Димитър Петков - един от великите българи
Публикувано на: 25.02.09, 13:24
На утрешния ден се навършват 101 години от убийството на Димитър Петков. Ако попитаме колеги и познати около нас какво знаят за този велик патриот и държавник, ще получим най-вероятно някакво неясно отговорче. А той е сред тези, които ще останат в нашата история като "строител на съвременна България", както бе озаглавил великата си книга Симеон Радев. Опитвам се да позная дали ще се сетите градовете, улиците, площадите, кръстени на негово име (има, не е съвсм да няма, защото все нещо се направи в тази насока през последните 20 г., но са известни далеч по-незначителни, да не кажа прекалено съмнителни за България личности. Но пък ... са червенио и оранжеви ...). Чудех се и колцина се сещат къде е паметника (аз не знам къде има паметни или възпоменателни плочи) на Димитър Петков?
Та днес да пусна една кратка справка за Димитър Петков, а по-късно - и думи, излезли от неговото перо.
Димитър Петков е политически деец и държавник роден на 21 октомври 1858 г. в с. Башкьой, Тулчанско. Съвсем млад емигрира в Румъния. Участва в Сръбско-турската война в четата на Панайот Хитов. Включва се в подготовката на българското опълчение. По време на Руско-турската война 1877-1878 е тежко ранен по време на боевете на Шипка, в следствие на което му е ампутирана едната ръка. Един от лидерите на Народнолибералната партия. Кмет на София – 1887-1893. Министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията в кабинета на Стефан Стамболов – 1893-1894, министър на вътрешните работи в кабинета на ген. Петров – 1903-1906 (двадесет и петото правителство). Министър-председател на княжество България – 1906-1907 (двадесет и шестото правителство). Народен представител на четвъртото велико и няколко обикновени народни събрания. Бил е председател на народното събрание. Публицист – участва в редактирането на в. “Народно събрание”, “Независимост”, “Нов век”, “Независима България”, “Свобода” и др. Убит в София на 26 февруари 1907 г. Баща на Никола Петков - обществен и държавен деец, осъден и екзекутиран през 1947 г.
Като кмет на София “31-годишният градоначалник-реформатор започва радикални промени и превръща столицата ни от ориенталски в европейски град. Изработва цялостен кадастрален и градоустройствен план. Старите руини и бараки са сринати, за да се открият терени за ново строителство. Обезпечава проектите със заем от Лондонската банка в размер на 10 млн. лева. Проектира главните булеварди “Цар Освободител” и “Дондуков”, площадите “Св. Неделя”, “Народно събрание”, пред църквата “Св. Георги”, “Шарен мост”, “Лъвов мост”. По проект на арх. Емил де Фьорстер отрежда място за Народния театър и завършва паметника на В. Левски. Подновява водопроводите с чугунени тръби от Лиеж – Белгия, и задължава жителите да се включат в тях. Обявява международен конкурс за общински бани, канализация, хотел, ел.осветление, трамвайни линии. Изработва здравна програма, ваксиниране, безплатни лекарства за бедните, опазване на санитарните изисквания на обектите за обществено хранене. Създава най-важните общински служби и общински вестник. Мащабните му действия са в основата на развитието на българската столица и след него. Голяма част от неговите идеи и проекти, реализирани по-късно, дооформят мечтания от него европейски вид на София. Кметува до 7 октомври 1893 г.” (http://www.dobrichmedia.com/novini/27_02_2007_6.php)
А ето и информация за състоянието на страната ни по време на 25-тото и 26-тото правителства на България – “Още в края на 1903 г. се прилага европейската система на косвените данъце, приет е Закон за разработването на общинските мери, при който селяните могат да изкупуват до 2/3 от тях. Държавата увеличава източниците за хазната си, а обемът на производството в селското стопанство нараства стремително – в сравнение с 1899-1900 г той е увеличен по продукция 2,5 пъти. Земеделските каси се централизират в банкова институция, а от 1904 г е въведена нова митническа тарифа, която отменя адвалорното (съответствуващо на стойността) облагане, останало от руската данъчна система. Въведен е държавен монопол върху най-употребяваните вносни стоки, високо (до 15 на сто) се обмитяват вносните земеделски продукти. България постига значителен успех в проникването на европейския пазар – през 1907 г отново два пъти и половина е нараснал външнотърговският баланс в сравнение с този от 1902 годиниа. През 1905 г се приема нов Закон за насърчаване на местната промишленост и търговия и за търговско-индустриалните камари. По-изгодни стават условията в търговските спогодби, сключени с Русия, Германия, Англия, Франция, Турция и Румъния (1905-1907). А със Сърбия (1905) се подписва договор за митнически съюз, с който се въвежда безмитна търговия за някои стоки. ... На 30.12.1903 е приет Закон за опазване на общественото здраве, а на 22.01.1905 – Закон за защита на детския и женския труд, с който, поне като законодателство, България се нарежда сред най-напредналите държави в света. На 19.01.1904, създаденото при Стамболов Висше училище става Софийски университет. Три години по-късно е приет Закон за квалифицираните работници, регламентиращ статута на техническата интелигенция.
Активното законодателство на втория стамболовистки режим извежда окончателно България от балканската периферия. Тъкмо по това време нейният напредък не слиза от страниците на европейската преса до степен, че един потомствен британски дипломат Чарлз Елиът укорява “Таймс”, че пише повече за България, отколкото за такива “благородни” държави като Холандия и Дания. Ексентричният американски президент Теодор Рузвелт произнася знаменитата фраза, че по темпове на развитие и приобщаване към прогреса българите могат да бъдат сравнявани само с японците.” (История на България, изд. Хр. Ботев, София, 1994 г. стр. 477-478)
Та днес да пусна една кратка справка за Димитър Петков, а по-късно - и думи, излезли от неговото перо.
Димитър Петков е политически деец и държавник роден на 21 октомври 1858 г. в с. Башкьой, Тулчанско. Съвсем млад емигрира в Румъния. Участва в Сръбско-турската война в четата на Панайот Хитов. Включва се в подготовката на българското опълчение. По време на Руско-турската война 1877-1878 е тежко ранен по време на боевете на Шипка, в следствие на което му е ампутирана едната ръка. Един от лидерите на Народнолибералната партия. Кмет на София – 1887-1893. Министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията в кабинета на Стефан Стамболов – 1893-1894, министър на вътрешните работи в кабинета на ген. Петров – 1903-1906 (двадесет и петото правителство). Министър-председател на княжество България – 1906-1907 (двадесет и шестото правителство). Народен представител на четвъртото велико и няколко обикновени народни събрания. Бил е председател на народното събрание. Публицист – участва в редактирането на в. “Народно събрание”, “Независимост”, “Нов век”, “Независима България”, “Свобода” и др. Убит в София на 26 февруари 1907 г. Баща на Никола Петков - обществен и държавен деец, осъден и екзекутиран през 1947 г.
Като кмет на София “31-годишният градоначалник-реформатор започва радикални промени и превръща столицата ни от ориенталски в европейски град. Изработва цялостен кадастрален и градоустройствен план. Старите руини и бараки са сринати, за да се открият терени за ново строителство. Обезпечава проектите със заем от Лондонската банка в размер на 10 млн. лева. Проектира главните булеварди “Цар Освободител” и “Дондуков”, площадите “Св. Неделя”, “Народно събрание”, пред църквата “Св. Георги”, “Шарен мост”, “Лъвов мост”. По проект на арх. Емил де Фьорстер отрежда място за Народния театър и завършва паметника на В. Левски. Подновява водопроводите с чугунени тръби от Лиеж – Белгия, и задължава жителите да се включат в тях. Обявява международен конкурс за общински бани, канализация, хотел, ел.осветление, трамвайни линии. Изработва здравна програма, ваксиниране, безплатни лекарства за бедните, опазване на санитарните изисквания на обектите за обществено хранене. Създава най-важните общински служби и общински вестник. Мащабните му действия са в основата на развитието на българската столица и след него. Голяма част от неговите идеи и проекти, реализирани по-късно, дооформят мечтания от него европейски вид на София. Кметува до 7 октомври 1893 г.” (http://www.dobrichmedia.com/novini/27_02_2007_6.php)
А ето и информация за състоянието на страната ни по време на 25-тото и 26-тото правителства на България – “Още в края на 1903 г. се прилага европейската система на косвените данъце, приет е Закон за разработването на общинските мери, при който селяните могат да изкупуват до 2/3 от тях. Държавата увеличава източниците за хазната си, а обемът на производството в селското стопанство нараства стремително – в сравнение с 1899-1900 г той е увеличен по продукция 2,5 пъти. Земеделските каси се централизират в банкова институция, а от 1904 г е въведена нова митническа тарифа, която отменя адвалорното (съответствуващо на стойността) облагане, останало от руската данъчна система. Въведен е държавен монопол върху най-употребяваните вносни стоки, високо (до 15 на сто) се обмитяват вносните земеделски продукти. България постига значителен успех в проникването на европейския пазар – през 1907 г отново два пъти и половина е нараснал външнотърговският баланс в сравнение с този от 1902 годиниа. През 1905 г се приема нов Закон за насърчаване на местната промишленост и търговия и за търговско-индустриалните камари. По-изгодни стават условията в търговските спогодби, сключени с Русия, Германия, Англия, Франция, Турция и Румъния (1905-1907). А със Сърбия (1905) се подписва договор за митнически съюз, с който се въвежда безмитна търговия за някои стоки. ... На 30.12.1903 е приет Закон за опазване на общественото здраве, а на 22.01.1905 – Закон за защита на детския и женския труд, с който, поне като законодателство, България се нарежда сред най-напредналите държави в света. На 19.01.1904, създаденото при Стамболов Висше училище става Софийски университет. Три години по-късно е приет Закон за квалифицираните работници, регламентиращ статута на техническата интелигенция.
Активното законодателство на втория стамболовистки режим извежда окончателно България от балканската периферия. Тъкмо по това време нейният напредък не слиза от страниците на европейската преса до степен, че един потомствен британски дипломат Чарлз Елиът укорява “Таймс”, че пише повече за България, отколкото за такива “благородни” държави като Холандия и Дания. Ексентричният американски президент Теодор Рузвелт произнася знаменитата фраза, че по темпове на развитие и приобщаване към прогреса българите могат да бъдат сравнявани само с японците.” (История на България, изд. Хр. Ботев, София, 1994 г. стр. 477-478)