късно в „пасионите” на Бах и в симфониите на Брукнер, че тоновите орнаменти на Моцарт са едновременно и химни, и излияния на най-прочувствената човечност и че с Бетовен бе роден Зевсът на цялата ни култура, тук, на земята, не на въображаемия Олимп, а между нас, тъй както вярваме, че Иисус е син Божи, - не можеш да не реагираш на кризисните ветрове на културния ни упадък по друг начин, освен с мълчалво съжаление, че си се родил толкова късно.
Истинската култура е да стигнеш в съзнанието си хилядата години – от първите илюминирани книги до „Въображаемия музей” на Андре Малро – като цялостно притежание, което не търси нито утвърждение, нито оправдание, защото отдавна е станло същност на една нова личност... Знае ли обаче някой колко самотни часове на размишления бяха прекарани в планинската тишина, колко питащи погледи бяха отправени към творенията на изкуството, колко напрегнати вслушвания в концерти и други продукции, колко привиждания със затворени очи – с една дума, колко унеси в гледаните, но невиждани дневни гледки, колко мъчителни съмнения в безсънните нощи – всички те всред тъгата по България – бяха нужни, за да се стигне до хребетите, от които погледът различава безпогрешно Великото от Дребното, Вечното от Временното, Трайното от Преходното, Ценното от Безценното – и защо тези „спомени” носят надписа „Безсъници”?
...
Приятелите са въобще подаръци на съдбата, а сега тя ни е обърнала гърба си. Впрочем старите приятели имат тази добра страна, че изключват риска на разочарованията, които никак не ни бяха спестени.... Самотата човек не я търси, тя идва от само себе си; но самотата е едно, уединението е друго – първата души, потиска, убива, второто ни позволява да се самоопознаем, а ако е нужно, и да се излекуваме. То пречиства някак отношението ни към външния свят, докато общуването ни с често празните, конвенционални приказки е само загубено време.
Ст. Попов - Безсъници
и още...
Спонтанно разцъфналото се тъй чисто, непринудено, неподправено родолюбие могат да отричат само онези, у които вроденото богатство на националните извори е пресъхнало, за които родният глъч на живота е заглушен от ехото на чужди тътнежи. Да си се родил българин е едно, а да си останал българин - друго. Какво по - висше познание от това, да разбереш, че светът не свършва с България, но че за тебе той започва с нея?
...
На 23 години, незавършил още университета, аз получавах [в петролна компания] 5000 тогавашни лева плюс 13-та коледна заплата. След 35-годишна служба, изкачил стълбицата на служебата йерархия в Министерството на просветата до най-горе, баща ми разписваше ведомости за 7000 лева месечно. Един окръжен съдия трябваше да се задоволи с половината от тях, един гимназиален учител – даже с една трета. Зад тази разлика се криеше опасният проблем за отбягването на държавна служба от дейната и способна младеж. Който помнеше как във Фердинандова България преди войните бяха заплащани офицери, съдии и учители и то със злато и затова можеха да игаят ролята на елит – и сравнеше сега заплатите на същите служители, можеше лесно да заключи, че в следвоенна България служебният идеализъм стана много по-скъп.
...
Официалното студентство тръгна, днес бих казал по пътя на традиционния национализъм, за съжаление сега в сухия стил на отживялата романтика от „Стария Хайделберг” – „Gaudiamus igitur”, с корпорации и червени шапки, които като че ли правеха ненужна друга идейна настройка. В деня на своя патрон Христо Ботев това студентство отиваше на поклонение на връх Вола, през ноември се биеше с полицията в протестните си акции срещу Ньойския договор, а на университетския празник през декември носеше Царя на ръце. Но и в тази си вечна празничност то не бе единно, а се делеше на фракции, основанието на които донякъде можеше да се намери в невидимия фронт между столичани и провинциалисти. Първите се сдушиха по-късно в групата „Устрем”, вторите намериха подслон в „Братството”.
...
Двадесетте години... Кое бе всъщност характерно за тях? Постепенното осъзнаване на задаващия се „залез на Запада”, който караше хора като Шпенглер да проповядват „героичния песимизъм” – несмутения поглед пред неизбежния край на западната култура – или пък избликването на запираните от войните духовни сили, които заляха , като водите на Нил, засъхналите брегове и донесоха богата жътва на нови идейни възмогвания?
...
Актуалният коефициент на времето бяха последиците от войните, делящи не сам цели народи на победители и победени, но тормозещи ги с окупации и репарации, с инфлации и кризи, принуждавайки ги да балансират душевните си наранявания с леки удоволствия: с оперетен ерзац и с филмови идоли като Грета Гарбо или Марлене Дитрих. Кой истински културен небосвод блести само с подобни „звезди”
...
А и войните не засехнаха всички европейски народи еднакво, не нараниха еднакво дълбоко младежките души. „Загубеното поколение” не бе навсякъде еднакво загубено. Наред с другите „победени” и ние, българските младежи, търсехме някакъв път, който да ни изведе от подземията на историята, където се чувствахме попаднали, към по-светли зари. В задния двор на Берлинския Хумболтов университет, върху скромен паметник на студентите, паднали в Първата световна война, стоеше надпис, който стана неизреченият девиз на нашето поколение: „Invictibus victim victuri” – “На непобедените от победените, които ще победят. Да победят кого – съдбата? Съдбата разбира се, която бе помрачила българското небе. Но как? По пътя на политическа революция? – За нея мечтаеше само обществения сутерен. Мнозинството избра пътя на нови жизнени истини, на ново обществено възмогване.
Новата ориентация значеше на първо място ново отношение към природата, което неминуемо водеше към ново отношение към родното въобще.
...
Понякога се питах: кое да милвам в мислите си повече – онези възбуяли нови градове и селища (като Лом и Перник), от които ехтеше шумът на националната наковалня и бликаше насъбраната с векове енергия в устрема към всестранен напредък, или пък да стоплям с чувствата си потъналите някак в забравата на вренето краища (като Белоградчик, Трявна, Елена или Котел), които като под потъмнял бакър, бяха скътали и приказките, и песните, и нравите, и образите на българската вечност? Две тенденции – на развитие и застой, на възход и заник, на стара и нова България, - те се смесваха в съзнанието ми в многоцветието на българския епос, който оттогава звучи непрекъснато в ушите ми.
...
Книгата, просто казано, бе за мен критерий за заможност възможност: ако можех да си позволя купуването на пожеланата книга, независимо от цената и, бях достатъчно богат, в противен случай бях нещастно беден.
...
Годините, които бях посветил на книгата си, бяха години на постигане яснота по всички проблеми на европейската култура. И затова живеех с чувството на вътрешна зрялост и прояснение, което не се нуждаеше от чуждо признание – стигаше ми да вярвам, че съм се добрал до „Истината” с голямо „И”. За да рабера европейската култура, трябваше да опозная, да разбера и изтълкувам всички прояви на нейния дух: мисъл и дело, музика и строителство, ваятелство и художество. Но сега смеех вече да посегна на собствено основание и към най-сложните и проблеми, към най-заплетените спорове...Литература, история на изкуството, на музиката, на архитектурата станаха за мен гори, в които знаех тъмните пътеки и слънчевите полянки, разбирах шепота на гората и приветите на цветята. Без баналното сравнение с „изкачване на върха” бях се възмогнал на онази височина, от която погледът обгръща и различава височини и форми, низини и проходи.
И да си въобразявах, най-важното бе, че имах чувството на разрешената проблематика в историята на културата, че се водех от прозрения, имащи убедителността на една окончателност. Кой познава задовлството и вътрешното спокойствие на избистрения поглед върху света, значението на отцеждането на онези духовни ценности, които веднъж преработени – като сурови диаманти – не губят никога своя блясък? Убедил ли си се веднъж, че в основата на митологичната европейска история лежи нетърсщият осъзнаване метафизичен стремеж на отделните народи към собствен културен образ, който – идващ като че из глъбините на самото им същество – им придава личност, историческа осанка, физиономия и стил във всички съчинения на обществения им живот под върховния принцип на нацията тъй, че няколкото големи народи измежду тях образуват едва ли не отделни културни съзвездия или пък, ако се прехвърлим в прононсираната култура, че Света Богородица е най-възвишеният образ на нашата култура – и идея, и видение, и упование, и обещание, - че готическите катедрали са най-величавата архитектурна изповед на човешкото посягане с каменни ръце към небето, изповед, прозвучала по-късно в „пасионите” на Бах и в симфониите на Брукнер, че тоновите орнаменти на Моцарт са едновременно и химни, и излияния на най-прочувствената човечност и че с Бетовен бе роден Зевсът на цялата ни култура, тук, на земята, не на въображаемия Олимп, а между нас, тъй както вярваме, че Иисус е син Божи, - не можеш да не реагираш на кризисните ветрове на културния ни упадък по друг начин, освен с мълчалво съжаление, че си се родил толкова късно.
Истинската култура е да стигнеш в съзнанието си хилядата години – от първите илюминирани книги до „Въображаемия музей” на Андре Малро – като цялостно притежание, което не търси нито утвърждение, нито оправдание, защото отдавна е станло същност на една нова личност... Знае ли обаче някой колко самотни часове на размишления бяха прекарани в планинската тишина, колко питащи погледи бяха отправени към творенията на изкуството, колко напрегнати вслушвания в концерти и други продукции, колко привиждания със затворени очи – с една дума, колко унеси в гледаните, но невиждани дневни гледки, колко мъчителни съмнения в безсънните нощи – всички те всред тъгата по България – бяха нужни, за да се стигне до хребетите, от които погледът различава безпогрешно Великото от Дребното, Вечното от Временното, Трайното от Преходното, Ценното от Безценното – и защо тези „спомени” носят надписа „Безсъници”?
...
Приятелите са въобще подаръци на съдбата, а сега тя ни е обърнала гърба си. Впрочем старите приятели имат тази добра страна, че изключват риска на разочарованията, които никак не ни бяха спестени.... Самотата човек не я търси, тя идва от само себе си; но самотата е едно, уединението е друго – първата души, потиска, убива, второто ни позволява да се самоопознаем, а ако е нужно, и да се излекуваме. То пречиства някак отношението ни към външния свят, докато общуването ни с често празните, конвенционални приказки е само загубено време.
Ст. Попов - Безсъници
и още...
Спонтанно разцъфналото се тъй чисто, непринудено, неподправено родолюбие могат да отричат само онези, у които вроденото богатство на националните извори е пресъхнало, за които родният глъч на живота е заглушен от ехото на чужди тътнежи. Да си се родил българин е едно, а да си останал българин - друго. Какво по - висше познание от това, да разбереш, че светът не свършва с България, но че за тебе той започва с нея?
...
На 23 години, незавършил още университета, аз получавах [в петролна компания] 5000 тогавашни лева плюс 13-та коледна заплата. След 35-годишна служба, изкачил стълбицата на служебата йерархия в Министерството на просветата до най-горе, баща ми разписваше ведомости за 7000 лева месечно. Един окръжен съдия трябваше да се задоволи с половината от тях, един гимназиален учител – даже с една трета. Зад тази разлика се криеше опасният проблем за отбягването на държавна служба от дейната и способна младеж. Който помнеше как във Фердинандова България преди войните бяха заплащани офицери, съдии и учители и то със злато и затова можеха да игаят ролята на елит – и сравнеше сега заплатите на същите служители, можеше лесно да заключи, че в следвоенна България служебният идеализъм стана много по-скъп.
...
Официалното студентство тръгна, днес бих казал по пътя на традиционния национализъм, за съжаление сега в сухия стил на отживялата романтика от „Стария Хайделберг” – „Gaudiamus igitur”, с корпорации и червени шапки, които като че ли правеха ненужна друга идейна настройка. В деня на своя патрон Христо Ботев това студентство отиваше на поклонение на връх Вола, през ноември се биеше с полицията в протестните си акции срещу Ньойския договор, а на университетския празник през декември носеше Царя на ръце. Но и в тази си вечна празничност то не бе единно, а се делеше на фракции, основанието на които донякъде можеше да се намери в невидимия фронт между столичани и провинциалисти. Първите се сдушиха по-късно в групата „Устрем”, вторите намериха подслон в „Братството”.
...
Двадесетте години... Кое бе всъщност характерно за тях? Постепенното осъзнаване на задаващия се „залез на Запада”, който караше хора като Шпенглер да проповядват „героичния песимизъм” – несмутения поглед пред неизбежния край на западната култура – или пък избликването на запираните от войните духовни сили, които заляха , като водите на Нил, засъхналите брегове и донесоха богата жътва на нови идейни възмогвания?
...
Актуалният коефициент на времето бяха последиците от войните, делящи не сам цели народи на победители и победени, но тормозещи ги с окупации и репарации, с инфлации и кризи, принуждавайки ги да балансират душевните си наранявания с леки удоволствия: с оперетен ерзац и с филмови идоли като Грета Гарбо или Марлене Дитрих. Кой истински културен небосвод блести само с подобни „звезди”
...
А и войните не засехнаха всички европейски народи еднакво, не нараниха еднакво дълбоко младежките души. „Загубеното поколение” не бе навсякъде еднакво загубено. Наред с другите „победени” и ние, българските младежи, търсехме някакъв път, който да ни изведе от подземията на историята, където се чувствахме попаднали, към по-светли зари. В задния двор на Берлинския Хумболтов университет, върху скромен паметник на студентите, паднали в Първата световна война, стоеше надпис, който стана неизреченият девиз на нашето поколение: „Invictibus victim victuri” – “На непобедените от победените, които ще победят. Да победят кого – съдбата? Съдбата разбира се, която бе помрачила българското небе. Но как? По пътя на политическа революция? – За нея мечтаеше само обществения сутерен. Мнозинството избра пътя на нови жизнени истини, на ново обществено възмогване.
Новата ориентация значеше на първо място ново отношение към природата, което неминуемо водеше към ново отношение към родното въобще.
...
Понякога се питах: кое да милвам в мислите си повече – онези възбуяли нови градове и селища (като Лом и Перник), от които ехтеше шумът на националната наковалня и бликаше насъбраната с векове енергия в устрема към всестранен напредък, или пък да стоплям с чувствата си потъналите някак в забравата на вренето краища (като Белоградчик, Трявна, Елена или Котел), които като под потъмнял бакър, бяха скътали и приказките, и песните, и нравите, и образите на българската вечност? Две тенденции – на развитие и застой, на възход и заник, на стара и нова България, - те се смесваха в съзнанието ми в многоцветието на българския епос, който оттогава звучи непрекъснато в ушите ми.
