Трийсет секунди или цяла вечност
Публикувано на: 22.10.08, 14:01
Трийсет секунди или цяла вечност
Малка раковина…шепот на море…. Кожа като свежа праскова, току що откъсната. Усещането точно преди да отхапеш… аромат на слънце и дъх на плод, който няма търпение…
„Аре бе кретен, по-зелено немааа стане!”
Обикновено се налагаше шофьорът зад него да натисне разярено клаксона, за да го изкара от блажения унес и той отново да се впусне в яростния поток на деня. Той често я виждаше сутрин, когато минаваше край трамвайната спирка с колата. Светофарът като съучастник нерядко му даваше възможност да се наслади на трийсетте секунди, в които може да я зърне отново. И сега да затвори очи пак ще я види. Вятърът флиртува с косата й и леко отмята назад къдриците, за да открие шията й, после още по-дръзко се плъзга по ухото й. Тази шия, която той сънуваше нощем и същото ухо, в което той пак насън шепнеше неизказани неща…
„Добро утро, г-н Иванов, кафето в кабинета или в заседателната зала да ви сервирам? Клиентът Ви очаква вече.” Пак се наложи да изплува от неговия свят в реалния. Принуди го пискливия глас на секретарката му, поддържана и сдържана дама в разцвета на втората си младост.
„В залата.” Гласът му прозвуча като лай на доберман. Дори самият той се сепна.
Целият му ден мина като на сън. Уволни двама некадърници, вдигна скандал на доставчиците, нагруби един от най-добрите си клиенти и после му направи реверанс от 5%. Но нямаше време да мисли повече за това. Трябваше да побърза, днес е сряда.
„Идиот, не виждаш ли къде караш!?”
Той наби спирачки точно на ръба на пешеходната пътека, малко преди да връхлети върху една бабичка, нагърбила се с препълнени торби с плодове и зеленчуци. Тя го погледна със обвиняващ поглед и дори размаха бастуна си в негова посока и продължи да мърмори, между забързаните минувачи, които пресичаха около нея. Светът нямаше време дори да се възмути, втурнал се в някаква посока, неясна дори за самия него.
Фрезии или стрелиции? Чудеше се не защото имаше значение, а защото вече беше научил имената на много от цветята в магазина й. Ходеше там всяка сряда. За да я зърне отново. Всеки път се надяваше аранжирането на букета да трае по-дълго, за да може да остане в плен на парфюма й поне още пет минути. Купуваше всеки път различни цветя, но едва забелязваше точно какво е поръчал и купил. Виждаше само пръстите, които поднасяха поредното цвете, за да си избере. Усмивката й озаряваше магазина и правеше излишно луминисцентното осветление, което жилеше очите му. Очите, които той никога не посмя да вдигне към нейните, от страх да не потъне там на мига. Любезният разговор течеше машинално, почти без негово участие. Чуваше само шума на кръвта в ушите си и сърцето му щеше да разкъса ризата му и да изскочи през разтворения му шлифер, за да падне в краката й. За щастие ризата му си оставаше все така закопчана зад елегантната му вратовръзка и той с непогрешимия маниер на следновековен рицар пое букета от ръката й, плати, пожела приятна вечер и излезе.
Повървя десет минути, докато пулсът му се поуспокои. Стигна до контейнера на ъгъла на паркинга и с рязко и отривисто движение хвърли букета в него без да се обръща назад, все пак нямаше време за размекване. После пак всичко му беше пак като на сън. Петте светофара докато стигне до вкъщи. Поредният скандал с жена му за уж безвкусната вечеря, глобалното затопляне и конфликтите в Близкия Изток. Прескачане по каналите до късно през нощта, когато вече едвам държи очите си отворени, за да може с облекчение да се впусне в сън, с надежда отново да я види. В съня си или за трийсет секунди на спирката или пък в сряда вечер в магазина.
Малка раковина…шепот на море…. Кожа като свежа праскова, току що откъсната. Усещането точно преди да отхапеш… аромат на слънце и дъх на плод, който няма търпение…
„Аре бе кретен, по-зелено немааа стане!”
Обикновено се налагаше шофьорът зад него да натисне разярено клаксона, за да го изкара от блажения унес и той отново да се впусне в яростния поток на деня. Той често я виждаше сутрин, когато минаваше край трамвайната спирка с колата. Светофарът като съучастник нерядко му даваше възможност да се наслади на трийсетте секунди, в които може да я зърне отново. И сега да затвори очи пак ще я види. Вятърът флиртува с косата й и леко отмята назад къдриците, за да открие шията й, после още по-дръзко се плъзга по ухото й. Тази шия, която той сънуваше нощем и същото ухо, в което той пак насън шепнеше неизказани неща…
„Добро утро, г-н Иванов, кафето в кабинета или в заседателната зала да ви сервирам? Клиентът Ви очаква вече.” Пак се наложи да изплува от неговия свят в реалния. Принуди го пискливия глас на секретарката му, поддържана и сдържана дама в разцвета на втората си младост.
„В залата.” Гласът му прозвуча като лай на доберман. Дори самият той се сепна.
Целият му ден мина като на сън. Уволни двама некадърници, вдигна скандал на доставчиците, нагруби един от най-добрите си клиенти и после му направи реверанс от 5%. Но нямаше време да мисли повече за това. Трябваше да побърза, днес е сряда.
„Идиот, не виждаш ли къде караш!?”
Той наби спирачки точно на ръба на пешеходната пътека, малко преди да връхлети върху една бабичка, нагърбила се с препълнени торби с плодове и зеленчуци. Тя го погледна със обвиняващ поглед и дори размаха бастуна си в негова посока и продължи да мърмори, между забързаните минувачи, които пресичаха около нея. Светът нямаше време дори да се възмути, втурнал се в някаква посока, неясна дори за самия него.
Фрезии или стрелиции? Чудеше се не защото имаше значение, а защото вече беше научил имената на много от цветята в магазина й. Ходеше там всяка сряда. За да я зърне отново. Всеки път се надяваше аранжирането на букета да трае по-дълго, за да може да остане в плен на парфюма й поне още пет минути. Купуваше всеки път различни цветя, но едва забелязваше точно какво е поръчал и купил. Виждаше само пръстите, които поднасяха поредното цвете, за да си избере. Усмивката й озаряваше магазина и правеше излишно луминисцентното осветление, което жилеше очите му. Очите, които той никога не посмя да вдигне към нейните, от страх да не потъне там на мига. Любезният разговор течеше машинално, почти без негово участие. Чуваше само шума на кръвта в ушите си и сърцето му щеше да разкъса ризата му и да изскочи през разтворения му шлифер, за да падне в краката й. За щастие ризата му си оставаше все така закопчана зад елегантната му вратовръзка и той с непогрешимия маниер на следновековен рицар пое букета от ръката й, плати, пожела приятна вечер и излезе.
Повървя десет минути, докато пулсът му се поуспокои. Стигна до контейнера на ъгъла на паркинга и с рязко и отривисто движение хвърли букета в него без да се обръща назад, все пак нямаше време за размекване. После пак всичко му беше пак като на сън. Петте светофара докато стигне до вкъщи. Поредният скандал с жена му за уж безвкусната вечеря, глобалното затопляне и конфликтите в Близкия Изток. Прескачане по каналите до късно през нощта, когато вече едвам държи очите си отворени, за да може с облекчение да се впусне в сън, с надежда отново да я види. В съня си или за трийсет секунди на спирката или пък в сряда вечер в магазина.
:winkw:
няма ли да е по-добре вместо "кокошка" да е "яйце"
