Днешната приказка
Публикувано на: 16.10.09, 10:13
Приказка за младостта
Все бързаме нанякъде. Първо да пораснем. Нямаме търпение да се хвърлим в мамещите обятия на живота на големите - истинския живот, както ни се струва. С голямо И. И още по-голямо Ж. Където най-после ще бъдем господари на самите себе си. Най-малко! Пък дните на детството, напук сякаш, са почти безкрайно мудни. Приличат по нещо на ужасно мързелив юлски следобеден лъч. Който бавно, някак против волята си даже, се промушва през процепа на щорите и запълзява по стената насреща като уморено и отегчено слънчево зайче. Толкова незабележимо е това движение, че накрая самото то заспива в протяжната безконечност на този следобед. Така красиво е всъщност, а нас ни дразни. Безумно. Деца... Добре, че след време ще се върнем тук. Или почти ще се върнем. С нега. И ще стане още по-красиво заради нея.
Неусетно обаче, въпреки цялата мързеливост на нещата около нас се оказва, че вече бързаме да учим. Не, не, не ни гони носталгия по училището. Глупости! Или пък направо да се реализираме. Какво ще учим като и без това знаем и можем всичко. Във всеки случай горим от нетърпение да покажем най-сетне на какво сме способни наистина. Мощта извира от нас като вулкан и с грохот и тътен се втурва навън и нагоре. Огнена стихия, която нищо не може да удържи. Ни-що. Ще покажем кои сме! Все пак не сме кои да е, нали така? Ще видят те сега. Дръжте се! Ще видят какво? Ще видят кои? И ще се държат къде? А и защо? Но тези, както и куп други, въпроси изобщо не ни хрумват. В бързината, разбира се.
Семейство. Деца. Кариера. Почти в този ред. Или друг. Лууууда работа. Състезаваме се с времето по пистата на живота и го побеждаваме. Естествено! С няколко обиколки при това. Обичаме бързо. И силно. Адски силно. Работим здраво. И безкомпромисно. Адски професионално. Направо летим. Във всичко, през всичко, над всичко. Крилете ни са стреловидни, какви други, а звуковата бариера на съзерцанието остава далеч назад. Твърде бавна е за темпото ни. Нищо, де. Не можем да се тормозим и за това сега. Все пак, не сме богове. Но приличаме досущ на такива. Нали?
По някое време се обръщаме се назад, за да погледнем до къде е успяла да стигне конкуренцията, която ни диша прахта отдавна, и съзираме нея. Усмихната. Очите й блестят и преливат от щастие, а косата й ухае на дъхави горски цветя. Крачи бавно. Спира. На някой планински връх или езеро. Не бърза, докато отпива от водата. Прекрасна е, направо неземна, приказна, вълшебна... Но коя е тя, по дяволите? И как така е точно зад нас? Откъде се взе? Не сме забелязали да сме изпреварили това магическо създание. Небесата над нас се разтварят и почти докосваме звездите. Скоростта на откъсване... И тогава внезапно осъзнаваме, че това е Младостта. Ни. А ние дори не сме я усетили. Макар, че винаги е била до нас и в нас. И се откъсваме не от нещо друго, а от нея. Тъжно е. Много. И боли. Още повече. И в същото време мигът е някак си перверзно, неистово прекрасен. Остава ни само неволната усмивка изгряла безмълвно и на нашите, може би помъдрели, а може би не, лица. И тогава, сепнато, възкликваме към нея. Не си отивай! Остани! За малко само. Минута - две. Един миг поне? Хайде де, можеш... Какво, не става, казваш. Не, че не искаш, а просто вече няма как. Аха. Ясно. Кимаме разбиращо. Добре. Знаеш поне, че те обичаме, нали? И винаги ще е така. И винаги е било, дори и да не сме успели да ти го покажем.
А някъде под нас рожбите ни преследват зайчета и неусетно заспиват бавно и безметежно заедно с тях. Чудим се как да им покажем техните прелестни младости, които виждаме толкова ясно сега, може би заради височината. Или пък заради безтегловността на орбитата ни, обзела ни изведнъж. Все едно защо. Опитваме се да помахаме на малките момчета и момичета и техните неотлъчни сенки, които танцуват весело и безгрижно около тях. Но не става. Свиваме рамене със спотаена въздишка и се усмихваме за пореден път, след което прегръщаме спомените си. Една забравена, но интегрална част от нас. Защото, в действителност, ние винаги (ще) сме млади.
Все бързаме нанякъде. Първо да пораснем. Нямаме търпение да се хвърлим в мамещите обятия на живота на големите - истинския живот, както ни се струва. С голямо И. И още по-голямо Ж. Където най-после ще бъдем господари на самите себе си. Най-малко! Пък дните на детството, напук сякаш, са почти безкрайно мудни. Приличат по нещо на ужасно мързелив юлски следобеден лъч. Който бавно, някак против волята си даже, се промушва през процепа на щорите и запълзява по стената насреща като уморено и отегчено слънчево зайче. Толкова незабележимо е това движение, че накрая самото то заспива в протяжната безконечност на този следобед. Така красиво е всъщност, а нас ни дразни. Безумно. Деца... Добре, че след време ще се върнем тук. Или почти ще се върнем. С нега. И ще стане още по-красиво заради нея.
Неусетно обаче, въпреки цялата мързеливост на нещата около нас се оказва, че вече бързаме да учим. Не, не, не ни гони носталгия по училището. Глупости! Или пък направо да се реализираме. Какво ще учим като и без това знаем и можем всичко. Във всеки случай горим от нетърпение да покажем най-сетне на какво сме способни наистина. Мощта извира от нас като вулкан и с грохот и тътен се втурва навън и нагоре. Огнена стихия, която нищо не може да удържи. Ни-що. Ще покажем кои сме! Все пак не сме кои да е, нали така? Ще видят те сега. Дръжте се! Ще видят какво? Ще видят кои? И ще се държат къде? А и защо? Но тези, както и куп други, въпроси изобщо не ни хрумват. В бързината, разбира се.
Семейство. Деца. Кариера. Почти в този ред. Или друг. Лууууда работа. Състезаваме се с времето по пистата на живота и го побеждаваме. Естествено! С няколко обиколки при това. Обичаме бързо. И силно. Адски силно. Работим здраво. И безкомпромисно. Адски професионално. Направо летим. Във всичко, през всичко, над всичко. Крилете ни са стреловидни, какви други, а звуковата бариера на съзерцанието остава далеч назад. Твърде бавна е за темпото ни. Нищо, де. Не можем да се тормозим и за това сега. Все пак, не сме богове. Но приличаме досущ на такива. Нали?
По някое време се обръщаме се назад, за да погледнем до къде е успяла да стигне конкуренцията, която ни диша прахта отдавна, и съзираме нея. Усмихната. Очите й блестят и преливат от щастие, а косата й ухае на дъхави горски цветя. Крачи бавно. Спира. На някой планински връх или езеро. Не бърза, докато отпива от водата. Прекрасна е, направо неземна, приказна, вълшебна... Но коя е тя, по дяволите? И как така е точно зад нас? Откъде се взе? Не сме забелязали да сме изпреварили това магическо създание. Небесата над нас се разтварят и почти докосваме звездите. Скоростта на откъсване... И тогава внезапно осъзнаваме, че това е Младостта. Ни. А ние дори не сме я усетили. Макар, че винаги е била до нас и в нас. И се откъсваме не от нещо друго, а от нея. Тъжно е. Много. И боли. Още повече. И в същото време мигът е някак си перверзно, неистово прекрасен. Остава ни само неволната усмивка изгряла безмълвно и на нашите, може би помъдрели, а може би не, лица. И тогава, сепнато, възкликваме към нея. Не си отивай! Остани! За малко само. Минута - две. Един миг поне? Хайде де, можеш... Какво, не става, казваш. Не, че не искаш, а просто вече няма как. Аха. Ясно. Кимаме разбиращо. Добре. Знаеш поне, че те обичаме, нали? И винаги ще е така. И винаги е било, дори и да не сме успели да ти го покажем.
А някъде под нас рожбите ни преследват зайчета и неусетно заспиват бавно и безметежно заедно с тях. Чудим се как да им покажем техните прелестни младости, които виждаме толкова ясно сега, може би заради височината. Или пък заради безтегловността на орбитата ни, обзела ни изведнъж. Все едно защо. Опитваме се да помахаме на малките момчета и момичета и техните неотлъчни сенки, които танцуват весело и безгрижно около тях. Но не става. Свиваме рамене със спотаена въздишка и се усмихваме за пореден път, след което прегръщаме спомените си. Една забравена, но интегрална част от нас. Защото, в действителност, ние винаги (ще) сме млади.
, ама е интерконектид с другите кутийки и понеже ти си мъж, аз ще ти го играя импресарио или както там се казва, щото съм жена и моите кутийки са свързани 
