Приказки
Публикувано на: 11.08.08, 10:02
Понеже обичам да се повтарям, а също и да се чета, а и понеже съм достатъчно арогантен 
ще си позволя да ви препиша на едно място малко приказки за (порастнали) деца.
Ето ги:
Приказка за звездите и първите хора
Имало едно време едно нищо. И от него се родил Бог. Или може би не се родил, защото вече бил. А може би от нищото се родила една ослепителна звезда. И започнала една фантастична приказка. Приказката за всичко.
В самото начало бебето Вселена било много горещо - като в устата на огнедишащ дракон. Но феята на нощта започнала да охлажда огнените езици, да ги превръща в облаци прах и да ги завихря с вълшебната си пръчица. И колкото повече растяло бебето Вселена, толкова повече ставали тези облачета. После феята махнала отново с пръчицата си и от облаците се родили сияйни звезди и озарили тъмата на нищото с благодатната си светлина. Звездите бягали една от друга като златни рибки пуснати във вълшебно кристално езеро.
Отначало те били самотни топчици топлина и лъчи. Но когато в дълбоките, огнени недра на първите звезди горивото, което поддържало дъха на дракона, свършило, някои от тях изстинали и се превърнали в малки и студени бисерни сфери. И на тях едно обикновено зрънце пясък тежало колкото една планина. Самотни и потънали в сън те се носят и до днес в океана на нищото. Други пък не могли да устоят на силата на магьосницата, наречена гравитация, и пропаднали сами в себе си. И направили дупки в нищото. В тези тъмни дупки светлината била пленена и обречена, може би завинаги, да обикаля стените на кулата на тъмния замък и да дири сестриците си. За щастие, феята на живота се била погрижила да има и трети вид звезди – звезди-майки. Те, подобно на птицата Феникс, завършвали живота си с ярка и ослепителна феерия от енергия, светлина и огън. Драконът в недрата им намирал сили да създаде зародишите на нови бебета звезди и да ги пръсне наоколо като семената на глухарче. И те политали навред и скоро станали големи, истински звезди.
Този път обаче, почти всяка имала със себе си по един гердан от мънички относително студени и твърди мъниста, които се въртели около звездата като пиленца около майка си. И тя ги хранела с топлина и светлина и ги държала при себе си, защото ги обичала. На някои от тези мъниста, наречени планети, с течение на времето от топлината и светлината се появили мънички живинки, толкова миниатюрни, че в една капчица вода имало безброй от тях. Те весело си плували и се радвали на животворната любов на майката-звезда и постепенно започнали да се събират на групи и да нарастват. Минали милион милиони години и от тези невидими малки същества се появили отначало риби, после земноводни като жабите, някои от които ставали на принцове ако ги целунела красавица, но за съжаление първите жаби нямало кой да ги целува още, а след тях гущери и динозаври, малки плъхообразни същества и птици, маймуни и накрая първите хора.
Не след дълго децата на първите хора вдигнали очи към загадъчните светлинки блещукащи в нощното небе и се запитали какви са те и кой ги е създал. И дали на тези далечни острови от светлина има други същества, които гледат към безкрая и се питат дали виждат усмивката на Бог или тази на бебето Вселена, което вече било пораснало и имало свои деца учудено взиращи се в небесата в търсене на отговори за първите хора, или пък и двете неща наведнъж. Но това вече е една друга приказка.
Приказка за Добрия Ден
Имало едно време един ден. Той бил много притеснен какво ще му се случи като му дойде редът да денува. Искал Историята, която знаете е малко кривогледа, а и не дочува, да го запомни като един Добър Ден. Затова от съвсем малък усилено се образовал в седемте науки и дванадесетте изкуства и развивал тялото, духа и мисълта си без да жали сили. И така в навечерието на своето денуване той вече бил най-начетения измежду учените, най-изящния измежду творците и най-стройния измежду атлетите.
Съдбата обаче, печално известна със своето, меко казано, странно чувство за хумор, решила да му погоди номер и му изпратила пълно слънчево затъмнение. И ето, че по пладне върху земята легнала сянка и настанала нощ. И хората се уплашили, като си казвали "Това е лош знак! Денят се превърна в Нощ. Кой ли знае какво ни чака..."
Но Денят се усмихнал приветливо на Съдбата и дори леко й се поклонил, като й казал:
- О, всемогъща Повелителко на видимото и невидимото благодаря за честта, която ми оказвате.
Съдбата го изгледала с детинско недоумение в големите си и прекрасни очи:
- Но хората са уплашени и не ще те запомнят с добро - рекла му тя и се усмихнала доволно притваряйки изящните си клепки с дълги мигли.
- Напротив - отвърнал Денят - Вие ме благословихте като ми изпратихте Тъмнината, защото само чрез Тъмнината можем да оценим Светлината. А как по-хубаво да се покаже това от звезди грейнали посред черен ден. И ето, всяка тъмнина е изпълнена със зениците на безброй надежди.
Приказка за Нощта
Защо ни привлича така Нощта тъмнокоса и виноуханна? Защо очите ни изпиват до дъно небесния свод от сладка, но необяснима тъга? Защо в гърдите сърцето ни свито като невръстно дете се притиска? Елате, нека ви разкажа една малка приказка...
Заченати от утробата й бездънна и вечна родени са всички неща. И всички при нея се връщат. Приласкава ги с нежна милувка богинята тъмноока и властна. Любовница страстна е тя - изгаря ни в звездния огън на свойто дихание ледно и в бездни безкрайни и черни понасят ни крилете й мощни. Към себе си втурнати в телата ни слети и жадни, задъхани, стенещи, слепи... В очите затворени избухват комети и в пазвите раждат се нови слънца с неистова ярост, ала пожар бързоног не отпочват, че стяга ги в шепи невидими безмълвния ритъм на танца. Отпиваме бавно от виното тежко и сладко. По устните лепне целувката й тъй мимолетна и крехка, а сякаш ни вечност обгръща. Различна и винаги съща, Нощта се усмихва и тръгва с боси нозе по небето. А ние оставаме нейни. Пленени завинаги, търсещи и никога неутолени...
Приказка за леда
Ледените хоризонти игриво прегръщаха смразяващата песен на вятъра. Носеха я в обятията си и я загръщаха в пазвите си. Бяло - докъдето ти стига погледа. Бяло до болка и просветление. Самота. Има някакво странно удоволствие в самотата и изолацията. Някаква първична и неясна тръпка в отричането и предизвикателството. Контрастът между лумналите в душата му пламъци и скованата от мраз пустиня наоколо действаше отрезвяващо на мъжа, който вървеше самотен през долината между ледените планини. Какво търсеше той тук? Никой не знаеше в действителност. Дори и самият той.
Светът бе останал зад него. Светът на примамливите светлини на лагерните огньове, веселата глъч на децата унесени в игрите си, угрижените лица на старците и блясъка в очите на влюбените - всичко това беше зад гърба му отдавна. Беше тръгнал с надеждата да открие път към себе си. Но все повече му се струваше, че окончателно и безвъзвратно се е загубил. Защото кой може наистина да каже какво представлява самият той? Кой може без страх да се вгледа в дъното на сърцето си и да не извърне очи?
И все пак мъжът не знаеше друг начин освен да застане пред себе си сам, освободен от изкривените отражения на другите, да оголи болезнено всеки опънат до скъсване нерв и да остави съзнанието си да броди до изнемога из лабиринта на ледените огледала на съмнението. Затова и беше дошъл тук. За да заглуши пожарът бушуващ в гърдите му с ледения дъх на бездната. Уви!
А може би така всъщност беше по-добре... Изолацията не му беше донесла мечтаната яснота и облекчение. Въпросите, с които беше тръгнал, все още тежаха на раменете му. Внезапно той прозря истината - себепознанието не беше нищо повече от едно изкачване. Само това. С мъглива отправна точка и неясен връх. С лъкатушен маршрут по ръба на пропасти и сред пищни поляни. Важно беше само да не спираш. Важно беше само да поставяш винаги единия си крак малко по-високо от другия. На всяка крачка. И да ставаш. Винаги. До последния път. Но дори и тогава - да се опиташ...
Приказка за Нищото
Живял някога един обикновен войн. Сърцето му преливало от благородство, очите му от светлина, думите му от мъдрост, а мишците му от сила. Никога през живота си не бил вадил оръжие в защита на несправедливост. Никога през живота си не бил подминавал клетник, нуждаещ се от помощ. Никога през живота си не бил предавал идеалите на честта и достойнството. Но никой не знаел за това, защото никой не го познавал. Дори и той самият. Винаги бил на път и никога не замръквал там, където го било целунало утрото. Години скитал войнът в ледени вихри и изпепеляващ зной. Не знаел защо го прави, нито кое го мами така по пътя му. Понякога му се струвало, че долавя гласа на една неземна песен, отекваща в най-дълбоките кътчета на душата му и крачел нататък дори без напълно да го осъзнава. И ето, че един ден стигнал до края на света. И погледнал отвъд - в огледалото на нищото. Тишината била нечувана, светлината била невиждана, празнотата била недокосвана. Дълго се взирали очите му в нищото, търсейки и най-малкия признак на промяна, за да разпознае отражението си. Всуе. Нищото му отвръщало само с оголената бездна на пустотата. Отминала една вечност, отминала и втора. Войнът притворил очи и се вслушал в тишината, за да долови поне дъха на собственото си сърце. Но отново усилията му били безплодни. И тогава, изведнъж, в ума му отекнал гласа на нищото:
- Здравей! - рекло то - И добре дошъл!
- Къде съм? - попитал сепнато войнът.
- Където трябва да си - отвърнало нищото - при мен.
- При теб ли? А ти кой си?
- Нима не ме позна, човече? Цял живот вървеше към мен. Цял живот, струваше добро всеки ден и заспиваше като невръстно дете всяка нощ. Ето, отдъхни си, най-сетне пристигна.
- Но аз не знаех накъде вървя. Посоката ми беше изгрева. Нито пък мога да те позная. Кажи ми поне името си?
- Аз нямам име. Нито лице. Аз съм краят на пътя. Аз съм нищото.
- Нищото ли? Тогава значи все още не съм пристигнал.
- Напротив. Точно това си направил. Аз съм последната точка от безкрая.
- Но аз не търсих безкрая - нито първата, нито последната му межда. Не съм сигурен, но през целия си път, струва ми се, търсих себе си...
- Именно. Това и си намерил. Аз съм ти.
- Не, не може да е така. Трябва да има нещо отвъд теб. Трябва да има нещо отвъд нищото... Иначе всичко е било нищо от самото си начало.
- Иска ти се, човече - засмяло се нищото - но, уви, отвъд нищото има само още от него. Само още от мен. Само още от теб. И преди нищото - също. А между тях е празнотата...
- Нима всичко е празнота?! Нима всичко е безсмислено?! Нима всичко е нищо?!
- А ти какво очакваше? Градините на светлината ли? И защо? Защото си бил добър? И какво от това? Тези, които не са били добри идват точно тук при мен, също като теб.
Велика болка и безбрежен студ сковали сърцето на война и кръвта в жилите му застинала като кристален водопад. Извърнал глава назад, за да види поне стъпките си, но погледът му се отразил само в още една безкрайна повърхност от нищото. Искало му се за заплаче, но сълзите му били безнадеждно оковани и безвъзвратно загубени...
- Не! - извикал той внезапно - Не можеш да ме излъжеш! Не можеш да ме победиш! Не ще успееш да ме накараш да се предам!
- О! Каква драма! Та аз дори не се и опитвам! - присмяло му се нищото - Забрави ли? Аз и ти сме едно. Всичко е едно. Едно нищо!
- Не, не съм забравил - отговорил войнът - но твоята обсебеност от тази единственост те заслепява за нейната истинска същност!
- Ха-ха-ха! Добър опит, човече! Кажи ми тогава, преди да потънеш напълно и завинаги в мен, коя е тя? Коя е великата същност на пустотата?!? Коя е последната ти илюзия?!? Коя е последната ти извратена самозаблуда?!?
Усмивката отново изгряла в очите на обикновения войн, стоплила сърцето му и прегърнала устните му.
- Ако ти наистина си едно с мен, то тогава не аз съм нищо, а ти си всичко! И цялата твоя пустота и безмълвие е просто безбрежната утроба на безчетните светове! И, въпреки че началото им е пустотата, а краят им - нищото, невидимият миг на вечността помежду им е твоето пълно и тотално отрицание. И винаги така ще бъде. Защото нищото е всичко. Всичко, което е било, всичко, което е, всичко, което следва оттук нататък!
И войнът разперил ръце, прегърнал нищото и пристъпил напред. А нищото... не могло да направи нищо, за да го спре...
Приказка за Нея
Един ден богът на войната събрал своите главнокомандващи и им казал, че е време да подготвят войските си за последната битка. Тогава всички мечове били наточени като бръснач, всички копия били заострени като връх на игла, всички тетиви опънали със страшна сила рамената на големите лъкове, а стрелите пък завибрирали сами още в колчаните си. Безчет смели и предани войни се стекли в лагера и озарили тъмнината с огньовете пред шатрите си.
Тогава, главнокомандващите решили да изпратят един от тях, за да докладва, че армиите са готови да следват своя водач до последния си дъх. Когато пратеникът се изкачил на хълма, върху който била опъната палатката на бога на войната, и предал посланието, което му било заръчано, богът на войната само кимнал мълчаливо и продължил да гледа към хоризонта пред себе си, където кървавочервеният диск на слънцето потъвал в страстните обятия на лятната нощ. Командващият пристъпил от крак на крак и се престрашил да попита бога на войната кой точно е врагът, срещу когото ще се изправят в тази последна битка. Богът на войната се обърнал и го погледнал в очите, а след това плъзнал поглед по стана в нозете им.
- Най-страшният от всички - рекъл той - този, който най-трудно можем да победим.
- Няма такъв враг, Повелителю! - отвърнал командващият. - Няма враг, който да устои на тази армия, на тези оръжия и на този дух! Няма враг, който да устои на твоята мощ начело на тази бойна машина.
- Вие дадохте на мечовете си да пият от вашата кръв, за да се уверите в остротата им. Вие дадохте на копията си вашата болка, за да се уверите в пробождащата им сила, вие напрягахте до изнемога мишците си, за да се уверите, че тетивите и стрелите ви няма да ви подведат. Лъснахте броните и доспехите си, накичихте шлемовете си с пера, смазахте осите на колесниците и нахранихте и напоихте конете, почистихте сбруите им и планирахте всичко от най-малката до най-голямата формация и боен ред. Да, това е една безмилостна и ужасяваща бойна машина. Готова да повали всеки враг.
- Тогава значи няма от какво да се страхуваме - отвърнал усмихнат главнокомандващият, но ъгълчетата на устата му потрепвали от напрежение, защото думите на богът на войната били твърде различни от огнените му очи, които прогаряли две невидими пламтящи дупки дълбоко в дъното на душата му.
- Безстрашни са само безумците. Врагът срещу, който ще се изправим в последната битка не ни отстъпва по нищо. Защото този, когото трябва да победим сме самите ние.
Главнокомандващият го погледнал с недоумяващи очи и неспособен да пророни нито дума. Тогава богът на войната продължил.
- Оръжията ни, макар и ненадминати, са безполезни. Уменията ни макар и ненадпяти са ненужни. Изправени горди в блестящите си доспехи ние трябва да застанем лице в лице със себе си. Ние трябва да се изправим пред последната битка, пред огледалната битка. И въпреки всичките ни приготовления, аз се страхувам, че не сме достатъчно готови да го направим. Защото дори и да не победим, то трябва поне да паднем с чест.
- Но, Повелителю, това е безумство! Никой не се бие със себе си! Никоя ръка не отсича другата!
- Напротив! Всеки един ден от началото на времето е бил изпълнен с тази битка. И така ще е докрай. Защото този, който не се е изправял срещу себе си, не е живял.
- Но този, който се изправя срещу себе си е безумец! Обладан от духове луд! Как може човек да победи сам себе си?! Това е една битка, загубена още преди да е започнала...
Тогава богът на войната се усмихнал и промълвил тихо.
- Ако разчитате само на мен - загубени сте! Но ако отворите сърцата и душите си и към моята сестра, то е напълно възможно да спечелите битката и себе си.
- Но Вие нямате сестра, Господарю! - изкрещял пълководецът истерично опасявайки се, че сам богът на войната е загубил разсъдъка си.
- Време е! - завършил разговора богът на войната и надянал шлема си, а двуръкият му меч се разклатил на пояса му. - Надуй рога и свири сбор.
- Нима няма да ми кажете коя е Тя?
- Битката вече започна...
PS
12.07.2010
Приказка за страната отвъд
Отвъд. Някъде там. Извън пределите на умението ни да долавяме отчетливо нещата и ненещата. Зад сенките на мислите и чувствата ни. На мястото, където съзнанието ни отдавна е сложило оръжие в битката с необяснимото, а подсъзнанието ни отчаяно се опитва да се задържи за мъгливите, чезнещи брегове на необятното, има една страна – страната отвъд. Страна толкова чудна и прекрасна, че чак се страхуваме да се докоснем до смътната представа за нея в ума и сърцата си. Плаши ни вероятността да разтрогнем деликатната магията, която хвърля призрачен мост между света, който познаваме и света, който познава нас, може би.
Дълбоко, в същината на сънуващите ни души отекват песните й мамещи. Гласовете на дивни създания се извиват в кръшно заклинание и зоват неумолимо скитника, дремещ във всеки един от нас. Непосилно е да се им противопоставиш, невъзможно е да им устоиш. А и би било глупаво, все пак.
Приемаме предизвикателството. Прекрачваме чертога на неизвестното и се изгубваме из безпределите на виденията. Объркани, опитваме да открием проекцията си в този фантастичен пейзаж и да се слеем с нея. Безмълвни пленници на неземната красота и сила на световете, които могат да бъдат и са, ни хрумва мисълта, че може би страшното е да не успеем да открием брод назад. Да останем завинаги отвъд себе си. При съкровеното си аз. Свободно от всички човешки ограничения, физични закони и метафизични предопределености. Там - в страната отвъд. Тук. Но това трае само миг, защото скоро разбираме, че ние просто се завръщаме. Към всичките си възможни превъплъщения. Безкраен низ от приказни животи и вселени. Прекланяме се пред могъществото и щедростта на Повелителя на сънищата, наречени живот, и продължаваме да сънуваме. Себе си. Света. Защото всичко е едно.
_________________
Приказка за младостта
Все бързаме нанякъде. Първо да пораснем. Нямаме търпение да се хвърлим в мамещите обятия на живота на големите - истинския живот, както ни се струва. С голямо И. И още по-голямо Ж. Където най-после ще бъдем господари на самите себе си. Най-малко! Пък дните на детството, напук сякаш, са почти безкрайно мудни. Приличат по нещо на ужасно мързелив юлски следобеден лъч. Който бавно, някак против волята си даже, се промушва през процепа на щорите и запълзява по стената насреща като уморено и отегчено слънчево зайче. Толкова незабележимо е това движение, че накрая самото то заспива в протяжната безконечност на този следобед. Така красиво е всъщност, а нас ни дразни. Безумно. Деца... Добре, че след време ще се върнем тук. Или почти ще се върнем. С нега. И ще стане още по-красиво заради нея.
Неусетно обаче, въпреки цялата мързеливост на нещата около нас се оказва, че вече бързаме да учим. Не, не, не ни гони носталгия по училището. Глупости! Или пък направо да се реализираме. Какво ще учим като и без това знаем и можем всичко. Във всеки случай горим от нетърпение да покажем най-сетне на какво сме способни наистина. Мощта извира от нас като вулкан и с грохот и тътен се втурва навън и нагоре. Огнена стихия, която нищо не може да удържи. Ни-що. Ще покажем кои сме! Все пак не сме кои да е, нали така? Ще видят те сега. Дръжте се! Ще видят какво? Ще видят кои? И ще се държат къде? А и защо? Но тези, както и куп други, въпроси изобщо не ни хрумват. В бързината, разбира се.
Семейство. Деца. Кариера. Почти в този ред. Или друг. Лууууда работа. Състезаваме се с времето по пистата на живота и го побеждаваме. Естествено! С няколко обиколки при това. Обичаме бързо. И силно. Адски силно. Работим здраво. И безкомпромисно. Адски професионално. Направо летим. Във всичко, през всичко, над всичко. Крилете ни са стреловидни, какви други, а звуковата бариера на съзерцанието остава далеч назад. Твърде бавна е за темпото ни. Нищо, де. Не можем да се тормозим и за това сега. Все пак, не сме богове. Но приличаме досущ на такива. Нали?
По някое време се обръщаме се назад, за да погледнем до къде е успяла да стигне конкуренцията, която ни диша прахта отдавна, и съзираме нея. Усмихната. Очите й блестят и преливат от щастие, а косата й ухае на дъхави горски цветя. Крачи бавно. Спира. На някой планински връх или езеро. Не бърза, докато отпива от водата. Прекрасна е, направо неземна, приказна, вълшебна... Но коя е тя, по дяволите? И как така е точно зад нас? Откъде се взе? Не сме забелязали да сме изпреварили това магическо създание. Небесата над нас се разтварят и почти докосваме звездите. Скоростта на откъсване... И тогава внезапно осъзнаваме, че това е Младостта. Ни. А ние дори не сме я усетили. Макар, че винаги е била до нас и в нас. И се откъсваме не от нещо друго, а от нея. Тъжно е. Много. И боли. Още повече. И в същото време мигът е някак си перверзно, неистово прекрасен. Остава ни само неволната усмивка изгряла безмълвно и на нашите, може би помъдрели, а може би не, лица. И тогава, сепнато, възкликваме към нея. Не си отивай! Остани! За малко само. Минута - две. Един миг поне? Хайде де, можеш... Какво, не става, казваш. Не, че не искаш, а просто вече няма как. Аха. Ясно. Кимаме разбиращо. Добре. Знаеш поне, че те обичаме, нали? И винаги ще е така. И винаги е било, дори и да не сме успели да ти го покажем.
А някъде под нас рожбите ни преследват зайчета и неусетно заспиват бавно и безметежно заедно с тях. Чудим се как да им покажем техните прелестни младости, които виждаме толкова ясно сега, може би заради височината. Или пък заради безтегловността на орбитата ни, обзела ни изведнъж. Все едно защо. Опитваме се да помахаме на малките момчета и момичета и техните неотлъчни сенки, които танцуват весело и безгрижно около тях. Но не става. Свиваме рамене със спотаена въздишка и се усмихваме за пореден път, след което прегръщаме спомените си. Една забравена, но интегрална част от нас. Защото, в действителност, ние винаги (ще) сме млади.
_______________
Приказка за любовта
В далечината храмът изглеждаше пуст и забравен. Купчина камъни, напечени от пустинното слънце, с което самотната палма до входа нито можеше, нито искаше да спори.
Дългото пътуване беше изтощило тялото му, но огънят в душата му пламтеше още по-силно отпреди. Бе тръгнал сам и без никакви белези на ранга си, въпреки възраженията на съветниците си и молбите на стражите. Вярваше, че така трябва. Какво значение имаше за Оракула дали го пита цар или роб? Какво значение имаше за боговете? И кой беше цар, и кой беше роб на този свят?
Прахът покри нозете му веднага щом слезе от седлото. После се надигна и обви тялото му. Нов кат дрехи, които да му напомнят откъде е дошъл и къде отива. Но не и защо.
Опита се да влезе и в очите му, но влагата там не позволи това. Усмихна се през мъглата, докато си мислеше за иронията на чистотата родена от сълзи. А какво раждаше свободата?
Прекрачи през сянката на портала и усети как хладната й целувка изпива умората му и изостря ума му. Усмихна се и на тази си арогантност, леко, само с ъгълчето на устните си. След това се запита дали не трябва да е по-смирен, все пак? Няма ли да разгневи боговете? А арогантността му го попита какъв би бил смисъла - нима те не знаеха и не виждаха всичко и без това - и външното и вътрешното, и видимото и невидимото, и реалното и измисленото? Разтърси глава и се насочи към малкия олтар, където коленичи и положи скромен дар в пръстената паница. След това изрече на глас:
- Прекланям се пред мъдростта на силата на безсмъртните и покорно моля техния глас да бъде и мой глас и да предаде един въпрос, който измъчва нощите и дните ми и не дава покой на изтерзаната ми душа.
Усети как тишината бавно ляга като камък върху широките му рамена. Дори дишането му, което единствено я нарушаваше в сумрака, се учести. Наведе глава под тежестта на очакването и затвори очи.
- Боговете ще чуят въпроса ти, страннико. Ако си готов наистина да изречеш душата си без остатък. И да чуеш отговора...
- Готов съм. Цял живот пътувам към това откровение.
- Говори тогава.
- Искам да знам, защо боговете са решили да изпитваме любов? Защо сърцето ми е в плен на тази магия? Защо и дали тя е по-силна от мен? Защо очите на любимата са по-остри и от най-острия меч, по-мощни и от най-мощния удар, по-мамещи и от сънища, по-истински от мен самия? Не, не искам да знам какво е любовта, защото едва ли мога да проумея всичките нишки вплетени в нея от безсмъртните. Но искам да знам защо обичаме? Защо?!
- Върни се у дома.
- Какво?
- Върни се у дома. Това е отговора на боговете, страннико. Напразно си дошъл до тук.
Мъжът се изправи и тръгна в безмълвен транс, който продължи през цялото обратно пътуване. Никой от хората му не си позволи да го попита какво му е. Очевидно не смееха. Но пък се зарадваха, че отново е при тях и отново имат владетел. В покоите му го посрещна коленичила любимата му робиня и обгърна нозете му с ръце. Той бавно повдигна брадичката й и я накара да го погледне в очите.
- Стани, любима моя! Свободна си! Можеш да отидеш където искаш и да правиш каквото искаш! Върви накъдето ти видят очите и дано имаш повече късмет от мен, свободния по рождение. Защото боговете се подиграха с мен! Върви и ме освободи от заклинанието на тези твои очи. Върви си! Моля те!
Очите на момичето заблестяха на светлината на факлите и то тихо отговори:
- Повелителю мой, Вие може да дадете свобода на тялото ми, но не и на душата ми, защото тя е окована безвъзвратно от любовта ми към Вас. Вие можете да се освободите от тялото ми още тук и сега, но душата ми ще остане да бди около Вас завинаги и да ридае безутешно, че не може да Ви докосне и да се слее с Вас отново. Докато боговете не решат да ни съберат отново някой ден. Защото любовта е дар, който ние не можем да избираме, но и не можем да отхвърлим. Защото тя е дома на нашите души, който ние никога не напускаме.
ще си позволя да ви препиша на едно място малко приказки за (порастнали) деца.Ето ги:
Приказка за звездите и първите хора
Имало едно време едно нищо. И от него се родил Бог. Или може би не се родил, защото вече бил. А може би от нищото се родила една ослепителна звезда. И започнала една фантастична приказка. Приказката за всичко.
В самото начало бебето Вселена било много горещо - като в устата на огнедишащ дракон. Но феята на нощта започнала да охлажда огнените езици, да ги превръща в облаци прах и да ги завихря с вълшебната си пръчица. И колкото повече растяло бебето Вселена, толкова повече ставали тези облачета. После феята махнала отново с пръчицата си и от облаците се родили сияйни звезди и озарили тъмата на нищото с благодатната си светлина. Звездите бягали една от друга като златни рибки пуснати във вълшебно кристално езеро.
Отначало те били самотни топчици топлина и лъчи. Но когато в дълбоките, огнени недра на първите звезди горивото, което поддържало дъха на дракона, свършило, някои от тях изстинали и се превърнали в малки и студени бисерни сфери. И на тях едно обикновено зрънце пясък тежало колкото една планина. Самотни и потънали в сън те се носят и до днес в океана на нищото. Други пък не могли да устоят на силата на магьосницата, наречена гравитация, и пропаднали сами в себе си. И направили дупки в нищото. В тези тъмни дупки светлината била пленена и обречена, може би завинаги, да обикаля стените на кулата на тъмния замък и да дири сестриците си. За щастие, феята на живота се била погрижила да има и трети вид звезди – звезди-майки. Те, подобно на птицата Феникс, завършвали живота си с ярка и ослепителна феерия от енергия, светлина и огън. Драконът в недрата им намирал сили да създаде зародишите на нови бебета звезди и да ги пръсне наоколо като семената на глухарче. И те политали навред и скоро станали големи, истински звезди.
Този път обаче, почти всяка имала със себе си по един гердан от мънички относително студени и твърди мъниста, които се въртели около звездата като пиленца около майка си. И тя ги хранела с топлина и светлина и ги държала при себе си, защото ги обичала. На някои от тези мъниста, наречени планети, с течение на времето от топлината и светлината се появили мънички живинки, толкова миниатюрни, че в една капчица вода имало безброй от тях. Те весело си плували и се радвали на животворната любов на майката-звезда и постепенно започнали да се събират на групи и да нарастват. Минали милион милиони години и от тези невидими малки същества се появили отначало риби, после земноводни като жабите, някои от които ставали на принцове ако ги целунела красавица, но за съжаление първите жаби нямало кой да ги целува още, а след тях гущери и динозаври, малки плъхообразни същества и птици, маймуни и накрая първите хора.
Не след дълго децата на първите хора вдигнали очи към загадъчните светлинки блещукащи в нощното небе и се запитали какви са те и кой ги е създал. И дали на тези далечни острови от светлина има други същества, които гледат към безкрая и се питат дали виждат усмивката на Бог или тази на бебето Вселена, което вече било пораснало и имало свои деца учудено взиращи се в небесата в търсене на отговори за първите хора, или пък и двете неща наведнъж. Но това вече е една друга приказка.
Приказка за Добрия Ден
Имало едно време един ден. Той бил много притеснен какво ще му се случи като му дойде редът да денува. Искал Историята, която знаете е малко кривогледа, а и не дочува, да го запомни като един Добър Ден. Затова от съвсем малък усилено се образовал в седемте науки и дванадесетте изкуства и развивал тялото, духа и мисълта си без да жали сили. И така в навечерието на своето денуване той вече бил най-начетения измежду учените, най-изящния измежду творците и най-стройния измежду атлетите.
Съдбата обаче, печално известна със своето, меко казано, странно чувство за хумор, решила да му погоди номер и му изпратила пълно слънчево затъмнение. И ето, че по пладне върху земята легнала сянка и настанала нощ. И хората се уплашили, като си казвали "Това е лош знак! Денят се превърна в Нощ. Кой ли знае какво ни чака..."
Но Денят се усмихнал приветливо на Съдбата и дори леко й се поклонил, като й казал:
- О, всемогъща Повелителко на видимото и невидимото благодаря за честта, която ми оказвате.
Съдбата го изгледала с детинско недоумение в големите си и прекрасни очи:
- Но хората са уплашени и не ще те запомнят с добро - рекла му тя и се усмихнала доволно притваряйки изящните си клепки с дълги мигли.
- Напротив - отвърнал Денят - Вие ме благословихте като ми изпратихте Тъмнината, защото само чрез Тъмнината можем да оценим Светлината. А как по-хубаво да се покаже това от звезди грейнали посред черен ден. И ето, всяка тъмнина е изпълнена със зениците на безброй надежди.
Приказка за Нощта
Защо ни привлича така Нощта тъмнокоса и виноуханна? Защо очите ни изпиват до дъно небесния свод от сладка, но необяснима тъга? Защо в гърдите сърцето ни свито като невръстно дете се притиска? Елате, нека ви разкажа една малка приказка...
Заченати от утробата й бездънна и вечна родени са всички неща. И всички при нея се връщат. Приласкава ги с нежна милувка богинята тъмноока и властна. Любовница страстна е тя - изгаря ни в звездния огън на свойто дихание ледно и в бездни безкрайни и черни понасят ни крилете й мощни. Към себе си втурнати в телата ни слети и жадни, задъхани, стенещи, слепи... В очите затворени избухват комети и в пазвите раждат се нови слънца с неистова ярост, ала пожар бързоног не отпочват, че стяга ги в шепи невидими безмълвния ритъм на танца. Отпиваме бавно от виното тежко и сладко. По устните лепне целувката й тъй мимолетна и крехка, а сякаш ни вечност обгръща. Различна и винаги съща, Нощта се усмихва и тръгва с боси нозе по небето. А ние оставаме нейни. Пленени завинаги, търсещи и никога неутолени...
Приказка за леда
Ледените хоризонти игриво прегръщаха смразяващата песен на вятъра. Носеха я в обятията си и я загръщаха в пазвите си. Бяло - докъдето ти стига погледа. Бяло до болка и просветление. Самота. Има някакво странно удоволствие в самотата и изолацията. Някаква първична и неясна тръпка в отричането и предизвикателството. Контрастът между лумналите в душата му пламъци и скованата от мраз пустиня наоколо действаше отрезвяващо на мъжа, който вървеше самотен през долината между ледените планини. Какво търсеше той тук? Никой не знаеше в действителност. Дори и самият той.
Светът бе останал зад него. Светът на примамливите светлини на лагерните огньове, веселата глъч на децата унесени в игрите си, угрижените лица на старците и блясъка в очите на влюбените - всичко това беше зад гърба му отдавна. Беше тръгнал с надеждата да открие път към себе си. Но все повече му се струваше, че окончателно и безвъзвратно се е загубил. Защото кой може наистина да каже какво представлява самият той? Кой може без страх да се вгледа в дъното на сърцето си и да не извърне очи?
И все пак мъжът не знаеше друг начин освен да застане пред себе си сам, освободен от изкривените отражения на другите, да оголи болезнено всеки опънат до скъсване нерв и да остави съзнанието си да броди до изнемога из лабиринта на ледените огледала на съмнението. Затова и беше дошъл тук. За да заглуши пожарът бушуващ в гърдите му с ледения дъх на бездната. Уви!
А може би така всъщност беше по-добре... Изолацията не му беше донесла мечтаната яснота и облекчение. Въпросите, с които беше тръгнал, все още тежаха на раменете му. Внезапно той прозря истината - себепознанието не беше нищо повече от едно изкачване. Само това. С мъглива отправна точка и неясен връх. С лъкатушен маршрут по ръба на пропасти и сред пищни поляни. Важно беше само да не спираш. Важно беше само да поставяш винаги единия си крак малко по-високо от другия. На всяка крачка. И да ставаш. Винаги. До последния път. Но дори и тогава - да се опиташ...
Приказка за Нищото
Живял някога един обикновен войн. Сърцето му преливало от благородство, очите му от светлина, думите му от мъдрост, а мишците му от сила. Никога през живота си не бил вадил оръжие в защита на несправедливост. Никога през живота си не бил подминавал клетник, нуждаещ се от помощ. Никога през живота си не бил предавал идеалите на честта и достойнството. Но никой не знаел за това, защото никой не го познавал. Дори и той самият. Винаги бил на път и никога не замръквал там, където го било целунало утрото. Години скитал войнът в ледени вихри и изпепеляващ зной. Не знаел защо го прави, нито кое го мами така по пътя му. Понякога му се струвало, че долавя гласа на една неземна песен, отекваща в най-дълбоките кътчета на душата му и крачел нататък дори без напълно да го осъзнава. И ето, че един ден стигнал до края на света. И погледнал отвъд - в огледалото на нищото. Тишината била нечувана, светлината била невиждана, празнотата била недокосвана. Дълго се взирали очите му в нищото, търсейки и най-малкия признак на промяна, за да разпознае отражението си. Всуе. Нищото му отвръщало само с оголената бездна на пустотата. Отминала една вечност, отминала и втора. Войнът притворил очи и се вслушал в тишината, за да долови поне дъха на собственото си сърце. Но отново усилията му били безплодни. И тогава, изведнъж, в ума му отекнал гласа на нищото:
- Здравей! - рекло то - И добре дошъл!
- Къде съм? - попитал сепнато войнът.
- Където трябва да си - отвърнало нищото - при мен.
- При теб ли? А ти кой си?
- Нима не ме позна, човече? Цял живот вървеше към мен. Цял живот, струваше добро всеки ден и заспиваше като невръстно дете всяка нощ. Ето, отдъхни си, най-сетне пристигна.
- Но аз не знаех накъде вървя. Посоката ми беше изгрева. Нито пък мога да те позная. Кажи ми поне името си?
- Аз нямам име. Нито лице. Аз съм краят на пътя. Аз съм нищото.
- Нищото ли? Тогава значи все още не съм пристигнал.
- Напротив. Точно това си направил. Аз съм последната точка от безкрая.
- Но аз не търсих безкрая - нито първата, нито последната му межда. Не съм сигурен, но през целия си път, струва ми се, търсих себе си...
- Именно. Това и си намерил. Аз съм ти.
- Не, не може да е така. Трябва да има нещо отвъд теб. Трябва да има нещо отвъд нищото... Иначе всичко е било нищо от самото си начало.
- Иска ти се, човече - засмяло се нищото - но, уви, отвъд нищото има само още от него. Само още от мен. Само още от теб. И преди нищото - също. А между тях е празнотата...
- Нима всичко е празнота?! Нима всичко е безсмислено?! Нима всичко е нищо?!
- А ти какво очакваше? Градините на светлината ли? И защо? Защото си бил добър? И какво от това? Тези, които не са били добри идват точно тук при мен, също като теб.
Велика болка и безбрежен студ сковали сърцето на война и кръвта в жилите му застинала като кристален водопад. Извърнал глава назад, за да види поне стъпките си, но погледът му се отразил само в още една безкрайна повърхност от нищото. Искало му се за заплаче, но сълзите му били безнадеждно оковани и безвъзвратно загубени...
- Не! - извикал той внезапно - Не можеш да ме излъжеш! Не можеш да ме победиш! Не ще успееш да ме накараш да се предам!
- О! Каква драма! Та аз дори не се и опитвам! - присмяло му се нищото - Забрави ли? Аз и ти сме едно. Всичко е едно. Едно нищо!
- Не, не съм забравил - отговорил войнът - но твоята обсебеност от тази единственост те заслепява за нейната истинска същност!
- Ха-ха-ха! Добър опит, човече! Кажи ми тогава, преди да потънеш напълно и завинаги в мен, коя е тя? Коя е великата същност на пустотата?!? Коя е последната ти илюзия?!? Коя е последната ти извратена самозаблуда?!?
Усмивката отново изгряла в очите на обикновения войн, стоплила сърцето му и прегърнала устните му.
- Ако ти наистина си едно с мен, то тогава не аз съм нищо, а ти си всичко! И цялата твоя пустота и безмълвие е просто безбрежната утроба на безчетните светове! И, въпреки че началото им е пустотата, а краят им - нищото, невидимият миг на вечността помежду им е твоето пълно и тотално отрицание. И винаги така ще бъде. Защото нищото е всичко. Всичко, което е било, всичко, което е, всичко, което следва оттук нататък!
И войнът разперил ръце, прегърнал нищото и пристъпил напред. А нищото... не могло да направи нищо, за да го спре...
Приказка за Нея
Един ден богът на войната събрал своите главнокомандващи и им казал, че е време да подготвят войските си за последната битка. Тогава всички мечове били наточени като бръснач, всички копия били заострени като връх на игла, всички тетиви опънали със страшна сила рамената на големите лъкове, а стрелите пък завибрирали сами още в колчаните си. Безчет смели и предани войни се стекли в лагера и озарили тъмнината с огньовете пред шатрите си.
Тогава, главнокомандващите решили да изпратят един от тях, за да докладва, че армиите са готови да следват своя водач до последния си дъх. Когато пратеникът се изкачил на хълма, върху който била опъната палатката на бога на войната, и предал посланието, което му било заръчано, богът на войната само кимнал мълчаливо и продължил да гледа към хоризонта пред себе си, където кървавочервеният диск на слънцето потъвал в страстните обятия на лятната нощ. Командващият пристъпил от крак на крак и се престрашил да попита бога на войната кой точно е врагът, срещу когото ще се изправят в тази последна битка. Богът на войната се обърнал и го погледнал в очите, а след това плъзнал поглед по стана в нозете им.
- Най-страшният от всички - рекъл той - този, който най-трудно можем да победим.
- Няма такъв враг, Повелителю! - отвърнал командващият. - Няма враг, който да устои на тази армия, на тези оръжия и на този дух! Няма враг, който да устои на твоята мощ начело на тази бойна машина.
- Вие дадохте на мечовете си да пият от вашата кръв, за да се уверите в остротата им. Вие дадохте на копията си вашата болка, за да се уверите в пробождащата им сила, вие напрягахте до изнемога мишците си, за да се уверите, че тетивите и стрелите ви няма да ви подведат. Лъснахте броните и доспехите си, накичихте шлемовете си с пера, смазахте осите на колесниците и нахранихте и напоихте конете, почистихте сбруите им и планирахте всичко от най-малката до най-голямата формация и боен ред. Да, това е една безмилостна и ужасяваща бойна машина. Готова да повали всеки враг.
- Тогава значи няма от какво да се страхуваме - отвърнал усмихнат главнокомандващият, но ъгълчетата на устата му потрепвали от напрежение, защото думите на богът на войната били твърде различни от огнените му очи, които прогаряли две невидими пламтящи дупки дълбоко в дъното на душата му.
- Безстрашни са само безумците. Врагът срещу, който ще се изправим в последната битка не ни отстъпва по нищо. Защото този, когото трябва да победим сме самите ние.
Главнокомандващият го погледнал с недоумяващи очи и неспособен да пророни нито дума. Тогава богът на войната продължил.
- Оръжията ни, макар и ненадминати, са безполезни. Уменията ни макар и ненадпяти са ненужни. Изправени горди в блестящите си доспехи ние трябва да застанем лице в лице със себе си. Ние трябва да се изправим пред последната битка, пред огледалната битка. И въпреки всичките ни приготовления, аз се страхувам, че не сме достатъчно готови да го направим. Защото дори и да не победим, то трябва поне да паднем с чест.
- Но, Повелителю, това е безумство! Никой не се бие със себе си! Никоя ръка не отсича другата!
- Напротив! Всеки един ден от началото на времето е бил изпълнен с тази битка. И така ще е докрай. Защото този, който не се е изправял срещу себе си, не е живял.
- Но този, който се изправя срещу себе си е безумец! Обладан от духове луд! Как може човек да победи сам себе си?! Това е една битка, загубена още преди да е започнала...
Тогава богът на войната се усмихнал и промълвил тихо.
- Ако разчитате само на мен - загубени сте! Но ако отворите сърцата и душите си и към моята сестра, то е напълно възможно да спечелите битката и себе си.
- Но Вие нямате сестра, Господарю! - изкрещял пълководецът истерично опасявайки се, че сам богът на войната е загубил разсъдъка си.
- Време е! - завършил разговора богът на войната и надянал шлема си, а двуръкият му меч се разклатил на пояса му. - Надуй рога и свири сбор.
- Нима няма да ми кажете коя е Тя?
- Битката вече започна...
PS
12.07.2010
Приказка за страната отвъд
Отвъд. Някъде там. Извън пределите на умението ни да долавяме отчетливо нещата и ненещата. Зад сенките на мислите и чувствата ни. На мястото, където съзнанието ни отдавна е сложило оръжие в битката с необяснимото, а подсъзнанието ни отчаяно се опитва да се задържи за мъгливите, чезнещи брегове на необятното, има една страна – страната отвъд. Страна толкова чудна и прекрасна, че чак се страхуваме да се докоснем до смътната представа за нея в ума и сърцата си. Плаши ни вероятността да разтрогнем деликатната магията, която хвърля призрачен мост между света, който познаваме и света, който познава нас, може би.
Дълбоко, в същината на сънуващите ни души отекват песните й мамещи. Гласовете на дивни създания се извиват в кръшно заклинание и зоват неумолимо скитника, дремещ във всеки един от нас. Непосилно е да се им противопоставиш, невъзможно е да им устоиш. А и би било глупаво, все пак.
Приемаме предизвикателството. Прекрачваме чертога на неизвестното и се изгубваме из безпределите на виденията. Объркани, опитваме да открием проекцията си в този фантастичен пейзаж и да се слеем с нея. Безмълвни пленници на неземната красота и сила на световете, които могат да бъдат и са, ни хрумва мисълта, че може би страшното е да не успеем да открием брод назад. Да останем завинаги отвъд себе си. При съкровеното си аз. Свободно от всички човешки ограничения, физични закони и метафизични предопределености. Там - в страната отвъд. Тук. Но това трае само миг, защото скоро разбираме, че ние просто се завръщаме. Към всичките си възможни превъплъщения. Безкраен низ от приказни животи и вселени. Прекланяме се пред могъществото и щедростта на Повелителя на сънищата, наречени живот, и продължаваме да сънуваме. Себе си. Света. Защото всичко е едно.
_________________
Приказка за младостта
Все бързаме нанякъде. Първо да пораснем. Нямаме търпение да се хвърлим в мамещите обятия на живота на големите - истинския живот, както ни се струва. С голямо И. И още по-голямо Ж. Където най-после ще бъдем господари на самите себе си. Най-малко! Пък дните на детството, напук сякаш, са почти безкрайно мудни. Приличат по нещо на ужасно мързелив юлски следобеден лъч. Който бавно, някак против волята си даже, се промушва през процепа на щорите и запълзява по стената насреща като уморено и отегчено слънчево зайче. Толкова незабележимо е това движение, че накрая самото то заспива в протяжната безконечност на този следобед. Така красиво е всъщност, а нас ни дразни. Безумно. Деца... Добре, че след време ще се върнем тук. Или почти ще се върнем. С нега. И ще стане още по-красиво заради нея.
Неусетно обаче, въпреки цялата мързеливост на нещата около нас се оказва, че вече бързаме да учим. Не, не, не ни гони носталгия по училището. Глупости! Или пък направо да се реализираме. Какво ще учим като и без това знаем и можем всичко. Във всеки случай горим от нетърпение да покажем най-сетне на какво сме способни наистина. Мощта извира от нас като вулкан и с грохот и тътен се втурва навън и нагоре. Огнена стихия, която нищо не може да удържи. Ни-що. Ще покажем кои сме! Все пак не сме кои да е, нали така? Ще видят те сега. Дръжте се! Ще видят какво? Ще видят кои? И ще се държат къде? А и защо? Но тези, както и куп други, въпроси изобщо не ни хрумват. В бързината, разбира се.
Семейство. Деца. Кариера. Почти в този ред. Или друг. Лууууда работа. Състезаваме се с времето по пистата на живота и го побеждаваме. Естествено! С няколко обиколки при това. Обичаме бързо. И силно. Адски силно. Работим здраво. И безкомпромисно. Адски професионално. Направо летим. Във всичко, през всичко, над всичко. Крилете ни са стреловидни, какви други, а звуковата бариера на съзерцанието остава далеч назад. Твърде бавна е за темпото ни. Нищо, де. Не можем да се тормозим и за това сега. Все пак, не сме богове. Но приличаме досущ на такива. Нали?
По някое време се обръщаме се назад, за да погледнем до къде е успяла да стигне конкуренцията, която ни диша прахта отдавна, и съзираме нея. Усмихната. Очите й блестят и преливат от щастие, а косата й ухае на дъхави горски цветя. Крачи бавно. Спира. На някой планински връх или езеро. Не бърза, докато отпива от водата. Прекрасна е, направо неземна, приказна, вълшебна... Но коя е тя, по дяволите? И как така е точно зад нас? Откъде се взе? Не сме забелязали да сме изпреварили това магическо създание. Небесата над нас се разтварят и почти докосваме звездите. Скоростта на откъсване... И тогава внезапно осъзнаваме, че това е Младостта. Ни. А ние дори не сме я усетили. Макар, че винаги е била до нас и в нас. И се откъсваме не от нещо друго, а от нея. Тъжно е. Много. И боли. Още повече. И в същото време мигът е някак си перверзно, неистово прекрасен. Остава ни само неволната усмивка изгряла безмълвно и на нашите, може би помъдрели, а може би не, лица. И тогава, сепнато, възкликваме към нея. Не си отивай! Остани! За малко само. Минута - две. Един миг поне? Хайде де, можеш... Какво, не става, казваш. Не, че не искаш, а просто вече няма как. Аха. Ясно. Кимаме разбиращо. Добре. Знаеш поне, че те обичаме, нали? И винаги ще е така. И винаги е било, дори и да не сме успели да ти го покажем.
А някъде под нас рожбите ни преследват зайчета и неусетно заспиват бавно и безметежно заедно с тях. Чудим се как да им покажем техните прелестни младости, които виждаме толкова ясно сега, може би заради височината. Или пък заради безтегловността на орбитата ни, обзела ни изведнъж. Все едно защо. Опитваме се да помахаме на малките момчета и момичета и техните неотлъчни сенки, които танцуват весело и безгрижно около тях. Но не става. Свиваме рамене със спотаена въздишка и се усмихваме за пореден път, след което прегръщаме спомените си. Една забравена, но интегрална част от нас. Защото, в действителност, ние винаги (ще) сме млади.
_______________
Приказка за любовта
В далечината храмът изглеждаше пуст и забравен. Купчина камъни, напечени от пустинното слънце, с което самотната палма до входа нито можеше, нито искаше да спори.
Дългото пътуване беше изтощило тялото му, но огънят в душата му пламтеше още по-силно отпреди. Бе тръгнал сам и без никакви белези на ранга си, въпреки възраженията на съветниците си и молбите на стражите. Вярваше, че така трябва. Какво значение имаше за Оракула дали го пита цар или роб? Какво значение имаше за боговете? И кой беше цар, и кой беше роб на този свят?
Прахът покри нозете му веднага щом слезе от седлото. После се надигна и обви тялото му. Нов кат дрехи, които да му напомнят откъде е дошъл и къде отива. Но не и защо.
Опита се да влезе и в очите му, но влагата там не позволи това. Усмихна се през мъглата, докато си мислеше за иронията на чистотата родена от сълзи. А какво раждаше свободата?
Прекрачи през сянката на портала и усети как хладната й целувка изпива умората му и изостря ума му. Усмихна се и на тази си арогантност, леко, само с ъгълчето на устните си. След това се запита дали не трябва да е по-смирен, все пак? Няма ли да разгневи боговете? А арогантността му го попита какъв би бил смисъла - нима те не знаеха и не виждаха всичко и без това - и външното и вътрешното, и видимото и невидимото, и реалното и измисленото? Разтърси глава и се насочи към малкия олтар, където коленичи и положи скромен дар в пръстената паница. След това изрече на глас:
- Прекланям се пред мъдростта на силата на безсмъртните и покорно моля техния глас да бъде и мой глас и да предаде един въпрос, който измъчва нощите и дните ми и не дава покой на изтерзаната ми душа.
Усети как тишината бавно ляга като камък върху широките му рамена. Дори дишането му, което единствено я нарушаваше в сумрака, се учести. Наведе глава под тежестта на очакването и затвори очи.
- Боговете ще чуят въпроса ти, страннико. Ако си готов наистина да изречеш душата си без остатък. И да чуеш отговора...
- Готов съм. Цял живот пътувам към това откровение.
- Говори тогава.
- Искам да знам, защо боговете са решили да изпитваме любов? Защо сърцето ми е в плен на тази магия? Защо и дали тя е по-силна от мен? Защо очите на любимата са по-остри и от най-острия меч, по-мощни и от най-мощния удар, по-мамещи и от сънища, по-истински от мен самия? Не, не искам да знам какво е любовта, защото едва ли мога да проумея всичките нишки вплетени в нея от безсмъртните. Но искам да знам защо обичаме? Защо?!
- Върни се у дома.
- Какво?
- Върни се у дома. Това е отговора на боговете, страннико. Напразно си дошъл до тук.
Мъжът се изправи и тръгна в безмълвен транс, който продължи през цялото обратно пътуване. Никой от хората му не си позволи да го попита какво му е. Очевидно не смееха. Но пък се зарадваха, че отново е при тях и отново имат владетел. В покоите му го посрещна коленичила любимата му робиня и обгърна нозете му с ръце. Той бавно повдигна брадичката й и я накара да го погледне в очите.
- Стани, любима моя! Свободна си! Можеш да отидеш където искаш и да правиш каквото искаш! Върви накъдето ти видят очите и дано имаш повече късмет от мен, свободния по рождение. Защото боговете се подиграха с мен! Върви и ме освободи от заклинанието на тези твои очи. Върви си! Моля те!
Очите на момичето заблестяха на светлината на факлите и то тихо отговори:
- Повелителю мой, Вие може да дадете свобода на тялото ми, но не и на душата ми, защото тя е окована безвъзвратно от любовта ми към Вас. Вие можете да се освободите от тялото ми още тук и сега, но душата ми ще остане да бди около Вас завинаги и да ридае безутешно, че не може да Ви докосне и да се слее с Вас отново. Докато боговете не решат да ни съберат отново някой ден. Защото любовта е дар, който ние не можем да избираме, но и не можем да отхвърлим. Защото тя е дома на нашите души, който ние никога не напускаме.
Абе някои приказки не са само за деца. 
