Идиотската кутия
Публикувано на: 16.10.08, 11:23
Уди Алън (май) нарече телевизора си The Idiot Box (идиотската кутия). Нямам мнение по въпроса, понеже не гледам телевизия. Но онзи ден предстоеше футболен мач България-Италия. Исках да го гледам. Още сутринта забърсах екрана, включих идиотската кутия. Тя не проработи. Установих, че кабелите са разкачени. Направих съответните plug ins, улових картина. Започнах настройка канал по канал и поради техническата си неграмотност дълго се занимавах с идиотската кутия и разните й menus (живеем във времето на менютата, а те не ми изглеждат толкова user-friendly, колкото претендират).
Докато стана време за мача, натрупах впечатления за промените, които са настъпили. Установих, че българските телевизии не отстъпват на чуждоземните, дори ги превъзхождат в рекламирането на стоки и услуги. Също - в себерекламирането и запълването на телевизионното време с екшъни, врачки и хороскопи.
Търговската реклама е като политическата пропаганда. Не вярвам на политици, които се саморекламират с фланелки и мотоциклети или се правят на рамбовци. Нито ще си купя рекламиран продукт. В цената му са включени разходите за реклама. Щом нещо ми го рекламират, не го купувам.
Един британец навремето ме попита зная ли кое е най-доброто уиски. Не знаех. Поисках да зная. И той не знаел. Най-доброто не го рекламирали.
Докато се оправях с тв каналите, мярнаха ми се водещи, които рекламираха предаването си или себе си, или и двете. Един, много разпален, ме накара инстинктивно да се дръпна назад, уплаших се да не ме наплюе от екрана. Втори се хвалеше, че "произвежда" новини. Трети започна добро разследване и се отплесна какво правели съквартирантите в къщата на Биг Брадър. Мигом превключих на друг канал.
Уцелих "Голямото четене" на БНТ (романът, който най харесваме).
- Я! - казах си. - Добре! Значи не сме в четвъртата фаза.
Мозъчната промивка минава през четири фази: (1) Когато те спрат да пишеш; (2) когато те спрат да четеш; (3) когато те спрат да мислиш; и (4) когато те вкарат в матрицата.
Първата фаза не е само да те спрат да пишеш, а също да изказваш собствени мисли в медиите, в кръчмата, в кафенето, в интернет.
Втората фаза не е само комунистическата забрана да четеш книгите на Солженицин, на митническия контрол да конфискуват списания като Look, Life, The Saturday Evening Post, романите на Набоков, книгите на немарксистите философи и икономисти, да заглушават чуждите радиостанции.
Цензурата започна преди 1944, когато режимът на цар Борис III запечата копчетата на радио приемниците с пломби от червен восък, за да не слушаме късовълновите емисии от Лондон и Москва. Влизаха в къщите да проверяват. Децата бяхме подучени да казваме, че както сме си играели, сме счупили печата, а не нашите родители са го счупили.
Говоренето беше вредно за здравето. Баща ми, човек, следвал в Гьотинген - немски, божем, възпитаник, - режимът на Борис III го прати в лагер, понеже той казваше, че Хитлер няма индустриален потенциал и нефт и каучук и толкова войници, колкото съюзниците. После пък комунистите го пратиха в лагер по донос как баща ми говорел, че в СССР не били руснаци, а руси, белоруси, украинци, казахи и други. Простотията е велика сила.
За кратко време след 1944 имаше прения и свободно слово. След закриването на опозиционния печат и ликвидирането на опозицията казионните вестници като "Работническо дело" и "Труд" излизаха в огромни тиражи, но хората прочитаха само какво пишат за спорта. Хората употребяваха вестниците за амбалажна и тоалетна хартия, каквато тогава нямаше. Това беше третата фаза. Култивираше се немисленето.
Четвъртата фаза на мозъчен контрол избуя заедно с медийната реклама. И най-големите традиционалисти не й устояха.
Авторитетното списание Foreign Affairs беше толкова консервативно, че броевете му излизаха неподрязани от резачната машина, а страниците от грапава кремава хартия - сякаш ръчно разрязани. И по стар правопис: i изписано с две точки. И - както е на латински - стадиа, какти и референда, вместо стадиони, кактуси и референдуми. Никакви реклами. Читателите на Foreign Affairs искат да знаят какво мислят автори като Липман и Кенън, Кисинджър и Бжежински; ще ги обидиш, ако им сервираш реклама.Ала и във Foreign Affairs се появиха реклами.
Рекламаджиите победиха. Но всяка победа носи кълна на своята гибел. Предозирането с реклами предизвика рекламна алергия. Рекламите в печата и в интернет не дразнят. Не си длъжен да ги четеш. Но радио и телевизионните реклами не можеш да ги прескочиш. И какво правиш? Превключваш. Или изключваш.
През 50-те години на ХХ век един рекламаджия (James Vicary) направи сензация. Subliminal perception techniques! Като се изписвало на екрана Drink Coke толкова бързо, че да не го прочетеш, надписът се бил запечатвал в твоето подсъзнание и после ти си купувал кока. Оказа се блъф. Промивката на мозъци не става така. Става, както ни я разказа Оруел в "1984". Както я правят чрез идиотската кутия.
http://www.segabg.com/online/article.as ... id=0001101
Докато стана време за мача, натрупах впечатления за промените, които са настъпили. Установих, че българските телевизии не отстъпват на чуждоземните, дори ги превъзхождат в рекламирането на стоки и услуги. Също - в себерекламирането и запълването на телевизионното време с екшъни, врачки и хороскопи.
Търговската реклама е като политическата пропаганда. Не вярвам на политици, които се саморекламират с фланелки и мотоциклети или се правят на рамбовци. Нито ще си купя рекламиран продукт. В цената му са включени разходите за реклама. Щом нещо ми го рекламират, не го купувам.
Един британец навремето ме попита зная ли кое е най-доброто уиски. Не знаех. Поисках да зная. И той не знаел. Най-доброто не го рекламирали.
Докато се оправях с тв каналите, мярнаха ми се водещи, които рекламираха предаването си или себе си, или и двете. Един, много разпален, ме накара инстинктивно да се дръпна назад, уплаших се да не ме наплюе от екрана. Втори се хвалеше, че "произвежда" новини. Трети започна добро разследване и се отплесна какво правели съквартирантите в къщата на Биг Брадър. Мигом превключих на друг канал.
Уцелих "Голямото четене" на БНТ (романът, който най харесваме).
- Я! - казах си. - Добре! Значи не сме в четвъртата фаза.
Мозъчната промивка минава през четири фази: (1) Когато те спрат да пишеш; (2) когато те спрат да четеш; (3) когато те спрат да мислиш; и (4) когато те вкарат в матрицата.
Първата фаза не е само да те спрат да пишеш, а също да изказваш собствени мисли в медиите, в кръчмата, в кафенето, в интернет.
Втората фаза не е само комунистическата забрана да четеш книгите на Солженицин, на митническия контрол да конфискуват списания като Look, Life, The Saturday Evening Post, романите на Набоков, книгите на немарксистите философи и икономисти, да заглушават чуждите радиостанции.
Цензурата започна преди 1944, когато режимът на цар Борис III запечата копчетата на радио приемниците с пломби от червен восък, за да не слушаме късовълновите емисии от Лондон и Москва. Влизаха в къщите да проверяват. Децата бяхме подучени да казваме, че както сме си играели, сме счупили печата, а не нашите родители са го счупили.
Говоренето беше вредно за здравето. Баща ми, човек, следвал в Гьотинген - немски, божем, възпитаник, - режимът на Борис III го прати в лагер, понеже той казваше, че Хитлер няма индустриален потенциал и нефт и каучук и толкова войници, колкото съюзниците. После пък комунистите го пратиха в лагер по донос как баща ми говорел, че в СССР не били руснаци, а руси, белоруси, украинци, казахи и други. Простотията е велика сила.
За кратко време след 1944 имаше прения и свободно слово. След закриването на опозиционния печат и ликвидирането на опозицията казионните вестници като "Работническо дело" и "Труд" излизаха в огромни тиражи, но хората прочитаха само какво пишат за спорта. Хората употребяваха вестниците за амбалажна и тоалетна хартия, каквато тогава нямаше. Това беше третата фаза. Култивираше се немисленето.
Четвъртата фаза на мозъчен контрол избуя заедно с медийната реклама. И най-големите традиционалисти не й устояха.
Авторитетното списание Foreign Affairs беше толкова консервативно, че броевете му излизаха неподрязани от резачната машина, а страниците от грапава кремава хартия - сякаш ръчно разрязани. И по стар правопис: i изписано с две точки. И - както е на латински - стадиа, какти и референда, вместо стадиони, кактуси и референдуми. Никакви реклами. Читателите на Foreign Affairs искат да знаят какво мислят автори като Липман и Кенън, Кисинджър и Бжежински; ще ги обидиш, ако им сервираш реклама.Ала и във Foreign Affairs се появиха реклами.
Рекламаджиите победиха. Но всяка победа носи кълна на своята гибел. Предозирането с реклами предизвика рекламна алергия. Рекламите в печата и в интернет не дразнят. Не си длъжен да ги четеш. Но радио и телевизионните реклами не можеш да ги прескочиш. И какво правиш? Превключваш. Или изключваш.
През 50-те години на ХХ век един рекламаджия (James Vicary) направи сензация. Subliminal perception techniques! Като се изписвало на екрана Drink Coke толкова бързо, че да не го прочетеш, надписът се бил запечатвал в твоето подсъзнание и после ти си купувал кока. Оказа се блъф. Промивката на мозъци не става така. Става, както ни я разказа Оруел в "1984". Както я правят чрез идиотската кутия.
http://www.segabg.com/online/article.as ... id=0001101
А и съществува дистанционното..