НА СЕДМИЯ ДЕН
Елица Стоянова
Шест дена си кърпех душата. Разшивах,
когато ми спираше въздухът вечер.
И вместо без теб да умра, аз заспивах
поредния сън, в краткотрайност облечен.
Нощта беше два пъти сякаш по-дълга.
Змия намотана... из цялата стая.
Посрещах, щом дойде. Изпращах, щом тръгне -
еднакво самотна във двата и края.
И точно по светло започвах наново
с несигурен шев - както стъпва слепецът.
Плътта ми, зашита почти на сурово,
се късаше там, отстрани до конеца.
И хлътваше външният свят надълбоко -
в душата ми, сам си дълбаеше ниша.
На шестия ден се видях от високо...
На седмия - ти ми помогна да дишам.
ИДЕНТИЧНОСТ
Елица Стоянова
Дали съм се родила като птица,
обречена до край на нелетене,
случайно изоствена на жицата,
без никакъв инстинкт за съхранение?
Или съм се родила като хищник...?
По външност. Но без навик да ловувам,
съм точно между другите и нищото.
А нямам смелостта да се страхувам.
Дали не съм мутирала в човек?
По-следващата степен на животно.
В средата, между всички светове.
Отхвърлена от груповата общност.
На мястото, където много пари,
където съм сама. По идентичност.
В онези светове, като в кошари,
стадата са със обща самоличност.
ДВАДЕСЕТ И СЕДЕМ
Елица Стоянова
Днес денят обеща да не бъде хаплив.
Ироничният тон ни дотегна.
Аз ще бъда добра. Той - студено учтив,
ще се прави пред мен на колега.
Ще разкъсаме рано на две сутринта.
Ще се спъна срещу му да бързам.
Всеки път е еднакво при нас, а това
разминаване взе да омръзва.
По взаимно съгласие с него мълчим
и не ни се говори със никой.
Просто много години така се търпим.
Между нас става още по-тихо.
Този ден ми прилича на мъж-митничар.
А пък аз - трафикантка на време.
Ще ми бие печат, като кръгъл товар -
има място за двайсет и седем.
копнати от тук 
