За шкембе-чорбата, ДПС и други подобни простащини...
Публикувано на: 05.10.08, 19:58
Есе на Светослав Иванов:
През 1396 година, България пада под турско робство.
Варварско.
Дивашко.
Безпросветно.
Господи, прости им…
Прости и нам греховете, тласнали в това вековно изпитание. Нека е справедлив Твоя гняв!
Турското робство, като всяко робство е политически и нравствен катарзис за всяка нация.
Катарзис, след който националният дух се въздига закален и по-мощен, или изпитание, което опустошава духовните кълнове на националния дух и самосъзнание.
„Това, което не ни убива, ни прави по-силни!”- казва Ницше. Въпросът е какво се е случило в действителност,
до колко дълбока е раната, издълбана от турския ятаган.
Проверката на времето е най-сигурна.
…Вървя край сергиите на „Женски пазар”. Гледам очите на хората, гледам натрупаните гащи и потници по рафтовете.
Мирише на мандарини и на шкембе-чорба.
„Марл Боро” по левче.
Чорапи по левче.
Прегърбени баби продават връзки с магданоз. За стотинки.
Стока, стока…
„Ето, на земята ще настъпи евтиния във всичко, и ще помислят, че е настъпил мир, но тъкмо тогава ще постигнат земята бедствия: меч, глад и голям смут…”
ІІІ книга на Ездра
16:22
„…Евтиния във всичко…”
Евтиния в нравите.
В морала.
В духа.
Бедствие.
В периодът, когато България се гъне под звуците на маанетата и зурлите, стене обезчестена под ятагана на дивите мургави племена:
Данте Алигери ( 1265-1321) създава
-„Нов живот”- 1294 година
-„Пир” ( 1306-1308 г. )
-„За простонародната реч”- 1307 година
-„Божествена комедия”- (1307-1321 г)
Еразъм Ротердамски ( 1466-1536 )
Изписва „Владетелят”, „Флорентински истории”, „Разсъждения върху първите десет книги на Тит Ливий”.
Във времето на духовното умъртвяване на българската нация,
Томас Мор ( 1478-1535 ) пише „ Остров Утопия”, Мартин Лутер ( 1483-1516 г) разсъждава върху свободата на християнина…
Във времето, когато българските манастири и църкви биват разрушавани за да се използват камъните и дървото,
Франсоа Рабле ( 1494-1513) пише романът в 5 части „Гаргантюа и Пантагрюел”, Мишел дьо Монтен ( 1533-1597 ) разсъждава и пише фундаменталните си философски „Опити”…
Когато старобългарската книжнина е била горена на клади, когато кипи помохамеданчването на българското население, Мигел де Сервантес (1547-1616 г) пише „Знаменитият идалго Дон Кихот да Ла Манча”, Френсиз Бейкън ( 1561- 1639 г) създава своите „Опити” и „Нов арганон”, а Томазо Кампанела ( 1568-1639 г.) бленува за своя „Остров Утопия”.
В зората на т.н. Българско възраждане, през 1807 година, Хегел ( 1740-1831 г) пише „Феноменология на духа”,
през 1816 година- „Науката логика”, през 1821 година- „Философия на правото”, през 1836 година- „История на философията” и т.н.
По данни, използвани от „Българската култура 15-19 век” на проф. Николай Генчев, броят на лицата, заети с интелектуална дейност по нашите земи за този период, са:
15 век - 29 души
15-16 век - 1 човек
16 век - 65 души.
16-17 век - 18 души.
17 век - 65 души.
Общият брой, според тези данни възлиза на 178 души, от които -177 мъже и 1 жена-калугерката Елисавета от Македония, която е преписала един миней през 15 век.
От данните за тези 178 души, достоверна информация има за 156 души. От тях като автори могат да се причислят 66, преводачи -1, преписвачи на църковна книжнина -5 души. Като създатели на оригинални творби, могат да се отделят няколко души - поп Пейо от Софийската книжовна школа, автор на оригинално Житие и Матей Граматик - също създател на оригинално Житие през 16 век.
С всичките ни исторически компромиси, общата численост на тази интелектуална група следва да се сведе до 16 човека.
За периодът 15-17 век, няма нито един български творец, произведенията на който да са били преведени в чужбина…
Културните традиции, обслужващи българската аристокрация до 14 век са безвъзвратно унищожени. Разрушени,
разграбени и опожарени са старите царски, болярски и църковни резиденции и манастири. Църквите и манастирите са били рушени от дивото племе, за да се ползват камъни и дърво за градеж на конаци и масивни къщи на турските големци.
Създадените образци на църковната архитектура и иконопис са обругани и заличени. И днес, въпреки реставрациите, няма стара църква или манастир, в която да не си личат още скверните пръсти на диваците- очите на иконите са избодени, стенописите са изстъргани…
Традиционната каменна българска къща се е деформирала в сламено-дървени землянки, снишени до земята, или направо-под земята. Налага се явна или скрита забрана за строеж на масивни български къщи. Църквите са вкопани в земята. Налага се безпардонна ислямизация и ориентализация на градската архитектурна среда.
Масивни постройки са били турските административни сгради и домове, турските бани и джамиите. Множество от съществуващите църкви директно се преустройват в джамии- „Св. 40 мъченици” в Търново, „Св.Георги”, „Св.София в София и множество други.
Новосъздадените български църкви към този период са се състояли от едно помещение от 3-5 метра ширина и 4-6 метра дължина.
Наложените ориенталски урбанистични изисквания се отразяват пряко и върху иконопистта. С няколко изключения (иконата на Св.Арсении в Рилския манастир, „Христос Пантократор” в Кремиковския манастир и няколко други) се забелязва огрубяване и опростяване на рисунъка, което е особено изразено през 16 век.
Същевременно в тази епоха, Европа бележи изключителен и неповторим разцвет на изкуството, философията, музиката, архитектурата, литературата… Барокът и Класицизмът създават уникалните си духовни творения.
В България, изкуството, доколкото е съществувало е на ръба на примитивизма.
Примитивизъм, който е оставил траен отпечатък.
Изгорената плът на духовната ни същност дими и до сега…
Дори и в периода 18-19 век, времето на Българското възраждане, опустошените български духовни традиции,
или по-точно казано-липсата им, са безсилни да отговорят на новите духовни търсения и потребности на времето.
Липсват културни пластове.
Липсва светско образование.
Липсва всичко.
Така нареченото „народно творчество”- песни, гатанки и приказки, създадени скришом по седенки и вечер-край огнището и софрата, се оказват определящи като основа за Възрожденската и след-освобожденската ни културна самобитност.
Следва, в тази връзка да се отбележи, че началото на 20 век заварва България с близо 80% неграмотност на населението.
Множество български села виждат електричество и чуват радио едва през 50 години на 20 век…
В 1762 година Паисий Хилендарски пише „История славенобългарская”.
В 1762 година Жан Жак Русо създава „Обществения договор”…
Първият интелектуалец в България с висше образование е М.Павлов, завършил в чужбина медицина през 1805 година.
През 1824 година, в Брашов, Петър Берон създава “Буквар с различни поучения”, известен още като “Рибния буквар” поради илюстрацията на корицата на книгата. Следва да отбележим, че в “Рибния буквар” няма оригинални идеи, а същия е буквално заимстван от “Учебник” на гръцкия педагог Дърварис.
Найден Геров, през 1845 година твори поемата „Стоян и Рада”.
През 1450 година, Йохан Гутенберг създава първата печатница. В Европа за периода 1470-1520 година са отпечатани около 50 млн.книги-средно по една на всеки европеец. Първата печатница за български книги била открита в Солун от дойранския архимандрит Теодосий Синаитски през 1838 година. Но едва отпечатала няколко църковни издания, тя била унищожена.
През 1846 година в Самоков започнала да работи печатницата на Никола Карастоянов.
Добри Чинтулов, по време на учението си в Одеса, в периода 1845-1849 създава първите си поетични песни -
„Стара майка се прощава със сина си”, „Изпроводяк на едного българин из Одеса”. От това време, или непосредствено след завръщането му в Родината, датират и „Стани, стани юнак балкански”, „Къде си вярна,
ти любов народна”, Вятър ечи, балкан стене”- безспорни образци на Възрожденският епос и националното ни себе-осъзнаване.
Георги Сава Раковски, през 1857 година в Нови Сад издава „Горски пътник”. Това е възторжена ода за българското хайдутство, но без реално да носи поетичен заряд и стойност. Може да се твърди с убеденост, че до появата на П.Р.Славейков, българска поезия,в контекста на европейските традиции, няма. Поемите му „Изворът на белоногата” и „Бойка войвода” са издадени през 1873 година.
Горчива констатация!
В 1885 година, Винсент Ваг Гог рисува “Селяни ядат картофи” в 1889 година рисува “Слънчогледите”… . . .
Имаше време, когато населението от така наречените „смесени райони”- Разград, Търговище, Хасково, Кърджали,
или поне-онази по-просветена част от него, влизаха с 3-ка да следват в Университета.
И следваха.
И се дипломираха.
После, обещаха да се завърнат с танкове в България.
Не е истина ли?
Истина е!
Забулени девойки и мустакати момци станаха инженери, лекари, учители…
Малоумни турчета завършиха Алма Матер, само защото са турци.
Днес, подобно „специално” внимание е насочено към циганите.
И защо?
Защо, господа Политици?
Обяснете ясно и точно - получаваме пари, ползваме облаги…
Цената е да се върнем отново в 15 век.
Припомням ви, господа политици:
- 09.03.1985 година - атентатът на гара Буново:
- 30.08. 1984 година - атентатите в Пловдив и Варна
- Другите свинщини?
- Днешните свинщини?
- ДПС…?
Кое не е ясно?
Етническа партия, автобуси с „изборни екскурзианти”?
И други ромски фъшкии?
Как не ви е срам, не знам?!
Позор, че сте българи!
. . .
Делникът ни е изпълнен с демони. Питаме се - от къде се появиха?
Питам аз - какво да се появи?
Оцеляването не е развитие. А упадък.
500 години сме се гънали под турската чалма за да оцелеем.
50 години - под съветския ботуш.
Последните 20 години живеем и работим, за да имаме хляб и да имаме ток.
„Културата не се ражда в землянки”- е казал един философ.
И е прав.
Този народ е оскотял.
И ви мрази.
И духовните водачи ви мразят.
Цинизмът на днешното време е следствие от диващината на предишните.
Лошото наследство създава лоши плодове:
Христо Ботев- 1847-18876 г- убит.
Алеко Константинов- 1863-1897 г.-убит.
Димитър Бояджиев-1880-1911г.-самоубийство.
Димчо Дебелянов- 1887-1916 г.-убит.
Пейо Яворов- 1878-1914 г-самоубийство.
Кирил Христов- 1875-1944 г.-умира в самота.
Александър Вутимски-1919-1943 г.- умира в бедност.
Яна Язова-1912-1977 г.-умира в самота.
Гео Милев- 1895-1925 г.-убит.
Христо Смирненски- 1898-1923 г.-умира в бедност.
Никола Вапцаров-1909-1942 г.-убит.
Пеньо Пенев-1930-1959 г.-самоубийство.
Христо Фотев-1934-2002 г.-умира в бедност.
Петя Дубарова-1962-1979 г.-самоубийство.
Герги Марков-07.09.1978 година-убит.
Поклон!
. . .
Прекомерно много анализи съществуват върху Дон Кихот и Санчо Панса.
Впрочем - върху всичко!
Анализите едва ли обясняват нещо повече от това, което интуитивно се възприема със сетивата. Народът ни,
колкото и да е смачкан, има сетива. И търси себе си в съприкосноновение с нещо различно, което да го изкара от
мизерния му делник.
От там е началото на трагичното.
Културата - като забавление!
Творчеството - като хоби.
Самотното девойче от Каспичан има единствения шанс да дойде в София и да стане… каквато и да е. Докато седи
в гиздавата си къщица, в самотните си вечери - твори!
Нито чела.
Нито мислила.
Нито преживяла.
ТВОРИ!
Пише глупости, публикува ги в разни сайтове, други селянки от Рудозем и Луковит, пасмина от София и Пловдив и ръкопляскат…
Защото и те са същите!
И тя ще им ръкопляска, после пак-взаимно ще си ръкопляскат… лош, пиянски оргазъм!
И се създава една общност на лумпени и простаци, която в количественото си измерение определят облика на днешната ни култура.
Не е вярно ли?
Вярно е!
…Тези, не ме интересуват, колкото и с болка да трябва да живея с тях.
Размишлявам върху виталността.
Устойчивост означава застой.
И първичност.
Санчо Панса преживява вътрешната динамика от:
„…По-добре врабче в ръката ти, от колкото сокол в гората…”
До:
„…Ако благоволите, Ваша милост, да ми дадете една малка частица от небето, дори и половин левга,
бих я поел с повече удоволствие, отколкото най-големия остров на света…”
Дон Кихот трябва да умре.
Не може да живее като Алонсо Кехана и да бъде приятел с бръснаря и попа.
И не бива…
Българският Санчо Панса не се променя.
Дон Кихот липсва.
Или умира.
Пъпчивата мома от Каспичан пише.
Подобните и от София, Пловдив, Бургас, Луковит и знайни и незнайни копанки я аплодират.
Азис прави собствено шоу.
Премиерът мачка учителската стачка….
Боже, пази България!
А, Дон Кихот говори за Поезията:
„…Тя не бива да попада в ръцете на безделници или невежата тълпа, неспособна да познае и оцени съкровищата,
които се крият в нея. И не мислете, синьор, че аз наричам тълпа само хората от народа, тези, със скромно положение.
Не, всеки невежа - бил той благородник, или дори княз - може и трябва да бъде причислен към тълпата…”
. . .
В Евангелието, където се разказва, как Исус се е изкачил на планината, за да приеме Своя нов образ,
от своите 12 апостола, Той е избрал трима.
В своите най-съкровени начинания и помисли, трябва да посвещаваме възможно най-малко свидетели от призваните.
Pulchrum est pancorum hominum
(Красотата е за малцина)
. . .
Моля се, изпълнен с дълбоката си вяра, че за България предстоят добри дни.
Моля се за невинността на незнаещите.
Злобата на враговете си.
Моля се за теб.
За мен.
За всички.
Амин!
През 1396 година, България пада под турско робство.
Варварско.
Дивашко.
Безпросветно.
Господи, прости им…
Прости и нам греховете, тласнали в това вековно изпитание. Нека е справедлив Твоя гняв!
Турското робство, като всяко робство е политически и нравствен катарзис за всяка нация.
Катарзис, след който националният дух се въздига закален и по-мощен, или изпитание, което опустошава духовните кълнове на националния дух и самосъзнание.
„Това, което не ни убива, ни прави по-силни!”- казва Ницше. Въпросът е какво се е случило в действителност,
до колко дълбока е раната, издълбана от турския ятаган.
Проверката на времето е най-сигурна.
…Вървя край сергиите на „Женски пазар”. Гледам очите на хората, гледам натрупаните гащи и потници по рафтовете.
Мирише на мандарини и на шкембе-чорба.
„Марл Боро” по левче.
Чорапи по левче.
Прегърбени баби продават връзки с магданоз. За стотинки.
Стока, стока…
„Ето, на земята ще настъпи евтиния във всичко, и ще помислят, че е настъпил мир, но тъкмо тогава ще постигнат земята бедствия: меч, глад и голям смут…”
ІІІ книга на Ездра
16:22
„…Евтиния във всичко…”
Евтиния в нравите.
В морала.
В духа.
Бедствие.
В периодът, когато България се гъне под звуците на маанетата и зурлите, стене обезчестена под ятагана на дивите мургави племена:
Данте Алигери ( 1265-1321) създава
-„Нов живот”- 1294 година
-„Пир” ( 1306-1308 г. )
-„За простонародната реч”- 1307 година
-„Божествена комедия”- (1307-1321 г)
Еразъм Ротердамски ( 1466-1536 )
Изписва „Владетелят”, „Флорентински истории”, „Разсъждения върху първите десет книги на Тит Ливий”.
Във времето на духовното умъртвяване на българската нация,
Томас Мор ( 1478-1535 ) пише „ Остров Утопия”, Мартин Лутер ( 1483-1516 г) разсъждава върху свободата на християнина…
Във времето, когато българските манастири и църкви биват разрушавани за да се използват камъните и дървото,
Франсоа Рабле ( 1494-1513) пише романът в 5 части „Гаргантюа и Пантагрюел”, Мишел дьо Монтен ( 1533-1597 ) разсъждава и пише фундаменталните си философски „Опити”…
Когато старобългарската книжнина е била горена на клади, когато кипи помохамеданчването на българското население, Мигел де Сервантес (1547-1616 г) пише „Знаменитият идалго Дон Кихот да Ла Манча”, Френсиз Бейкън ( 1561- 1639 г) създава своите „Опити” и „Нов арганон”, а Томазо Кампанела ( 1568-1639 г.) бленува за своя „Остров Утопия”.
В зората на т.н. Българско възраждане, през 1807 година, Хегел ( 1740-1831 г) пише „Феноменология на духа”,
през 1816 година- „Науката логика”, през 1821 година- „Философия на правото”, през 1836 година- „История на философията” и т.н.
По данни, използвани от „Българската култура 15-19 век” на проф. Николай Генчев, броят на лицата, заети с интелектуална дейност по нашите земи за този период, са:
15 век - 29 души
15-16 век - 1 човек
16 век - 65 души.
16-17 век - 18 души.
17 век - 65 души.
Общият брой, според тези данни възлиза на 178 души, от които -177 мъже и 1 жена-калугерката Елисавета от Македония, която е преписала един миней през 15 век.
От данните за тези 178 души, достоверна информация има за 156 души. От тях като автори могат да се причислят 66, преводачи -1, преписвачи на църковна книжнина -5 души. Като създатели на оригинални творби, могат да се отделят няколко души - поп Пейо от Софийската книжовна школа, автор на оригинално Житие и Матей Граматик - също създател на оригинално Житие през 16 век.
С всичките ни исторически компромиси, общата численост на тази интелектуална група следва да се сведе до 16 човека.
За периодът 15-17 век, няма нито един български творец, произведенията на който да са били преведени в чужбина…
Културните традиции, обслужващи българската аристокрация до 14 век са безвъзвратно унищожени. Разрушени,
разграбени и опожарени са старите царски, болярски и църковни резиденции и манастири. Църквите и манастирите са били рушени от дивото племе, за да се ползват камъни и дърво за градеж на конаци и масивни къщи на турските големци.
Създадените образци на църковната архитектура и иконопис са обругани и заличени. И днес, въпреки реставрациите, няма стара църква или манастир, в която да не си личат още скверните пръсти на диваците- очите на иконите са избодени, стенописите са изстъргани…
Традиционната каменна българска къща се е деформирала в сламено-дървени землянки, снишени до земята, или направо-под земята. Налага се явна или скрита забрана за строеж на масивни български къщи. Църквите са вкопани в земята. Налага се безпардонна ислямизация и ориентализация на градската архитектурна среда.
Масивни постройки са били турските административни сгради и домове, турските бани и джамиите. Множество от съществуващите църкви директно се преустройват в джамии- „Св. 40 мъченици” в Търново, „Св.Георги”, „Св.София в София и множество други.
Новосъздадените български църкви към този период са се състояли от едно помещение от 3-5 метра ширина и 4-6 метра дължина.
Наложените ориенталски урбанистични изисквания се отразяват пряко и върху иконопистта. С няколко изключения (иконата на Св.Арсении в Рилския манастир, „Христос Пантократор” в Кремиковския манастир и няколко други) се забелязва огрубяване и опростяване на рисунъка, което е особено изразено през 16 век.
Същевременно в тази епоха, Европа бележи изключителен и неповторим разцвет на изкуството, философията, музиката, архитектурата, литературата… Барокът и Класицизмът създават уникалните си духовни творения.
В България, изкуството, доколкото е съществувало е на ръба на примитивизма.
Примитивизъм, който е оставил траен отпечатък.
Изгорената плът на духовната ни същност дими и до сега…
Дори и в периода 18-19 век, времето на Българското възраждане, опустошените български духовни традиции,
или по-точно казано-липсата им, са безсилни да отговорят на новите духовни търсения и потребности на времето.
Липсват културни пластове.
Липсва светско образование.
Липсва всичко.
Така нареченото „народно творчество”- песни, гатанки и приказки, създадени скришом по седенки и вечер-край огнището и софрата, се оказват определящи като основа за Възрожденската и след-освобожденската ни културна самобитност.
Следва, в тази връзка да се отбележи, че началото на 20 век заварва България с близо 80% неграмотност на населението.
Множество български села виждат електричество и чуват радио едва през 50 години на 20 век…
В 1762 година Паисий Хилендарски пише „История славенобългарская”.
В 1762 година Жан Жак Русо създава „Обществения договор”…
Първият интелектуалец в България с висше образование е М.Павлов, завършил в чужбина медицина през 1805 година.
През 1824 година, в Брашов, Петър Берон създава “Буквар с различни поучения”, известен още като “Рибния буквар” поради илюстрацията на корицата на книгата. Следва да отбележим, че в “Рибния буквар” няма оригинални идеи, а същия е буквално заимстван от “Учебник” на гръцкия педагог Дърварис.
Найден Геров, през 1845 година твори поемата „Стоян и Рада”.
През 1450 година, Йохан Гутенберг създава първата печатница. В Европа за периода 1470-1520 година са отпечатани около 50 млн.книги-средно по една на всеки европеец. Първата печатница за български книги била открита в Солун от дойранския архимандрит Теодосий Синаитски през 1838 година. Но едва отпечатала няколко църковни издания, тя била унищожена.
През 1846 година в Самоков започнала да работи печатницата на Никола Карастоянов.
Добри Чинтулов, по време на учението си в Одеса, в периода 1845-1849 създава първите си поетични песни -
„Стара майка се прощава със сина си”, „Изпроводяк на едного българин из Одеса”. От това време, или непосредствено след завръщането му в Родината, датират и „Стани, стани юнак балкански”, „Къде си вярна,
ти любов народна”, Вятър ечи, балкан стене”- безспорни образци на Възрожденският епос и националното ни себе-осъзнаване.
Георги Сава Раковски, през 1857 година в Нови Сад издава „Горски пътник”. Това е възторжена ода за българското хайдутство, но без реално да носи поетичен заряд и стойност. Може да се твърди с убеденост, че до появата на П.Р.Славейков, българска поезия,в контекста на европейските традиции, няма. Поемите му „Изворът на белоногата” и „Бойка войвода” са издадени през 1873 година.
Горчива констатация!
В 1885 година, Винсент Ваг Гог рисува “Селяни ядат картофи” в 1889 година рисува “Слънчогледите”… . . .
Имаше време, когато населението от така наречените „смесени райони”- Разград, Търговище, Хасково, Кърджали,
или поне-онази по-просветена част от него, влизаха с 3-ка да следват в Университета.
И следваха.
И се дипломираха.
После, обещаха да се завърнат с танкове в България.
Не е истина ли?
Истина е!
Забулени девойки и мустакати момци станаха инженери, лекари, учители…
Малоумни турчета завършиха Алма Матер, само защото са турци.
Днес, подобно „специално” внимание е насочено към циганите.
И защо?
Защо, господа Политици?
Обяснете ясно и точно - получаваме пари, ползваме облаги…
Цената е да се върнем отново в 15 век.
Припомням ви, господа политици:
- 09.03.1985 година - атентатът на гара Буново:
- 30.08. 1984 година - атентатите в Пловдив и Варна
- Другите свинщини?
- Днешните свинщини?
- ДПС…?
Кое не е ясно?
Етническа партия, автобуси с „изборни екскурзианти”?
И други ромски фъшкии?
Как не ви е срам, не знам?!
Позор, че сте българи!
. . .
Делникът ни е изпълнен с демони. Питаме се - от къде се появиха?
Питам аз - какво да се появи?
Оцеляването не е развитие. А упадък.
500 години сме се гънали под турската чалма за да оцелеем.
50 години - под съветския ботуш.
Последните 20 години живеем и работим, за да имаме хляб и да имаме ток.
„Културата не се ражда в землянки”- е казал един философ.
И е прав.
Този народ е оскотял.
И ви мрази.
И духовните водачи ви мразят.
Цинизмът на днешното време е следствие от диващината на предишните.
Лошото наследство създава лоши плодове:
Христо Ботев- 1847-18876 г- убит.
Алеко Константинов- 1863-1897 г.-убит.
Димитър Бояджиев-1880-1911г.-самоубийство.
Димчо Дебелянов- 1887-1916 г.-убит.
Пейо Яворов- 1878-1914 г-самоубийство.
Кирил Христов- 1875-1944 г.-умира в самота.
Александър Вутимски-1919-1943 г.- умира в бедност.
Яна Язова-1912-1977 г.-умира в самота.
Гео Милев- 1895-1925 г.-убит.
Христо Смирненски- 1898-1923 г.-умира в бедност.
Никола Вапцаров-1909-1942 г.-убит.
Пеньо Пенев-1930-1959 г.-самоубийство.
Христо Фотев-1934-2002 г.-умира в бедност.
Петя Дубарова-1962-1979 г.-самоубийство.
Герги Марков-07.09.1978 година-убит.
Поклон!
. . .
Прекомерно много анализи съществуват върху Дон Кихот и Санчо Панса.
Впрочем - върху всичко!
Анализите едва ли обясняват нещо повече от това, което интуитивно се възприема със сетивата. Народът ни,
колкото и да е смачкан, има сетива. И търси себе си в съприкосноновение с нещо различно, което да го изкара от
мизерния му делник.
От там е началото на трагичното.
Културата - като забавление!
Творчеството - като хоби.
Самотното девойче от Каспичан има единствения шанс да дойде в София и да стане… каквато и да е. Докато седи
в гиздавата си къщица, в самотните си вечери - твори!
Нито чела.
Нито мислила.
Нито преживяла.
ТВОРИ!
Пише глупости, публикува ги в разни сайтове, други селянки от Рудозем и Луковит, пасмина от София и Пловдив и ръкопляскат…
Защото и те са същите!
И тя ще им ръкопляска, после пак-взаимно ще си ръкопляскат… лош, пиянски оргазъм!
И се създава една общност на лумпени и простаци, която в количественото си измерение определят облика на днешната ни култура.
Не е вярно ли?
Вярно е!
…Тези, не ме интересуват, колкото и с болка да трябва да живея с тях.
Размишлявам върху виталността.
Устойчивост означава застой.
И първичност.
Санчо Панса преживява вътрешната динамика от:
„…По-добре врабче в ръката ти, от колкото сокол в гората…”
До:
„…Ако благоволите, Ваша милост, да ми дадете една малка частица от небето, дори и половин левга,
бих я поел с повече удоволствие, отколкото най-големия остров на света…”
Дон Кихот трябва да умре.
Не може да живее като Алонсо Кехана и да бъде приятел с бръснаря и попа.
И не бива…
Българският Санчо Панса не се променя.
Дон Кихот липсва.
Или умира.
Пъпчивата мома от Каспичан пише.
Подобните и от София, Пловдив, Бургас, Луковит и знайни и незнайни копанки я аплодират.
Азис прави собствено шоу.
Премиерът мачка учителската стачка….
Боже, пази България!
А, Дон Кихот говори за Поезията:
„…Тя не бива да попада в ръцете на безделници или невежата тълпа, неспособна да познае и оцени съкровищата,
които се крият в нея. И не мислете, синьор, че аз наричам тълпа само хората от народа, тези, със скромно положение.
Не, всеки невежа - бил той благородник, или дори княз - може и трябва да бъде причислен към тълпата…”
. . .
В Евангелието, където се разказва, как Исус се е изкачил на планината, за да приеме Своя нов образ,
от своите 12 апостола, Той е избрал трима.
В своите най-съкровени начинания и помисли, трябва да посвещаваме възможно най-малко свидетели от призваните.
Pulchrum est pancorum hominum
(Красотата е за малцина)
. . .
Моля се, изпълнен с дълбоката си вяра, че за България предстоят добри дни.
Моля се за невинността на незнаещите.
Злобата на враговете си.
Моля се за теб.
За мен.
За всички.
Амин!
, ама сичко друго..
Освен да поиграем на тука има, тука нема ...
:rotfl24::rotfl24::rotfl24:
), до тогава шъ разчитам на вас да се изказвате от мое име... Ей днес и под Кента се разписах (под мнението му!! 
Боев, вчера най-сетне ме налегна сатурновата, ама явно с теб сме в унисон тия дни