3o4o.net

Молдова. Малка (бивша република от СССР).
Като в "Пътеводител на галактическият стопаджия", ако ме попитаха преди една седмица, бих казал - безобидна.
На границата ни посрещат свъсени, в зелени военни униформи.
С автомати.
Изваждат ни от колата.
С детето.
То спи ... спеше.
Разглеждат ни като особен вид амеба. Говорят си нещо по тяхному.
Дават ни да попълним и подпишем декларации, че не пренасяме наркотици или оръжие или спин или порно или ... каквото се сетите.
След това казват, "а сега да проверим какво носите".
Изтръпвам. И понятие си нямам какво точно разбират под "силно действащи лекарства", както е записано в подписания (вече) документ.
Свалям всички чанти.
Един войник ни пази (с автомат!), докато двама (в зелено) проверяват чантите и пода на автомобила със специално огледало с дълга дръжка.
По кожата на гърба ми лазят мравките на изопнатите нерви.
Разрешават ни да приберем багажа, но не и да сложим малкия в колата да спи. Трябва да минем паспортната проверка лично.
Отнякъде се появяват още три коли. С местни номера. Излизат от тях - тумба. Мургави. Имам чувството, че съм в Столипиново.
Понеже са тяхни граждани, трябва да ги изчакаме да минат преди нас. Европейски съюз ли? Какво беше това?
Двама се оказват с фалшиви паспорти...
Чакаме, защото проверката спира, докато се разправят с тези двамата.
Изминават два часа. Развиделява. Поемайки паспортите от дебелака със зелената униформа, чувам как вратата се отваря с трясък, някъде зад мен. Влиза един от онези, дето прверяваха колата. Радостта просто се чете на лицето му - не ни е изпуснал. Оказва се, че в единият документ пише "сребрист металик", а в другия - "сив металик". Това било "сериозна грешка". Плахият ми опит да напомня, че проверката по базата данни не е показала някакви проблеми с автомобила, не произвежда никакво впечатление...
Избор: или чакаме да се свържат с министерството, което може да отнеме 10-15 часа, или ... на ръка. А ме чакат още 1100 километра прашни и разбити пътища...
Бариерата се вдига. Разминавам се със щастливец. Излизащ. Мислено си пожелавам час по-скоро да съм в неговото положение.
Потеглям бавно, защото насреща нищо не се вижда от маскировъчната мрежа, опъната насред пътя. Минаваме през тесничкия коридор и разбирам за какво е мрежата. От двете страни на пътя - "бердеем" и танк. Двигателят на танка работи...
Нова бариера и нова проверка на документите. И плащане. Екотакса. Обяснявам, че автомобилът е чисто нов и отговаря на всички световни стандарти. Всуе. Питат: А имате ли сертификат от нашето транспортно министерство?
Отново се движим. Бавно, но объркваме пътя. Според навигатора съм в голо поле. Виждам пост на полицията и спирам да попитам за пътя. Партнерката решава да си порови в телефона. Голяма грешка! Полицая, с когото разговарям ме зарязва и хуква към нея. Грабва телефона от ръцете й. Била снимала. А това било пригранична зона. Отново избор: Конфискация на телефона и право на обжалване, по което съдът може да се произнесе в 10-дневен срок, или ... на ръка.
Потеглям, без да знам накъде. Всъщност скоро научавам. Към следващите пътни полицаи. Проверка на документите. И на резервната гума. И на светлоотразителната жилетка. Не можело да е от такава тънка материя. Акт. Казвам, че няма да го подпиша. Оня се ухилва и казва - няма и нужда. Невинно ме пита: Разбирате ли молдовски? Поглеждам в очите му. Две бездни. Пламъчетата на ада горят в тях. След отрицателният ми отговор, заявява: тогава само аз ще знам какво пише в акта... Въоръжен е. С автомат. Избор: Мога да платя в най-близкия град и на следващия ден да си получа документите. Или ... всъщност знаете вече.
Трасето за прекосяване на тази страна е дълго около 120 километра. Всеки пътен полицай, покрай когото минавахме, при вида на чуждите регистрационни номера вдигаше палката.
След третото спиране, партнерката се разплаква и не спира до самата граница. След петото, аз се моля само да се измъкнем живи...
Пореден завой, възвишение и надпис "Украiна". Струва ми се, че ми се е привидяло, нещо размазано такова... Не. Просто очите ми са се насълзили.
От напрежителното взиране или ...

ПП Написаното изразява само мои лични впечатления и не ангажира никого.
ППП И да, знам че сам съм си виновен!

следващият път - ферибота Варна-Иличовск...

п.п. честно казано... и България е подобна в очите на някои чужденци... преди повече... ама и сега...

Егати. То и на мене ми се дорева. Влад, добре че сте се измъкнали, бе човече.

майко мила, защо минахте от там, за по-бързо ли

snowprincess написа:майко мила, защо минахте от там, за по-бързо ли

Както е казал мъдрецът, човек трябва много внимателно да слуша какво казва жена му, и ... да прави точно обратното.
На около сто километра навътре в Румъния, спрях да си почистя стъклата (отвътре) и навигатора загуби спътниците под металния покрив на бензиностанцията. Тогава партнерката хвана хартиената карта и пресметна, че пестим около 150 км (час, час и половина, както си мислехме), а за Молдова не са ни необходими визи... На практика се оказа, че сме се забавили с около 5 часа. Разглезени сме с тези самолети, и затова на никого не му мина през ума, че за сметка на тези 150км, се минават още две митници...
Твърдо убеден съм, че ще е необходимо да ме заставят с оръжие, за да се съглася отново да стъпя там!

противна работа. остава ти само да се радваш, че всичко е минало и е зад гърба ти.

Влад написа:Молдова. ..

Проруски ориентирана република, управлявана от кагебешници в която интернет е забранен и до него се достига само след специално разрешително.

Кофти избор!

сър Айвънхоу написа:
п.п. честно казано... и България е подобна в очите на някои чужденци... преди повече... ама и сега...

Това си помислих и аз, с наще разпасани команди как ли изглеждаме в очите на западняците!

бррр

Някъде в началото на 90-те мои приятели бяха ходили в командировка по руските земи и гаранционно подменили харддиск на някакъв Правец.
На връщане в Молдова (май), на румънската граница само дето не ги арестували, че изнасят секретна техника. След дълги разправии единият му писнало и поискал просто да изхвърли харда, а със счетоводството все някак ще се оправи. Митничарят, обаче, казал, че може да го изхвърли където си поиска на територията на СССР, но на територията на митницата - не.